— Ангеле, и ти, Страхиле, вие ще бъдете девери — каза Радоил, — за да не се сърди дядо поп. Пък черковата е тая гора. Нали господ е навсякъде?

Тогава Радоил гологлав се изправи до Славка, кумът и деверите зад тях.

Попът запрелистя требника, за да намери молитвата за венчалния обред. Двама души му светеха с вощениците. Но той дълго време търси н не намираше молитвата. Под влиянието на одевешната уплаха той беше забравил на кой лист беше тая молитва.

Радоил стана нетърпелив.

— Захвани!

— Не намирам! — каза скръбно попът.

— Не вреди, чети там, дето си отворил. Попът погледна листа.

— Тука е молитвата за сушата — каза той.

— Чети тая молитва, по-скоро… Господ знае, че за друго четеш — каза воеводата, като намираше, че попът се мае за дребни работи.

Тогава свещеникът зачете молитвата за суша, в която се молеше бог да прати от небесата напоителен дъжд за ожеднелите поля и ниви.

След тая молитва той размени пръстените на младоженците.

— Венчается раб божий Радоил, во име отца и сина и святаго духа. Венчается раба божия Славка, во имя отца и сина и святаго духа, амин!

После изпя „Исаия ликуй!“ и завъртя младоженците около дъба, последвани от кума и деверите.

Обредът се свърши.

— Дайте плоската сега да се почерпим. Благослови пръв, дядо попе.

Попът благослови н пи от ракията. Плоската изреди и останалите.

— Наздраве!

— Да е честито!

— Добра сполука!

— Таз година с булка, догодина — с люлка. И веселите благопожелания нямаха край. Радоил се обърна към попа:

— Дядо попе, прощавай, че те утрудихме по ни едно време. — И той му тури в ръката десет бабки. Като видя толкова злато, попът се смая, той не вярваше очите си. Той не би спечелил тия пари и от петдесет венчавки!

Радоил и Славка му целунаха ръка.

— Сега си свободен, дядо попе, иди си доспи. Не е нужда да обаждаш какво се случи тая нощ тук.

— Аз? Годеслав ще ме пребий!

— Ако той те не пребие, аз ще ти откъсна главата като на врабче.

Когато попът си отиде, Радоил се обърна към другарите си:

— Дружина, починахме си. А нашето падало е далече, и Търново е много близко — хай стягайте конете.

Пътуването през нощта стана без път, през долове, през урви, през потоци, които гръмливо шумяха. Славка гледаше като омаяна пред себе си черни гори, черни върхове и черни скали. Тя мислеше, че сънува. Радоил яздеше успоредно с нейния кон и я крепеше за кръста на лоши места.

По дрезгаво стигнаха до едно селце в планината. То се състоеше от няколко колиби, съградени от букови дънери и покрити с плочи, някои имаха каменни огради на дворовете си.

Вратнята се отвори на една от тия колиби и морната дружина влезе в двора.

Тук беше домът на кумът Маноля.

Жена му, която очевидно очакваше гостите, ги посрещна със запалена борина. Радоил и Славка бяха заведени в една стая, ниска, с потъмнял потон.

По стените висяха разни оръжия: лъкове, копия, саби, боздугани, ловджийски чанти и потребности; зверски кожи, броеници кехлибареви, едно турско алено джубе със златни обшивки, шалове копринени, огърлици от корал и други предмети на разкош — всички плячка от походите в Тракия.

На лавиците и полиците между глинените гърнета и паници стояха, учудени, че се намират тук, медни изящни статуйки на Бакхуса и Херкулеса и на някои римски императори.

Подът и ниските миндери бяха постлани с черги, домашна тъкан. Но едно великолепно персийско седжеде, дето седяха младоженците, наумяваше Азия — в тоя старопланински кът.

Сложи се трапеза. Тя беше скромна, но гостите весели. Разказваха със смях страха на попа, когато го ненадейно извлекли четирима момци из къщата му. Даваха се подробности за отвличането Славкино. Тя сама разправяше как е излязла крадешком из къщи, додето баща й бил на царското пиршество, и вълненията си, доде стигнат до черковището с Радоила. Сега сигурно Годеслав я диреше под листо, но юнаците бяха спокойни, защото никога баща й не би се сетил да я дири в това затънтено село, на което даже съществуванието в Търново не знаеха.

