До днес Чоки не бе нищо подушил… Той гледаше сега, углъбен в мислите си, към Търново.

Враните се въртяха над високия побелял свод на „Св. 40 мъченици“, а друго ято — над стените на Трапезица. По двата големи моста на Янтра се чернееха, твърде дребни оттук, минувачи, някои покрити с качулки. Други слазяха или възлазяха по стръмните побелели улици. Царевец със своите притиснати палати, храмове и крепости, се гушеше сякаш от студ на скалата си. Татарски конници от ханската стража препускаха за нещо из медникарската улица, други бавно минуваха по Владишкия мост. Из главната улица в полите на Трапезица гъмжаха търговци и празни люде, българи с кожуси, евреи с черни бради и черни антерии, франки с венециански червени шапки, прилични на фесове, без пюскюли, татари с рунтави гугли и татарски велможи в червени или зелени джубета, подплатени със скъпи кожи. Някъде селяни с кола заприщяха и така тесните улици. Стигаха дотука викове на продавачи, скърцания на колелета, звънтяха ковани менци. Защото тоя ден беше пазарен в Търново.

Ранният зимен здрач настана. Скоро съвсем притъмня.

Влезе Балдю.

— Добър вечер, княже. Ти ме си викал? — каза банът, като седна на миндера да си почине.

— Да. Исках да ви обадя нещо — каза князът.

И Светослав му разправи за внезапното решение на хана.

Балдю се замисли угрижен.

— Нещо е подушил? — попита той.

— За щастие, нищо. Вчерашното нападение въз жена ми дойде тъкмо навреме, да му затвори очите — каза Светослав. — Патриархът продължава да интригува, но и той нищо не знае. Той впрочем е останал сам, с неколцина души.

— С Михаила и с Грозд — каза Балдю.

— Скоро ще остане само с Михаила — забележи Светослав.

— Как?

— Грозд е на път да мине към нас.

— Истина?

— На път е, казвам, само че тоя път трябваше да му се постели с повече злато… Грозд е много жаден.

— Не жали нищо!

— Даже и да остана пак гол, като тояга, както бях по-преди, аз няма да жаля, стига да обезпечим успеха си — каза Светослав.

— Ние сме турили не само имота си, но и главите си в тая работа — продума замислен Балдю.

Вратата се потропа. Влезе един висок ратай с голяма гугла, наметнат с дебело козяно гуно.

— Ела, Радоиле — каза Светослав.

Радоил сне гуното и остана в обикновената си войводска премяна. На кръста му висеше меч.

Светослав заключи вратата и тримата заговорници останаха да беседват.

Нощта беше вън мрачна и студена.

Светослав се отказа от ловът под една благовидна причина.

Мръкваше.

Той ходеше замислен из стаята, в която беше снощи с Балдя и Радоила. В нощешното събрание бяха решили да дигнат бунта преди пристигането на Чокевите сили, именно навръх Св. Теодора Тирона, на 17 февруарий. Сега беше края на януарий, 1294 год.

Един слуга дойде и обади, че Хлав и Темир са дошли.

— Да влязат — каза князът.

Вратата се отвори пак, показа се Хлав. Той пусна Темира вътре, а сам се дръпна.

— Славке, добре дошла! — каза Светослав, като помогна на хубавата мома да снеме Темировото облекло. Тя остана в обикновеното си женско, татарско.

— Ти ни си гостенка тая нощ и утре — каза й Светослав, като се любуваше на зрялата и здрава красота на Радоиловата булка. Затвореният живот в харема, вместо да направи да повехне лицето й, беше го сякаш разхубавил още повече. Князът си обясни сега мъката на Чоки да се раздели от робинята.

— Де е тате? — попита тя.

— Баща ти ще дойде утре.

— Де е Радоил?

— Няма го сега…

— Да го повикат.

— Защо?

Тя погледна зачудено Светослава.

— Ами да се видим.

— Как, сестра ми не обади ли ти, че Радоил сега отсъствува?

— Не — отговори наскърбено Славка.

— Ти само баща си ще видиш, Славке. Но ела при жена ми.

Отидоха във Фросинината стая. Фросина прегърна радостно Славка.

— Каква е хубавица!

И тя я гледаше възхитена. Тя не пръв път я виждаше, но сега пак се възхищаваше от нея.

