— Ти спечели днес санът на мой велики логотет! — извика му той.

Толкова сега беше уверен Светослав в успеха на кроежите си.

Годежът стана същия ден. Сватбата бе решено да стане идущата света неделя.

Сега Светослав стана още по-предпазлив, за да не събуди съмнения у Смилеца и привържениците му чрез една женитба, която го правеше много богат.

Но в нощта, в която го посети Балдю, известието за Чокевото идене в Търново го смути и забърка плановете му. На пътя му към трона се изпречваше вместо слабий Смилеца страшен противник в зетя му. Той веднага разбра, че най-умното поведение беше да продължава да се преструва равнодушен към събитията, всецяло отдаден егоистически на уреждането домашното си щастие. Той реши да дебне развитието на събитията, за да ги използува в сгодната минута.

Ето защо посрещна така студено Балдювото предложение и с привидното си безучастие към съдбата на отечеството възмути тъй дълбоко благородния старец. Светослав предпочете да мине пред очите на болярина за бездушен себелюбец, нежели без време да открие бляновете, що таеше душата му.

Тоя прямодушен Балдю и тоя скритен, хитър и честолюбив момък образуваха две нагли противоположности. Откритата и възторжена душа на бана у Тертеровия син ги заместяше изкусно притворство и студена пресметливост. С кръв куманска в жилите, той при лукавството на варварина обладаваше желязна воля и несъкрушима решителност да гони с всякакви средства предначертаната си цел, не отстъпвайки даже пред низости и жестокости. Но тия черти в характера му се уравновесяваха от вродено благородство на сърцето, от жежка любов към България, със съдбата на която свързваше своите високи пориви и лучезарни блянове за величие и слава. За постигане идеала си, той беше готов на всякакви жертви; но не искаше сега да дели Балдювите увлечения, изходящи от възвишени чувства, но лишени от здрави шансове за успех. Часът не бе ударил за действие и Светослав знаеше да чака.

Освен Дамяна никой друг не беше посветен в тайните въжделения Светославови: нито Фросина, нито Пантолеон. Но и двамата се догаждаха: първата по някои загадъчни думи за някакво „светло“ бъдеще, изтървани из устата на Светослава в двете любовни беседи, що бе имал вече с нея, а вторият чрез природната си прозорливост на хитър грък5 беше успял да погледне в душата на честолюбивия Тертеров син.

Между това, той взе да кичи къщата си, за да бъде приятна на бъдещата му съпруга, кога се настани в нея. Дамян му заемаше пари. Той яздеше всеки ден черния си жребец под прозорците на Пантолеоновия дом, който се намираше долу при Янтра, за да го види Фросина, облечен в златообшита копринена премяна, седнал на прекрасно седло със златни реси, на бедрото със сабя с дръжка от слонова кост.

Два дена преди сватбата, пред Пантолеоновата вратня минувачите видяха Светослава, че слезна от коня си и влезе в къщата му.

Той се изкачи бързо по стълбите. Преди да се изкачи на най-горното стъпало, Фросина се показа на пруста. Тя бе облечена по гръцки, в ясносиня дълга рокля със златообточени поли. Тя се смути, като го видя, че иде, когато нямаше там Пантолеона. Тя го покани в гостната стая. Но едвам пристъпи прага, Светослав я сграбчи и зацелува по главата.

Фросина се изтръгна от обятията му, почервеняла, гневна, с набърчено чело.

— Прощавай, гълъбице, аз съм си все варварин — каза й той.

— И наистина варварин — каза тя; но една усмивка по лицето й смекчи резкостта на тия думи.

Защото девойката, влюбена в княза, като се сърдеше на дързостта му, изпитваше удоволствие от тоя изблик на сила и необузданост у драговника си.

Светослав седна и свали шапката си. Кичури от руса коса паднаха по високото му чело. Той беше прекрасен.

— Но сега няма татка — каза тя свенливо.

— И не исках да го намеря, затова дойдох сега… Не обичам аргуси да бдят над моето съкровище: аз сам мога да си го пазя.

Фросина го гледаше възхитена. Ней харесваше тая дързост и горделивост у Светослава. Жените обичат да чувствуват сила у любимия мъж.

Ненадейно лицето й стана сериозно.

