Близо сто години преди Търново да падне под турска власт, една лятна тиха сутрин на 15 август 1293 г., прочутата Асеневска столица гърмеше от звука на клепалата на многобройните си черкви и на камбаната на храма „Св. Възнесение“, донесена от Калояна подир един от походите му в Тракия. Въздухът ехтеше от тоя смесен празничен шум, който се разнасяше на трептящи вълни над Трапезица, над кулите на високия Царевец, над дълбоките завои на Янтра и далеко из околността, тройно по-засилен от ековете.

Тоя ден беше Успение пресвятия Богородици и празник на царица Мария, съпруга на Смилеца.

Из двете главни улици, криви и тесни, що се точеха от двете страни на Янтра, между невисоки, повечето каменни, болярски къщи, вървяха бавно и тежко, пременени с дълги сукнени, от разен цвят, джубета, обточени с лисичи кожи, на глава с червени или черни капи, със златни везби по краищата, болярите, сами или придружени от семействата си. Те отиваха на богомолие във Великата лавра, в черквата „Св. Четирийсет мъченици“, дето днес служеше патриархът. Тържествената литургия би трябвало да бъде в черквата „Света Богородица“, когато е и храмовият й празник; но по причина на поправки в нея, ставаше в „Св. 40 мъченици“. Болярите ги следваха или отминуваха, като им се кланяха почтително, граждани от по-долни съсловия с овчи шапки на глава, със самочерни шаячеви дрехи, препасани с вълнени пояси, както приблизително се носят днес селяните в Търновско и в други места на България.

Из улицата, що се виеше под полите на Трапезица, ставаха кратки и откъслечни разговори между болярите.

— Добро утро, Панчо.

— Дал бог добро, Евстратие.

— Днешната света Богородица ще бъде много весела, че е денят на царицата и годишнината, откак Смилец стана цар.

— Дано ни зарадва господ с още по-голяма радост: да чуем, че и онова псе Чоки е пукнало или разкъсано от друго псе, както стана с баща му.

— Дай боже.

Въздухът продължаваше да ехти от биенето на камбаната и клепалата. На изток, над бърдото Гарван, слънцето се подаде царствено в синето небе и заля със светлик зъбците по стените на Царевец и кулите му.

— Царят дали е в черква? — попита друг един болярин другаря си в улицата, що лазеше в полите на Царевец.

— Разумява се, той винаги е там, щом бие втора черква.

— Войводо, ти поканен ли си довечера на гощавката в палата? — попита един болярин друг велможа с висок стан, с черни бухнали мустаци и със сабя под червената мантия, която чаткаше о каменната настеля на улицата.

— Царят никога не ме забравя, Богомире.

— И ти си, Ивайло, там, разумява се?

— О! — отговори утвърдително един къс, гърбав, с голяма глава на тънък врат болярин; — мога ли да не украся царското пиршество? — прибави той с усмивка.

— И то ще бъде славно: днес е не само царициния празник, а и първата годишнина на Смилецовото честито царуване.

— Честито слугуване — пошушна Ивайло с ехидно намигване.

Клепалата млъкнаха.

— Добра стига, кир Пантолеоне! — каза един велможа, като се приравни с един дебел, нисък, с дълга, бяла брада старец, наметнат със златообшита мантия от син копринен китайски плат, купен от генуезките търговци. Той се подпираше на тояга с дръжка от слонова кост.

— Дал бог добро, да си жив, Страшимире! — отговори старецът с едно чуждо произношение, изговаряйки звуковете ж и ш като з и с.

От дясната му страна вървеше една нисичка напета девойка, дълголика, със сключени вежди и отлична от другите търновки по благородните си черти и изящното си гръцко облекло, везано със злато.

И Страшимир отмина с жена си, на която забрадката бе обсипана с върви ситни мерджани и бисери, наниз от които се спущаше и въз гърдите й.

Пантолеон полека продължи тежкия си вървеж с девойката, на която заговори нещо по гръцки.

И болярите, и народът минуваха моста, Царския мост, както тогава се казваше, и несъществующ днес, който, заедно с Владишкия, свръзваше Трапезица и левия бряг на Янтра с махалата на десния й бряг — под Царевец.

Тоя мост, дървен, на четири каменни подпорки, висеше високо над реката. Тя бе многоводна и шумяща в ония времена, три пъти по-голяма, отколкото сега, минувайки, от извора си дотук, все през гористи брегове, обогатявана от многочислени рекички и барици, днес пресъхнали.

