Смутнята и уплахата минаха от Царевец и в града. В продължение на една неделя паниката беше голяма. Като да се увенчае безнадеждността, пристигна верен слух, че Чоки с пълчищата си минал вече делиорманските лесове и с неудържима бързина се стреми насам. Ето дойде и Азатин бей с писмо от Чоки до Смилеца. Той му заповядваше да напусне с време Търново, защото престая да бъде наместник хански. На търновци обещаваше неприкосновеност на живота и имота им, ако предадат ключовете на града, без да се опитат на съпротивление. Азатин от себе добавяше, че Чоки иде с двайсет хиляди души конника — той преувеличаваше четворно числото им.

Въцари се в Търново небивало смущение. Безпомощният Смилец съвсем падна в очите на народа и изгуби всяко значение. Той остана една сянка.

Балдю беше в отчаяние. Той видя внезапното сгромолясване на всичките му надежди, че отидоха нахалост всичките му жертви и трудове; отроците му също се обезсърчиха, като разбраха сега, че е безнадеждна всяка борба. Балдю изгуби влиянието си над тях. Народът напразно се озърташе да види някой избавител и неволно помисляше за Светослава, инстинктивно помисляше за него, но Светослав беше сега съюзник на хана.

Случи се скоро едно странно нещо, което учуди народа и уплаши Смилеца. Богор убитият, Богор изчезналия от света, се появи в Търново, а заедно с него се разпространи и мълвата, че покушението въз живота на Светослава в Устето било организувано от епикерния Темира, Смилецовия най-предан царедворец, и че подир това Светослав се видял принуден да търси прибежище при Чоки. Богор разказваше с всичките подробности участието на двореца в опита за Светославовото умъртвяване. Мълвата се разнесе из целия град и подигна страшно възмущение. Тайно миналите към Светослава боляри открито сега поддържаха и подклаждаха негодуванието против Смилеца. Как? Смилец да убива Светослава, законния наследник на престола, когато той сега би бил едничката надежда на народа и вместо да бъде в татарския стан, сега да поведе народа на борба!

Това се носеше из тълпите. И понеже в минути на безнадеждност те жадуват за изкупителна жертва, за виновен, въз когото да излеят гневовете си, те видяха за такъв Смилеца. Гневът на столицата загърмя буреносно. Това беше последния удар за умирающата власт на Смилеца.

Смилец от прозореца на палата видя уплашен народното вълнение.

Той бе успял да научи причината на народния гняв, Темир стоеше до него побледнял.

Царицата, тръшнала се на един кадифен стол, кършеше ръце в дълбоко отчаяние. Бузите й обливаха сълзи. Но тя нищо не говореше.

— Оставен! Изгубен! Пропаднал! — стенеше Смилец със скопчани ръце на гърди.

Озвереният народ долу сочеше юмруците си. Той се трупаше на Царев друм, валеше се пред подвижния мост, като принуждаваше стражата да го свали.

Слънцето зайде зад планината в един яркокървав облак. В стаята потъмняваше. Скоро съвсем мръкна. На Царев друм засветиха машали, които зловещо освещаваха гъмжащото множество и стените на Трапезица през дола на Янтра.

Дойдоха уплашени слуги и обадиха на Смилеца, че народът е пристигнал до Великата порта и я кърти с топори.

Смилец се обърна към Темира, бледен, като че искаше съвет.

Но Темир трепереше, устата му се бяха оковали. В широко изнудените му сега очи лъснаха отблясъци от пламъците на машалите.

Тогава Смилец се сети за Мария.

Той отиде при нея и извика:

— Стани! — и като я хвана за ръката, изведе я из тронната зала.

Навън глъчката се усилваше на всяка минута. Теми р стоеше неподвижен в тронната зала, потънала в тъмнина.

Влезе един оръженосец и го повика при царя. Царят го чакаше у царицината горница. На пода и на диваните бяха наслагани разни женски дрехи и скъпоценни вещи. Мария бързо бъркаше в една орехова ракла в ъгъла и вадеше нови неща.

Смилец се обличаше в рухото на придворен слуга. Темир забележи, че и царицата беше в прости дрехи.

— Темире! — извика Смилец. — Иди кажи да отключат източните врата на двора.

Темир го изгледа настръхнал.

— Царю, оттам няма изход.

— Как?