Слугите сложиха вечерята в съседната стая, която се съобщаваше с Фросинината чрез врачка. Фросина мина в трапезарията и каза на слугите, че деспотът не желае никой да влазя вътре, доде вечерят. Тогава минаха там и Светослав н Славка.

Когато вечерята се свърши, князът отведе предпазливо Славка в предишната стая и й каза, че тя ще нощува тука на мекия миндер. Даде й и завивка. Но й препоръча да облече пак Темировото рухо за предпазливост и да чака баща си.

След това Светослав реши да види Пантолеона, при когото имаше важна работа: трябваше да иска една голяма сума пари за нуждите на делото.

Той се обади на Фросина, па взе Богора и двама оръженосци и излезе.

Желязната порта се хлопна с трясък.

Малко време след това тя пак се заудря отвън.

Слугите слезнаха със светило и отвориха.

Показа се един калугер. Слугите познаха Радоила и го пуснаха вътре, като притвориха вратата.

— Де е князът? — попита той.

— Отиде у Пантолеона.

По Радоиловото лице се изобрази досада.

— Идете да го повикате по-скоро.

Но двамата му слуги казаха, че не смеят да оставят къщата и деспотицата по това време без заповед от деспота.

— Но аз не мога да се мяркам из улиците на долния град — каза той сърдито и се зачуди какво да стори.

— Ах, Темир е тука! — каза един слуга, щастлив че се досети.

— Темир е тук?

— Горе е в стаята — отговори другият слуга.

Радоил се покачи бързо по стълбите, последван от слугите, за да заръча Темиру да повика княза.

Те му показаха стаята, дето беше влязла Славка под Темирова външност.

Необикновеният случай сега щеше да срещне един с други двамата копнеющи съпрузи.

Радоил каза на слугите, че няма нужда вече от тях. Те слязоха, а той бутна вратата.

Но вратата се не отвори, тя бе заключена отвътре.

— Темире, отвори — извика Радоил.

Никой не отговори отвътре.

Той удари няколко пъти силно и вратата запука под ударите на силната му длан.

— Темире, отвори по-скоро!

— Кой си? — попита извътре някой глас, който зачуди Радоила, защото не приличаше на Темировия.

— Радоил — отговори той гръмко.

Вратата се отвори.

Той влезе. Но Темир, вместо да му се поклони до земята, както правеше други път, хвърли се на шията му и взе да го целува.

Разбойникът се отдръпна с негодувание.

— Ти не пиеш, Темире! — извика той сърдито.

— Мой Радоиле! — извика Славка и пак се спусна, да го прегърна.

Тогава той я позна.

— Славке!

Няколко време те стояха прегърнати, неми, потресени от радост и вълнение.

— Ти пристигна тъй скоро отвън?

Радоил я погледна зяпнал.

— Що е това? Ти как си тука? Кажи ми, сънувам ли?

Славка го гледаше поразена.

Тя му разправи набързо какво е направил Светослав, за да може да ги срещне с баща й.

— А с мене не?

— Каза ми, че тебе те нямало в Търново.

— Но аз по обяд бях тука — извика Радоил. Той разбра, че Светослав нарочно не е искал да остави да се види с жена сн, от страх да не направи някаква лудост.

Той каза на Славка решително:

— Славке, да излезем.

— Но Светослав?

— Светослав да гледа жена си, а на моята жена аз заповядам. Хайде!

— Накъде?

— Да бягаме из Търново.

— Да бягаме? — попита стреснато Славка.

— Да бягаме в едно село. Нека гръм небесен да падне над главата ми, ако аз те оставя пак да идеш в палата. Загърни се хубаво в джубето и шапката натисни по-ниско въз челото — тъй!… — казваше й той, като сам й помагаше.

Слугите им отвориха пак портата и Радоил, облечен като калугер, с Темира излязоха.

Навън снежеше.

Нощта бе напреднала.

Двамата бежанци тръгнаха нагоре по стръмната улица, отминаха каменните болярски къщи и излязоха на открито, невидени от никого.

Те бързо заслазяха по посока на Марно поле — Радоил бързаше да го минат, за да влязат в Устето и да нощуват в едно близко село, дето си имаше надеждно прибежище.