Чоки го погледна особено.

— Светославе, жаля те. Деспот те направих, а деспотство нямаш. Заклевам се в аллаха и в неговия пророк Мохамеда: напролет ще ида в гръцкото царство и ще завладея за тебе едно княжество.

— Ти си много милостив, господарю.

— Деспоте, бледен си — каза Чоки, като забележи голямото пребледняване Светославово; — стреснаха те живите машали? Слаба душа има в твоето мъжко тяло… Иди, шуренце, си залей главата със студена вода.

Светослав, бледен като стена, мина пак край първия прозорец и погледна крадешком в нощта.

Дворът сега бе пълен с любопитни татари от ханската стража. Те гледаха машалите. Лицата им зловещо се хилеха под страшното сияние. Сегашната ханска стража състоеше пак от триста души татари, но пеши. Чоки бе още в началото заменил с тях конниците, защото липсваха помещения за толкова добитък. Но тези татари бяха ратоборни войници, сляпо предани, фанатици кръвожадни.

Един дворцов служител, татарин, влезе в трапезарията с едно писмо в ръка, поклони се и го даде на хана.

— Кой го даде? — попита ханът.

— Някой гявурин го подал за тебе на стражата при подвижния мост, а тя го препратила. Било много спешно — отговори татаринът.

Ханът позна, че писмото е написано по български, смигна на придворния тълмач, един стар куманец, тълмач и при Георгя Тертера, и му заповяда да го разпечати и преведе на татарски.

Съдържанието на писмото беше следното:

Писмото нямаше подпис.

Като изслуша, Чоки доби суров вид. Той погледна Светослава. После климна на Азатин бея и когато дойде, той му съобщи съдържанието на писмото.

Азатиновият поглед светна страшно.

— Вдигни веднага на крак цялата стража и посрещнете със стрели от кулите и от стените гявуритс, ако наистина се явят.

— А деспота? — попита началникът на крепостния гарнизон, като потърси с бърз поглед Светослава.

Но той беше изчезнал.

— Стигни го и го затвори, доде видим вярно ли е това писмо. Ако е вярно, отсечи му главата и я забучи на прът въз стената, та да поздравят гявурите царя си.

Чоки предполагаше, че бунтовниците с пристъп ще превземат Царевец, дело невъзможно и немислимо.

През ума му не мина, че измяна ще им отвори Великата порта. И той се усмихна презрително, па се затече и влезе в другите врата, за да си вземе оръжието.

Азатин излезе на пруста, сподирен от оръженосци, но Светослав беше слезнал из стълбите и се изгубил.

Защото Хлав бе се показал на вратата и му направил таен знак. Случаят го спаси навреме.

Азатин счете за по-спешно да събуди дворцовата стража и се спусна към жилището й, а прати да кажат при портите да не пущат княза навън.

А в това време Светослав и Хлав бързо излазяха през вратата на вътрешната ограда на палата и отиваха към стената, що се издига срещу „Св. 40 мъченици“.

Там куп хора се гушеха в мрака.

— Елате по мене. Темире, върви напред.

Радоиловите другари последваха княза, той ги поведе бързо по посока на Великата порта, чиято грамадна кула стърчеше черна и страшна в нощното студено небе.

Додето произхождаха тия събития в двореца, станали в продължение на един час, който се стори Светославу дълъг като един век, извън Царевец станаха други работи.

Опълчението чакаше сгушено под стрехите на улицата, що извеждаше от Царев друм.

Нетърпението им растеше. Те тупаха с краката си земята, за да ги стоплят.

Минутите им се виждаха безкрайни.

На двата края на тази улица беше поставена стража, за да попречи на нощната градска стража, при случайното й появяване, да влезе в улицата, като я избие.

Воеводата на опълчението, Балдю, очакваше с нетърпение Радоила с шейсетте му юнаци. За да не привлече вниманието на стражата пред Великата порта, той нямаше да мине през Калимановия път, едничкият, който извеждаше от долньо Търново на Царев друм и Нов град, а щеше да заобиколи зад Трапезица и да мине Янтра по дървения мост, който отстоеше на значителна далечина от столицата. От това произлезе забавянето.

