— Чоки, Чоки, главата на Чоки! — извика обезумелият Радоил, като се изкачваше по следите на Светослава и Балдя. Бунтовниците ги последваха, притискаха са на стълбата, жедни за нови жертви в палата.
Когато се озоваха в трапезарията, там нямаше хана. Няколко остали там татарски велможи, примрели от страх, паднаха на колене. Радоил ги скълца. Двама са хвърлиха от прозорците.
Хлав дойде и пошушна на княза:
— Ханът е при сестра ти.
— Елате с мене — каза Светослав.
Влязоха в Еленината стая, която му се отключи при първо извикване.
Там беше Елена и други жени от харема. Последните, сгушени в ъглите, бледни, трепереха. Славка я нямаше. В дъното стоеше Чоки.
Елена падна на колене пред брата си.
— Не го убивай, брате! Заклех му се да измоля живота му!
— Чоки е само пленник мой — издума той, па се приближи до хана и го изгледа.
Било присъствие на духа, било покорство пред съдбата, било втрещяване, но Чоки беше привидно спокоен. Лицето му имаше ледното изражение на пълна безучастност към онова, което става.
— Закарайте в крепостта хана! — заповеда Светослав. — Зетю, не се страхувай, живота ти подарявам.
Чоки коленичи безмълвен и му целуна полата.
Изведоха го под началството на Хлава.
Между това Радоил и бунтовниците изтребваха безпощадно татарските велможи, скрити в другите покои на палата, след като разбиваха вратите им.
Подириха такива и в престолната зала.
Там нямаше никой.
Светослав се подаде с Балдя.
Балдю посочи престола.
— Сега калта от него се изми — каза той.
Навън бунтовниците ревяха, пияни от победата. Пламъците се издигаха високо и застрашаваха да запалят и самия палат. Топившия се по покривите му от горещината сняг се изливаше на чучури от стряхата.
Светослав се показа на трема.
Като видяха княза, бунтовниците го поздравиха радостно. Зачуха се викове:
— Да живей цар Светослав!
Навън целият град, събуден от пожара и врявата, се стичаше към Царев друм и влазяше през свободно отворените порти в Царевец. Народът изпитваше луда радост. Дворът се напълни. Стотини гласове извикаха Светослава да слезе на двора. Той се появи между народа.
Тогава настана нещо нечуто. Влезлият народ, между който имаше стотина жени, навалиха се около княза, притискаха се да го удушат от луда радост и любов. Някоя му целуваха ръце, други плачеха. Той сега беше бог в туй множество. Гърмяха безчислени гласове:
— Да живей цар Светослав!
Внезапно целият народ обърна очите си към каменната стълба. На нея излазяше сега Радоил, ужасен, триумфален, сплескан от татарска кръв. Той държеше на гърдите си като дете Славка и я сваляше надолу.
Зарева народът радостно при тая необикновена гледка, запляскаха с ръце възхитени, поздравявайки героя и булката му.
XXXVIII. След победата
Съмна се най-после.
Тая съдбоносна сутрин беше като вчерашната: мъглява и студена. Само сняг не валеше.
Но Търново ликуваше.
Татарската власт бе унищожена. Татарите в другите градски крепости и в околността бяха избягали. Чоки бе в затвора на Балдуиновата кула, а силната му стража почти избита.
Слуги и войници извлачаха татарските трупове от Царевец и ги хвърляха от източната стена в Янтра, която ги отвличаше бързо; други миеха от кръв плочите на двора и дъските в палата.
Светослав сега беше пълновластен господар на Търново и България.
В една стая на пустата досега патриаршия беше доведен Иоаким и заключен. Силна стража пазеше пред вратата му.
Той беше изкаран още сутринта по Светославово разпореждане из избата, дето го бяха хвърлили.
Старецът знаеше вече за извършения преврат, за пълното възтържествувание Светославово. Поразен от скръб и ярост, той ходеше из стаята си и устата му произнасяха проклятия.
Следобед Светослав дойде в патриаршеския палат и влезе при затворника.
Като видя Светослава, упорития старец го устрели с гневни очи.
— Иоакиме, ти си в мои ръце сега. Твоето гнусно опитване да ни издадеш ти изкопа ямата — каза Светослав.