— Оттам пътечката слазя по стръмна урва, а отдолу е Янтра.

— Кажи! — извика повелително Смилец.

Темир излезе.

Влязоха оръженосци и слуги и направиха голям вързоп от царицините неща. Царицата, като видя това, премаля и падна на дивана.

— Храброст, Марийо — каза Смилец, като я стисна за ръката, покрита с диамантени пръстени. Но по лицето му имаше сълзи.

— Да бягаме! Да бягаме!

— Аз да бягам оттука? — пъшкаше Мария и си кършеше ръцете.

— Тия случки са свързани с величието — казваше мъжът й. — Не до нас само е било това нещастие. Като тебе бега оттука и Ивана основата жена преди няколко години… Но кураж, мила! Скоро ще се върнем тука с Андроникова войска.

— Ах, тоя Светослав! Защо не послуша патриарха да викаш нашите! И аз те молех толкова…

Темир се върна и каза, че вратата е отключена.

— Вземи: ти това — каза Смилец на един оръженосец, като му посочи вързопа. — Темире, ела с нас. Па хвана за ръка Мария и я поведе към вратата. Слугите уплашени попитаха:

— Царю, ние какво да правим?

— Каквото направиха и другите: предайте се на първия си господар, който бъде той.

И Смилец ги остави.

Навън нощта беше звездна и тъмна. Вятърът донасяше от запад шумът на народната врява. Сганта не бе нахълтала още в Царевец, спряна от крепостната стража, която напусто очакваше нова заповед от царя. Смилец, жена му, Темир и оръженосецът минаха опустелия двор, край глухите зидове на стария дворец и излязоха из източните врата. Навън се чу, идещ от дълбочината, глухия шум на Янтра.

Урвата, над която се намериха, се спущаше нагло надолу, подзидана с отвесни канари, и се губеше в пропастта. Една канара отляво извън стената се подаваше като нос над дола. Това беше лобната скала, отдето се тласкаха големите престъпници. Смилец потрепера при вида на тоя зловещ камък. Темир поведе бежанците из тясна, едвам узнаваема в тъмнината пътечка, между бурени и храсти, която завиваше най-напред край стената, а после накланяше косвено по урвата. Смилец, държейки за ръка жена си, която идеше зад него, следваше татарина предпазливо. Под тях зееше черната яма на Янтра. Шумът й ставаше все по-силен, колкото слазяха надолу. Мария пъшкаше и хленчеше като дете. Насреща, през дола, стърчеше черния облик на бърдото Гарван. Отзад се чернееше грамадната стена на Царевец, напуснат завинаги от досегашните си господари. Дотук не пристигаха никакви човешки звукове. Тая вечно пуста стръмнина и сега глъхнеше в Храсталаците си.

Реката шумеше отдясно.

Темир се спря и каза:

— Тая пътека слазя пак в Търново при митрополията и води за Владишкия мост.

— Там не можем да се върнем! — извика Смилец. — Чуй, народ има и от оная страна.

Действително човешки викове се чуваха отляво. Смилец погледна надолу в тъмнината.

— По тоя спуск можем ли да слезем до Янтра?

— Само с хлъзгане. Но, господарю, Янтра има вирове!

— Води напред! — заповеда Смилец, който сега в тоя критически час бе добил несвойствено на природата си хладнокръвие.

Темир се покори. Той седна и бавно взе да се спуска надолу, държейки се за земята или за храстите.

Сега почна едно страшно, нечувано приключение: до одеве венценосний господар на Царевец и на България се хлъзгаше на задницата си низ урвата, одраскван от острия камъняк. След него царицата, внука на императора Андроника, дереше роклята си в премеждливо смъкване по пустият яр. Когато след нея се спусна и оръженосецът с вързопа, бежанците се спряха на тясната пясъчна ивица, що дели Янтра от подножието на чуката.

Реката шумеше пред тях и биеше черните си вълни о брега.

Темир със сабята си опита дълбочината й. Янтра не беше голяма сега, но в нея имаше дълбоки вирове. Преданият татарин нагази на едно място и благополучно мина насреща, потънал само до пояс. Тогава се върна и преведе Смилеца. Когато дойде да стори това и с жена му, тя се уплаши от тъмната вода, която шумеше под нея, и се отказа да нагази. Смилец от другия бряг я ободряваше напразно. Мария плачеше.