— Остава да уредим само една дреболия — каза мъжът. — Пренасянето и съхранението.

— Не разбирам. Пренасяне и съхранение?

— Ами таксите. Моите хора не работят безплатно.

— Вие ли сте главният тук?

— Аха. Викат ми Рейли.

— Колко ви дължа за съхранението?

Рейли протегна ръка към задния си джоб и измъкна някакъв лист. Започна да го проучва с втренчен поглед — сякаш да се увери, че не е сбъркал цифрите.

— Ами, всичкото възлиза на около четиристотин и двадесет и седем кредита, ама да речем четиристотин.

— Сигурно имате грешка — казах му аз, стараейки се да запазя самообладание. — Та вие само сте разтоварили сандъците и сте ги довлекли тук, а що се отнася до съхранението, те са стояли тук само около час.

Райли тъжно поклати глава.

— Нищо не мога да ви помогна. Такива са, значи, таксите. Или ще ги платите, или ще ви задържим товара. Такива са, значи, правилата.

Двамата други мъже се бяха приближили безшумно, по един от двете му страни.

— Всичко това е нелепо — запротестирах аз. — Това трябва да е някаква шега.

— Мистър — рече главният. — това не е никаква шега.

Нямах четиристотин кредита, а дори и да ги имах не бих платил, но пък от друга страна, нямах намерение да се счепкам с Главния и с тези мъжаги — носачите, застанали до него.

— Ще проверим това — казах аз за лице и без да имам никакво понятие какъв трябваше да бъде следващият ми ход. Знаех, че ме бяха поставили натясно. Макар че не точно те — това бе работа на Максуел Питър Бел. Натясно ме бе поставил той.

— Направете това, мистър — каза Рейли. — Хайде, направете го.

Бих могъл да отида и да се втурна възмутен при Бел, но той искаше точно това. Очакваше аз да постъпя така и, разбира се, щом приемех парична помощ от Гробището и се съгласях да работя за него, всичко щеше да се оправи и да ми бъде простено. Обаче нямах намерение да го направя.

Зад гърба ми Синтия се обади:

— Флечър, те се канят да ни нападнат.

Обърнах глава и видях, че през вратата влизаха още хора.

— Не да ви нападнат — каза Рейли. — Просто да се уверят, че проявявате разбиране. Не може току-така някакъв си чужденец да дойде тука и да започне да ни нарежда какво да правим.

Някъде зад Рейли се чу слаб, скърцащ звук и щом го чух, веднага се сетих откъде идваше той — изваждаха със сила пирон, забит в дървото.

Рейли и неговите помагачи се извърнаха назад, а аз изкрещях:

— Добре, Елмър! Измъквай се и им виж сметката!

При моя вик големият сандък сякаш експлодира; дъските, заковани на горната му страна, се откъртиха и изхвърчаха и от него се надигна Елмър в целия си ръст от осем стъпки.

Измъкна се от сандъка почти неохотно.

— Какво става тук, Флеч?

— Бъди внимателен с тях, Елмър — казах аз. — Не ги убивай. Просто ги поосакати малко.

Той направи крачка напред, а Рейли и двамата мъже отстъпиха назад.

— Нищо няма да им сторя — каза Елмър. — Просто ще ги изхвърля навън. Ами коя е тази с теб, Флеч?

— Това е Синтия — казах аз. — Ще дойде с нас.

— Така ли? — попита Синтия.

— Слушай, Карсън — изрева Рейли, — престани с тези грубиянски истории…

— Хайде, изчезвайте — рече Елмър. Той пристъпи бързо напред и замахна с ръка. Групата се пръсна, хората побягнаха и се струпаха пред вратата.

— Не, тая няма да я бъде! — кресна Елмър. Той се втурна покрай нас тъкмо когато затваряха вратата, но преди тя да се хлопне, Елмър пъхна ръката си в процепа, сграби вратата, насили я и я отвори. После й стовари един удар с рамо. Тя се смачка и увисна.

— Това ще ги обуздае — каза Елмър. — Сега вратата не може да се затваря. Искаха да ни заключат вътре, представете си. А сега, Флеч, кажи ми моля те какво става.