— Анатема! — изговори патриархът с разтреперан глас.
— Твоите проклятия и твоите благословии за мене не струват нито един бан. Но аз искам да те накажа, като те накарам пред целия народ да ме венчееш на царството. След това си свободен. Това го искам.
— Окаяний безумнико, няма да дочакаш това чудо!
Светославовото лице се изкриви от гняв.
— Старче, не изпитвай търпението ми! — извика той, като трепереше цял. — Помни, че аз съм вече български цар и твой повелител. Имаш пет дена да помислиш. — И Светослав го остави.
XXXIX. Съдбата на Чоки
Патриархът отказа да венчее Светослава.
Коронясването обаче стана в храма на св. Димитрия тържествено.
Три митрополита: търновският, червенският и преславският, извършиха обряда при стечението на безчислен народ.
Три дена траяха веселбите в палата и в града.
Областите заизпращаха изявления на радост и преданост към новия цар, освободител на отечеството.
Татарската войска, която идеше към Търново, биде поведена от Азатин бея назад, като довършваше опустошението на Добруджа, през която бе минал по-рано.
Светослав не предприе нищо против тая сган и я остави да си иде: той сега бе твърде занят в столицата си.
Недоволните от новото положение боляри един по един минуваха към Светослава.
Едно малцинство от тях остана само привързано на гърците скришно. Най-опасният от тях, Иоаким, беше безвреден. Той бе в затвор.
Мина месец от възцаряването Светославово. Чоки все лежеше в тъмницата на Балдуиновата кула.
Елена беше взела повторна клетва от брата си, че ще пощади живота на Чоки. Тя сега живееше в палата като вдовица. Новата царица Фросина се настани в горницата й. Двете жени живуваха дружно, но Елена беше скръбна…
Положението й беше трудно. Дадена от баща си за жена на татарина, по политическа необходимост, тя видя, че с унищожението на Чоки се туря край и на нейното царствено робство. Но добра и милостива, тя жалеше озлочестения си мъж и два пъти го бе посетила в тъмницата му. На неговите молби да му измоли свободата от брата си и да се върнат двамата във владенията си в Русия, тя бе обещала първото; за второто бе му обявила, че тя иска да остане в отечеството си.
И Светослав се чудеше как да постъпи с пленника си. Чоки беше вече безвреден, войската му, що се бе върнала назад — пръсната от Токтая, и владенията му обсебени от тоя победител. Светослав не виждаше прочее нужда от смъртта на Чоки. Той склони най-после на Еленините молби и реши да го пусне и препрати отвъд Дунава.
Елена прати да обадят на мъжа й за царевата милост към него.
На сутрешния ден имаше болярски съвет в двореца. Съвещанието беше развълнувано. Новини бяха дошли, че Андроник, по повторното искане на някои боляри, праща из Солун десетхилядна войска под началството на Радослава да навлезе в България и да тури на престола Михаила, синът на Константина Тиха, който идеше с друга войска. Привържениците Смилецови в Търново, подир изчезването Смилецово, както казахме, бяха одобрили за претендент Михаила, като произходящ от царски род и със законно право на престола.
Сред разгара на разискванията, протокелиотът обади на Светослава, че е дошел пратеник от хана Токтая.
Въведоха веднага пратеника. Той се поклони и подаде Светославу писмо от хана си.
Светослав кимна на татарина да излезе и даде на тълмача да преведе писмото. То казваше:
„До високославния български цар Светослава от великия властелин на татарите.
Привет от мене, царю на българите и гърците. С радост приех известието за твоята велика победа над сина Ногаев и те хваля, и те поздравлявам. И научих се още, че тоя Ногаев син ти го държиш в палата си, понеже е твой зет, без да гледаш, че той е мой враг и в дълбочините на сърцето си храни опасни мисли за мене. И ето защо ти пиша, славний царю на българите и гърците, и те моля да сториш да изчезне от лицето на земята Ногаевия син. Това ти пиша, защото желая сърдечно да бъдем приятели и да не ми се събират бръчките на гнева по челото против тебе. И като призовавам божията милост въз главата ти, очаквам твоя мъдър ответ.
Хан Токтай.“