Срещу моста се издигаше с каменните си стълбове нартиката, пред главния вход на „Св. 40 мъченици“. Тя бе на тераса доста висока, за да я не залива Янтра, когато прииждаше, и на нея се възлазяше по няколко каменни стъпала.

По зидовете на църквата, със свод от олови листа, имаше няколко полуготически, с извити железни пречки прозорци, украсени отдолу с разноцветни глинени търкалца. До нартиката стърчеше високо кулата на звънарницата.

Широкият двор на Великата лавра, засенен от брястове и тополи, бе почти пълен с народ от двата пола; той се притискаше повече до зидовете на черквата и оттам през откритите прозорци гологлав слушаше божествената служба. Такова натрупване на богомолци се случваше винаги, когато царят присъствуваше. Черквата беше тясна извътре, та в такива случаи само големците имаха свободен вход в нея.

Царски оръженосци стояха пред главния вход на стража. Когато и Пантолеон с девойката най-после пристигна и поиска да влезе в черквата, оръженосците му препречиха пътя.

— Не може, църквата е натъпкана. По лицето на Пантолеона се появи досада. Той каза па девойката по гръцки:

— Закъсняхме, дъще. Пустите ми крака не държат.

— Да моите лакти са силни! — каза му ненадейно един висок, рус, твърде хубавец момък, с лице румено като трендафил н със сини умни очи, облечен в зелена богата болярска мантия.

— Да, княже! — каза Пантолеон.

Девойката погледна момъка и лицето й пламна.

— Елате подир мене — каза момъкът. И той тръгна към входа. Оръженосците почтително се оттеглиха. Момъкът със сила пробиваше път из първия притор, напълнен с болярки, после мина и през втория, по-тесен притор и влезе в самата черква, последвам от стареца и девойката. Скоро троицата се разделиха. Момъкът отиде надясно, а Пантолеон и девойката се отбиха наляво до троновете, в които стояха най-първите болярки търновски. Девойката се изправи до тях, развълнувана, с разруменяло лице.

Черквата замайваше погледа с богати болярски премени, които лъщяха от сърма, между шестте мраморни колони.

По полилеят бяха запалени всички свещи, както и големите, подобни на брезови стволове свещи от бял восък на двата медни светилника пред олтара. Тия исполински вощеници, дар от първата жена на Ивана-Асеня II, унгарката Анна, при освещаването храма след Клокотнишката битка, се палеха само при редки и особено тържествени случаи. Възтъмните мраморни колони опираха изваяните си капители о краищата на дебелите зидии дъги, що подпираха свода. Из прозорците падаше обилна светлина, та ясно се виждаха фреските, които покриваха стените. През благовонния дим на тамяна в смирното личаха, премрежени, потъмнелите икони на томилото със златни и сребърни венци. Излените от сухо злато венци на иконите на Исуса Христа и на света Богородица, изработени от мозайки, отражаваха трепоглаво пламъците на свещите. Тия скъпоценни венци бяха дарени от Ивана-Асеня II. Той бе заповядал да ги излеят от златните чаши, що бе намерил в шатъра на кир Тодора. Олтарските двери с позлатени резби, извършени от далматински майстори, оставяха да се види през полуоткритата завеса част от вътрешността па олтара, през чиито околчести прозорци утринното слънце хвърляше синкави снопове светлина. Там се мяркаше бялата глава на патриарха, изправен пред престола, зад който се издигаше черното разпятие. Едри гранати, укрепени по ръцете и нозете на спасителя, изображаваха гвоздеите в кървавите рани. Тия скъпоценни камъни бяха от благочестивата царица Ирина, втората съпруга на Ивана-Асеня II, прочута по хубостта си. Пред иконата на св. цар Константина и царица Елена, долепена до една от колоните, висеше голямо кандило от слонова кост, обковано със старо сребро, с чудно изящно изработен филигран, поклонено от Константина Тиха, за да измоли оздравяване на болната си нога. Пред стъпалата на олтара, посред другите мраморни плочи, имаше една по-широка мраморна плоча с издълбани дъбови клони на нея и такива кръстове на четирите й краища, под-които длетото бе начертало три реда едри букви. Под тая плоча спеше прахът на цар Асеня II. Но сега тя не можеше да се види.