— Истина ли, Светославе, че татарския хан иде за Търново? — попита тя.

— Истина — отговори Светослав просто.

— Ти ми отговаряш това тъй спокойно, като че те питах: истина ли е, че подир есента ще дойде зимата?

— А какво има, Фросино, от това за нас? Чоки е мой шурей.

Фросина го изгледа зачудено.

— Светославе, не спомняш ли си някога, че короната, която носи Смилец, някога е носил баща ти?

— Фросино, аз не мисля за това… Сега само за тебе мисля. Искам да бъда честит само… Никакви корони не могат да те заменят в душата ми.

Очите на гъркинята стрелнаха княза, като да проникнат в дълбочините на душата му. Той се чувствуваше неловко, като човек, който се бои да не открият тайната му.

— И ти си тъй хладнокръвен към другото? — забележи тихо Фросина.

— Какво мога аз, Фросино? Аз съм безсилен… Съдбата е такава…

— Безсилен? Ето една дума, която ме учудва в твоите уста.

Светослав се смьлча. Девойката продължи с растяще вълнение:

— И защо Чоки иде тука?

— За престола.

— А Смилец?

— Той не ще може да се противи.

— И Чоки ще седне на престола?

— Твърде вероятно е…

Но като забележи скръбта в очите на Фросина, той каза:

— Може и да седне на престола, но той ще бъде гост, Фросино. Търново е срещало такива гости не един път: то е приемало тържествено и вашите византийски натурници и после ги е изгонвало с ританици в гърба. И Смилец е гост.

— И кой ще отпрати тоя нов гост?

— Когато удари часът, бог винаги намира един свой избраник да стори това… За византийците прати Асеня стари. И за другите гости ще се намери някой. На българския трон израстват тръне, когато седне на него чужденец или натрапник на чужденците.

— И кой ще бъде пак тоя юнак? — попита любопитната девойка.

— Който и да е… Но ще се яви. Светослав стана и заходи замислен.

— Светославе, ти ме обичаш, но виждам, че сстаям все чужденка за тебе… Ти криеш.

— Фросино, аз не знам кой ще е избавителят, но вярвам, че ще се яви, както вярвам, че слушам сега твоя сладък глас… Но ти ме обиждаш със своето натякване. Ти искаш много от мене.

Фросина го гледа няколко време вторачено в очите.

— И оня, който ще освободи Търново, ще тури и короната на главата си?

— Да — пошушна Светослав.

— Кажи, кой е?

— Не знам.

— Аз да ти кажа кой е: ти си, мой орело! — извика Фросина с пламнали очи, па се спусна и го сграбчи в обятията си.

Светослав я обсипваше с целувки.

— Царице моя!… — шепнеше й той и страстно я целуваше.

Пантолеон се подаде из вратата.

— Княже! — извика той строго. Фросина се отдръпна със запалено от червенината на щастието лице и се обърна към баща си:

— Татко, не е добре с такова строго лице да посрещаш бъдещия български цар!

От тоя ден заговорът Светославов сдоби още двама съюзници: Фросина и Пантолеона.

След два дена стана, скромно, бракосъчетанието на Светослав с Фросина в черквата „Св. 40 мъченици“.

………………………………………

Бъдещата българска царица, която до самото падане на българското царство църквата споменуваше с почит заедно с другите царици: Ефросинии, „благочестивъй царице царя Святослава, вечная памятъ!“, беше мома малка на ръст, но хубава, напета, с гръцки черти на лицето, нежно и деликатно. Големи черни, живи очи горяха под дъгите на две сключени вежди. Наболият й врат постоянно висеше на златна връв златното кръстче, дадено от кръстницата й Евфросина, дъщеря на гръцкия император Андроника II, станала после Ногаева жена.

Фросина беше дъщеря на някой знатен грък Мангус, изпъден за еретичество из Цариград и дошел в Търново, дето бе умрял. Останала сираче, тя бе осиновена от сродника й Пантолеона, безмерно забогатял чрез щастливи търговски предприятия в Търново. Той бе неженен и стар вече. За да я задоми добре, новият й баща бе й отредил голяма зестра, като я бе направил и единствена наследница на големите си богатства, състоящи в складове, пълни със стоки, в недвижими имоти и сухо злато.