Смилец стрелна с недоволен поглед Ивайла, като усети жилото на сарказма му. Но той му каза шеговито:

— Ивайло, има само една разлика между тебе и цар Ивайла: оня обичаше младите жени, а ти бягаш от тях.

— Не, те бягат от мене, царю — отговори Ивайло. — А цар Ивайло не бягаше ни от тях, ни от татарите…

Смилец сви вежди.

— От кое вино му дадохте на Ивайла?

— От пияното вино — усмихна се един болярин.

— Любовна, любовна песен! — извикаха неколцина. Болярите запяха гръмогласно:

— Хубаво! — извика Смилец и запляска с ръце. Болярите продължиха:

— Не, да не умира, да не умира — извика Смилец. — Нека живее, та пак да ги хапне!

Вратата се отвори и влезе един мъж в ратно облекло и с прашни чизми.

— Браниславе, какво носиш ново? — извика Смилец към влезлия. Той беше скороходец.

— Печални новини нося, превеликий господарю. Хан Чоки мина Дунава с много хиляди татари и иде въз Търново. Из пътя всичко прави плен и пожар.

Присъствующите побледняха.

Смилец остана зяпнал, без да може да проговори.

Влезе Азатин бей, поклони се и подаде Смилецу писмо, като целуна печата му, па излезе.

Смилецовата ръка трепереше.

— Чети, логотете — каза Смилец на Рушимира.

Рушимир разпечата писмото и прочете сред всеобщото мълчание:

— „До славния болярин Смилеца, наш заместник в Търново и предан слуга.

Аз, великий татарски, хан, известявам на тебе, верний мой служителю, че ида в Търново, за да възседна престола по правото, което имам от аллаха, като наследник на високославний си баща, който сега е в недрата на рая. И заповядам ти, щом получиш това писмо, да дойдеш в станът ми с първите си боляри, за да ми се поклониш и ми предадеш ключа на верний наш град Търново. Призовавам божията милост над главата ти.

Чоки, български цар и заповедник.“

Наставаха всички в голямо смущение. Смилец плахо гледаше гостите, като че очакваше от тях помощ.

Стан ненадейно се повали на земята.

— Уплаши се! — извикаха.

— Не, пиян е.

Гостите на Смилеца трепереха. Той каза:

— Боляри, идете си. Лека нощ.

И тръгна към вратата.

Балдю извика страшно:

— Къде, Смилчо? Да спиш ли, или да плачеш? Стой! Сега не е време за треперене! Поведи ни срещу врага! Аз можех да гледам на тоя трон татарския слуга, но християнин и българин; но Чоки на трона? Тоя позор не искам да преживея. Поведи ни, Смилчо! Поведи народа!

Банът се обърна към присъствующите:

— Търновски боляри, дайте си богатството. Иване, донеси златото си, за да го преобърнем на желязо; Филипе, подари чърдите си с коне, за да ни носят против татарина. Рушимире, дай съкровищата си; Грозде, жертвувай осталото си богатство, за да откупим царството сега. Йове, положи пред олтара на отечеството твоето имане, Костадине, и ти, Годеславе, изсипете пред него вашите пълни житници, за хляб на ратниците. Царю, размени златните и сребърните си съдове на оръжие, което е натрупано в складовете на дубровнишките търговци. Аз давам, каквото имам, и петте си сина, и кръвта си.

Старецът цял трепереше. Бялата му брада се тресеше. Гневът и въодушевлението изкарваха мълнии из очите му.

Той чака̀ няколко време. Дълбоко мълчание отговори на позива му. Никой не искаше да жертвува.

— Мълчите? — извика яростно банът. — Свиди ви се? За вас отечество няма? Лицемери, лихоимци, роби, по-бездушни от идоли, по-долни от татари.

И той излезе.

Балдю слезе на двора. Той се качи на колесницата си и излезе из Великата порта на Царев друм, предшествуван от слугите си, които носеха запалени факли. Подвижният мост се дигна и колесницата мина и затряска нататък по калдъръма. Нощта беше звездна, Търново спеше вече, без ни една светлина по прозорците. Само Царевец светеше още във вишинето.

Янтра глухо шумеше в дола н едвам нарушаваше нощния покой. Колесницата спря пред един от малките болярски домове, що усамотено се трупаха близо до мястото, дето е днешния Баждарлък. Тоя дом го заграждаха високи зидове и една куличка се чернееше над вратата.

— Бийте по портата! — заповяда банът.

Един слуга хвана железния чук на дъбовата вратня и тя заехтя в тишината.

Веднага тя се отвори и един слуга излезе на прага със светило.

— Спи ли князът? — попита Балдю.

— Не е още легнал, славний бане.

— Кажи му, че ида при него.

Слугата излезна.

Скоро се повърна, последван от един висок момък. Факлите осветлиха лице красиво, румено, с тънки руси въси.

— А, светлий бане! — извика момъкът и се спусна да помогне на Балдя да слезе. Влязоха в една стая.

— Прощавай, княже, че те безпокоя. Но тая нощ никой не трябва да спи.

И като седна на един миндер, Балдю захвана със своя гръмовит, разтреперан сега глас:

— Светославе, аз бях противник на баща ти през царуването му, подир бягството му аз го мразя!… Аз не мога да му простя това малодушие. Ние го избрахме, за да ни брани, а той ни остави на Ногая. Но да се не отклонявам — той си намери заслуженото. Светославе, знай, че Чоки със силна войска е минал Дунава и иде да седне сам на престола, като пали и опустошава всичко из пътя.

— Знам това — каза Светослав.

— Знаеш вече?

— Да.

Банът си отри потта по челото и продължи:

— В палата от тая вест всички изгубиха ума и дума. Смилец е малодушен, той отказа да даде отпор п да пресрещне далеко от Търново татарите. Болярите отказаха парите си, и не ме зачудиха: тия пълзящи червеи имат само един бог: златото. И аз плюх в лицето им. И ето, Светославе, смислих за тебе, български княз и деспот, син на Тертера, ти по право си законният наследник на престола. Смилец се показа недостоен да го брани, отбрани го ти. Народът ще скокне, но той няма вожд с високо име, от царска кръв. Поведи го!

Светослав слушаше мълчаливо. По лицето му се не изобрази никакво вълнение.

Балдю се удиви, че князът може да пази спокойствие в такава съдбоносна минута.

— Боиш се от Смилеца? Той не заслужава боене, както не заслужава и почит вече. Аз бях първия му велможа, отсега нататък съм твой приятел и съветник. Давам на твоя услуга опита си, името си, влиянието си… Беден си, ще кажеш? Аз турям на разположението ти всичкото си богатство. С него ще можеш да въоръжиш първата хиляда войници, които ще съберем. Останалото ще тръгне само по себе си. Стига веднаж народът да се запали, и той ще се запали, както и друг път, когато са го дигали против похитителите на короната. Избави я от безчестно и вземи я. Тя е достойна за оня, който е достоен за нея. Светославе, отърви отечеството от татарско иго!

— Дядо Балдю, аз до неделя се женя.

Банът го изгледа втрещено.

— Ти ще се жениш? Ти си годен?

— Да, днес се годих.

— И когато царството става плен и пожар? Когато то има нужда от тебе, от твоя меч, от твоята кръв? Когато то загинва?

— Аз се не меся — каза Светослав сухо.

— Как! — и банът скокна, като жилнат от езика на змия. — Вярно ли чух? Не ме ли лъжат ушите ми?… И коя ще вземеш?

— Девойка Евфросина.