Един млад и дрипав поп четеше пред тях в една стара книга, с тържествен глас, легендите на богомилската ерес. Домочадието слушаше, прехласнато от наслада, тия странни апокрифически оказания, в които библейските разкази се размесяха с фантастически нелепи измислици. Попът, който беше богомил, както и слушателите му, четеше сега Въпросите на св. Ивана за второто пришествие:

„И преди да настане пришествието господне, ще дойде из бездните на небесата антихрист. И той ще има на главата си косми като стрели, и очите му ще бъдат светли ви като денница, и пръстите му ще бъдат остри като сърпове. И бог тогава ще прати гръмове и светкавици въз антихриста, и той ще се превърне на пепел, а вятърът ще я раздуха по четирите страни на света. И след като изчезне от лицето на земята антихриста, ще настане възкресение на мъртвите, които лежат в гробовете и в утробите на животните, и в дъното морско. Тогава ще се запали всичката земя с горите, планините и градовете; ветровете ще задухат от четирите краища на света и ще разпръснат всичкия прах. Земята ще бъде бяла и чиста като хартия, без планини и долища, равна като дъска. Тогава ще се появи син божий и ще открие страшния съд. И тръба ангелска ще затръби и ще се чуе от седмото небе до ада.“

Тия оказания, чудати плодове на мистическа фантазия, се разпространяваха тогава с хиляди из България. Тях слушаха с вяра и боляри, и граждани, и селяни. Въпреки грубостта на измислицата в тая духовна литература се таеше странна поезия. Тя съставляваше духовна храна за народа в тежкото му и безцветно съществуване, пълно с тегла непрекъснати.

Ненадейно псетата лавнаха на двора. После се чу тропане на вратнята.

Управителят на чифлика излезе да види какво има. Кога отвори вратнята, при светлината на факли, той видя спрели пред нея неколцина конници н веднага позна между тях банът.

Балдю влезе в двора, посрещнат с нисък поклон от управителя; влязоха и другите.

Балдю тръгна право към замъка; цялата тлъка стана на крака пред господаря.

— Добър ви вечер, добри християни — поздрави Балдю добродушно. — Защо престанахте да пеете? Па като се обърна към управителя, каза:

— Иване, пробий големите бъчви и почерпете отроците с винце.

След малко Балдю влезе в къщата си, сподирен от троицата си другари.

Тлъката се продължи зад полунощ, развеселена от отворените бъчви.

Сутринта чифлишките хора се чудеха защо е дошел банът.

— Банът беше по жътва тука. Сега защо е пак дошел н кои са тия хора с него?

После видяха, че банът и гостите му излязоха по полето, яхнали, придружени от управителя.

Те видяха учудени, че обикалят нивите, лозята, ливадите, спираха се пред стадата, пасящи по стърнищата и лъките, или пред конските и говеждите чърди, пръснати из зазеленелите от дъждовете пак паши.

Цял ден мина в това обикаляне.

Сутрешният ден пак обикаляха. Едвам късно вечерта се завърнаха в чифлика. Заранта банът разведе гостите си, та прегледаха хамбарите. После те и управителя влязоха в господарския дом — там стояха до късно. А вечерта Балдю изпрати гостите си.

На другата сутрин той заповяда да се съберат в двора отроците от трите села.

Когато поданиците му изпълниха широкия двор, банът заговори с глас силен, който звучеше като тръба:

— Християни добри, събрах ви днес, за да ви видя всички ви и да ви кажа ето какво: досега бях ваш господар, през четирийсет години живяхме съгласно и мирно, слушахте ме, сговаряхме се и бог благослови вашия труд. Аз съм благодарен от вас.

— И ний сме благодарни от тебе — извикаха стотина гласове.

Балдю си отри пота по челото и продължи:

— Сполай ви, братя. Сега божията воля рекла да се разделим. Аз ви напущам със скръб и вие ще имате нови господари. Аз продадох имотите си.

Един ропот, една глуха мълва, прилична на плач, се разнесе из въздуха. Чуха се молебни гласове:

— Бане, не ни предавай на други.

— Успокойте се, деца: новите ви господари са добри люде.