Славка гледаше очарована тия силни юнаци с жилести ръце, които изпиваха на един дъх дълбоки паници с вино. Радоил пи здравина за нея, па извади и й подаде в дар едно цвете от брилянти за косата. Камъните заизпускаха ярки разноцветни огньове на светлината. Възхитената мома си втъкна това цвете, очевидно блестяло на косата на някоя гръцка княгиня, а може би и на императрица…

Сутринта Славка се събуди сред една величествена и страшна планинска панорама. Наоколо й се възвишаваха стръмни урви, покрити със зелени девствени гори, страховити скали забиваха щърбите си чела в небето, тъмни и безлюдни клисури, свърталища само на зверове, пресичаха тия диви бърда. Един пенлив поток гърмеше в долът, под прозорчетата на стаята й. Далеч в кръгозора се белееха снежни върхове, а под тях зеленееха пространни пасбища. Вееше здраве и прохлада в тоя планински свят, достъпен само на орли, на диви зверове и на юнаци… Пилците пееха из клоновете. Останалите къщи се обитаваха повече от Радоиловите другари. Те бяха градени също от дебели букови и дъбови греди, грубо издялани, сечени на самото място.

После тя с учудване видя, че в това планинско селце нямаше ни орачи, ни копачи; само няколко стада, що пасяха по рудините, свидетелствуваха, че има скотовъдци. Тука нямаше и черква, нямаше и кръчма. Нямаше и представители на никаква власт. Разбойниците си бяха сами царе и поданици. Само една тясна, невъзможна и затънтена пътека водеше в това село. Като затънтено в непристъпно място, то беше едно от редките села, непосетени от Ногаевите пълчища и остало читаво.

Момците носеха за трапезата на младоженците всеки ден дивеч: сърни, зайци, диви патици, яребици, дропли; ловяха мряна и пъстърва риба в реката. Всичко това се готвеше в Маноловата къща и се разнасяше и по останалите къщи за храна на юнаците. Вместо вино имаха повечето пъти бистра балканска вода. Радоил развеждаше Славка из горските самотии, седяха под сенките, оглашавани от птичи гласове, бяха честити в тоя рай. Славка навикна на тоя свободен живот и сама стреляше из лък на птиците и сърните. Тя приличаше с тия войнствени занятия на Диана…

Тя се запозна със семействата на някои от женените ускоци. Дивотата им беше голяма. Невестите и девойките, със загрубели лица, носеха парцаливи дрехи, ходеха на лов с лъкове и копия, хранеха се само с дивеч, като диваците. Имаше там старци, които никога не бяха излизали от селото. Славка с учудване чу как някои от тях мислеха, че в Търново царува още цар Георги Тертер!

Гледката на тая дивотия я наскърбяваше. И дивотията на мястото хвана да й става страшна: и тя с радост чу от мъжа си, че тук са във временно прибежище и че след малко ще минат в Романия, в Крън, дето Радоил имаше хубава къща с градина и беше поканен по-рано от деспот Елтимира да служи при него като протостратор.

На осмия ден се завърна от Търново момъкът, пратен да види що става там. Той обади, че Годеславовия син с потеря дири Радоила и Славка навсякъде. Но за тия глухи пущинаци той нито мислеше, нито би се престрашил да дойде даже с цяла войска.

Радоил видя, че е благоразумно да напусне вече това място и да мине с жена си при Елтимира, дето щяха да бъдат в пълна безопасност, понеже деспотът, ако и зет Смилецов, враждуваше със Смилеца. И той се застяга за път. От момчетата едного прати в Търново да накупи потребни за Славка вещи и по други поръчки, други проводи да свикат от селата им останалите другари от бившата му чета. Той сам с петима отбор юнаци тръгна за Тревненската планина, да си прибере закопаното под една непристъпна скала съкровище, награбено в продължение на няколкогодишно скитане из Романия. При Славка остави само двама юнаци, не да я пазят — от това нямаше нужда, — а да й прислужват.

Тя се раздели с него силно огорчена. Целува се многократно с Радоила, комуто се струваше, че оставяше сърцето си тук. Но той обеща на плачущата булка най-късно след два дни да се върне.