Най-после Радоил се появи с дружината си. Той потърси бързо Балдя и му пошушна:

— Ивана и Станка ги улови нощната стража. Банът потръпна при тая вест.

— Не безпокой се: те, както и да ги мъчат, няма да ни издадат.

И той му разправи накратко историята.

Внезапно в множеството произлезе шепот, то отваряше някому път.

Появи се Хлав запъхтян и отиде при вождовете.

— Готово — каза той.

— Всичко благополучно? — попита Балдю.

— Великата порта е в наши ръце и мостът е вдигнат. Пазачите избихме… Но падна Темир.

— Юнаци, напред! — извика Радоил.

— Победата е наша, момчета! — извика радостно Балдю.

Тия думи хвърлиха ентусиазъм в душите на ратниците.

Скоро излязоха на Царев друм. Оттам се видеха на палата всичките прозорци осветлени. Въздухът на двора бе също осветлен от червеникавата зара на живите машали.

Радоил и Балдю поведоха смело ратниците по спуснатия подвижен мост на Пресечен камък, между двете кули, сега глухи, минаха през първата порта, оставена отворена, минаха безпрепятствено и Великата порта, като някъде краката им стъпаха в татарски трупове, и се найдоха в оградата на Царевец.

Там опълченците, по условения знак, запалиха стиски сухо сено и ги увряха под ниските стрехи на първите здания. Те пламнаха. Тогава въздухът се процепи от страшния рев на това въоръжено множество, което с голи мечове се впусна напред из уличките, що водеха към палата.

В току-що разбудените по Азатиновата заповед татарски войници, при тоя пламък и при тия ревове, настана паника. Захвана се щуряне и бяг. Изненаданите татари не мислеха да се бранят, те гледаха само да се укрият. Но огънят и димът ги гонеха от къщята. Обезумели от ужас, забравили оръжие, те се увираха под стрехите, търсеха изход, но се наръгваха на мечове и копия. Някои се хвърляха за спасение от западната стена, която беше ниска отвътре, и се сгромолясваха в пропастта под нея. Българите с остървение сечеха де кого завърнеха. Смутнята и ужасът растеше. Кръвта се лееше. Диви ревове ехтяха. Ратниците напредваха нагоре и оттикваха татарската тълпа към стените на палатската заграда. Там татарите сега бяха се събрали в гъста колона, предвождани от Азатин бея. Българите се хвърляха като левове. Татарите тук мъжки се бориха, въодушевлявани от предводителя си. Стана кървава битка, но тя трая само четвърт час; татарите се пръснаха в бяг. Азатин бей се изгуби някъде.

В тоя миг вратата на оградата се отвори и Светослав се появи там с обнажен меч.

— Юнаци, вдавайте вътре! — извика той.

Ратниците нахълтаха във вратата, но само ония, които чуха. Повечето продължаваха да гонят татарите из тесните улички и да ги убиват безжалостно. Бежанците търсеха изход из другите порти на Царевец, но извън тях ги очакваха мечовете на Радоиловите другари.

Между това ужасът растеше. Виковете на борците, плачевни вайкания на жени и вопли на умирающите разтърсваха Царевец в основите му. Пламъците са усиляха. Старите дървени къщици рухваха като хартия; дървета, гвоздеи, милиони искри хвърчаха из нажежения въздух. Горяха и голите вейки на овошките.

И в двора на палата беше същата смутня и ужас. Слуги и войници падаха под ударите. Машалите горяха още и озаряваха тая касапница. Стълповете, на които бяха горели Иван и Станко, се запалиха и паднаха от тежестта на бремето си. Полуовъглените трупове лежеха на снега неузнаваеми. Очите бяха широко отворени, като че гледаха с наслада делото на отмъщението. Когато Радоил и дружината му познаха своите другари, те дойдоха до луд бяс.