— От тебе за нас няма по-добър! Чуха се хълцания в тълпата.

Балдю отри две сълзи.

— Принудих се с голяма мъка, братя, да се разделя с вас. Не мислете, че от алчност за злато аз направих това — защо е на мене, старец с единия крак в гроба — злато!… Но златото трябваше за другиго, за царството. Страшен облак виси над земята ни, братя. Татарите, чули сте, идат въз Търново, безбройни агарянци идат да потъпчат нашата хубава земя, да заробят жените ни, да омърсят божиите храмове. Царството е бедно и аз давам моите богатства на царството, за да купи оръжия, да приготви войска и изгони неверниците из нашата драга татковина. И аз сам със старите си кости ще вървя против татарите.

Един плачевен стон изехтя из стотина уста.

— Сега да ви кажа: сбогом. Бог да ви благослови и да ви закриля.

Като една морска вълна, която буен вятър тласка със сила към брега, тълпата се навали насам, неудържима, и загради тясно бана.

— Не ни оставяй, бане! Смили се! — чуха се жални гласове.

Жените обхващаха коленете му, като да го не пуснат да се раздели от тях. Хълцания и плачове заглушаваха въздуха. Покъртеният бан бършеше сълзите си. Това усили жалбата и скръбта на народа. Издигнаха се даже заплашителни юмруци. Банът извика:

— Деца, имам да ви кажа още една последна дума, да ви направя една молба. Тълпата утихна.

Балдю я изгледа няколко секунди, той стоя с вдъхновено лице, па изведнаж извика гръмогласно:

— Кой иска да дойде с мене?

При тоя неочакван позив тълпата се умълча. Но веднага се раздадоха няколко „аз!“ После се умножиха после всички селяни извикаха „аз!“

— Всички, всички! — загърмя народът.

— Всички ще идем против татарина!

— Проклет, кой не иде!

— Да сте живи, български юнаци! — извика Балдю.

Настана неописуем ентусиазъм. Тълпата се размърда и размеси. Шапки се хвърляха, песни юнашки се запяха.

Преброиха доброволците и намериха, че те са четиристотин и осемдесет души мъже — от петдесетгодишна възраст до петнайсетгодишни юноши. Тоя ден и тая нощ бяха луди веселби в чифлика и около него. Всичките бъчви бяха източени.

Сутринта Балдю потегли с опълченците си, въоръжени, както свърнали, за Търново.

С тях идеше и богомилският поп.

Близо къде Добрич, в една широка падина на безкрайната добруджанска равнина, бяха разпнати шатрите на татарските войски в съседство с едно опустошено село.

Чоки бе ги довел дотука с доста бавен вървеж по развалените пътища. Той не бързаше твърде за беззащитното Търново, което му беше сигурна плячка, и гледаше да обере добре плячката по пътя си. Защото тя беше главния стръв на оголелите му и разсипани в Токтаевата война ратници. Всичката страна от Тулец (Тулча) до Добрич беше превърната в пустиня. Селата се димяха още, избягналото население се скиташе бездомно и голо, мерзост на запустение царуваше по обезлюдените полета. Чоки искаше да стане цар над една пустиня.

И друга причина имаше за мудността му. Той очакваше да разбере от шпионите си ще излязат ли против него сръбски войски, що тъй нетърпеливо очакваше Смилец. В такъв случай Чоки щеше по-напред да се разправи със сърбите, преди да иде в Търново.

Ханският шатър бе разположен на едно възвишение, настрана от другите шатри. Под големия му свод седеше на скъп персийски килим татарският вожд, заобиколен от велможите си. Той беше силен, около трийсетгодишен мъж, с отличителните черти на татарите. Голямата му глава на къс врат беше покрита с рунтава шапка, която украсяваше отпреде бяло перо, обсипано с драгоценни камъни. Лицето му тъмномургаво, с жълтеникав отцвят, със силно изпъкнали ябълки и сплескан нос, с рядка брадичка, имаше изражение свирепо и диво с тия пламтящи черни очи, конто го оживяваха и озверяваха. Ханското му алено джубе, обшито със сърма, закриваше съвсем коленете му.