— Максуел Питър Бел не ни хареса — казах аз. — Хайде да се залавяме с Мустанг. Колкото по-бързо се измъкнем от тук…

— Трябва да докарам колата — каза Синтия. — Всичките ми припаси и дрехи са вътре в нея.

— Припаси ли? — попитах аз.

— Разбира се. Храна и разни други работи, от които ще имаме нужда. Не вярвам вие да сте донесли нещо със себе си. Това е една от причините да съм без пукната пара. Похарчих последните си пари…

— Идете да докарате колата — каза Елмър. — Аз ще пазя. Никой няма с пръст да ви докосне.

— За всичко сте помислили — казах аз. — Била сте съвсем сигурна…

Ала тя тичаше навън през вратата. Нямаше и помен от Рейли и неговите хора. Тя се качи в колата и я подкара през вратата вътре в хангара.

Елмър отиде при другите сандъци и потропа върху малкия.

— Там ли си Мустанг? Вътре ли си?

— Тук съм — обади се един приглушен глас. — Елмър, това ти ли си? Пристигнахме ли на Земята?

— Не знаех, че този Мустанг е живо същество и може да говори — каза Синтия. — Професор Торндайк не ми каза такова нещо.

— Жив е — рече Елмър, — но интелектът му не е блестящ. Не е титан на мисълта. После каза на Мустанг: — Мина ли благополучно пътуването?

— Чувствувам се отлично.

— Ще трябва да намерим някакъв лост, за да отворим тези сандъци — казах аз.

— Няма нужда — отвърна Елмър. Той сви единия си юмрук и го стовари върху ръба на сандъка. Дървото се огъна и се разцепи. Елмър пъхна пръстите си в зейналия отвор и откърти една дъска.

— Лесно стана — изсумтя той. — Не бях сигурен, че ще мога да се измъкна от моя сандък. Много тясно беше вътре и нямах опорна точка. Но когато чух какво става…

— Флечър тука ли е? — попита Мустанг.

— Флеч прекрасно се грижи за себе си. Тука е и си е намерил едно момиче.

Елмър продължи да кърти дъски от сандъка.

— Хайде да се хващаме на работа — обърна се той към мен.

Хванахме се на работа и двамата.

Мустанг бе сложно нещо и не беше лесно да бъде сглобен. Състоеше се от много части и беше нужно малко търпение, за да се свържат една с друга. Но и двамата бяхме работили с Мустанг почти две години и го познавахме из основи. Отначало бяхме използвали едно ръководство, ала сега нямахме нужда от него. Бяхме го изхвърлили, когато така се беше изпокъсало, че не служеше почти за нищо и когато самият Мустанг, усъвършенстван, преправян и дотъкмен тук-таме на бърза ръка, се бе превърнал в изобретение, което малко приличаше на модела от ръководството. И двамата, работейки заедно, бяхме научили всяка част наизуст. Можехме да разглобим Мустанг на тъмно и да го сглобим отново. Не правехме излишни движения и нямаше нужда да обсъждаме и да се напътстваме. Елмър и аз, работехме заедно като две машини. За един час Мустанг бе сглобен.

В готов вид той представляваше безумна гледка. Имаше осем начленени крака, които напомняха краката на насекоми. Всеки крак можеше да се постави под най-различни ъгли. Имаше и нокти, които можеше да изважда, за да хваща по-добре. Можеше да върви навсякъде, по всякакъв терен. Не бе изключено да се изкатери дори по стена. Тялото му с форма на варел, снабдено със седло, представляваше надеждна защита за чувствителните прибори, които се намираха вътре. На него имаше и множество халки, които позволяваха да се прикрепва товар към гърба му. Имаше и опашка, която можеше да прибира, и се състоеше от стотина различни чувствителни антени, а главата му бе увенчана с друг необикновен комплект антени.

— Чувствувам се добре — каза той. — Ще тръгваме ли вече?

Синтия бе разтоварила припасите от колата.

— Материали за лагеруване — каза тя. — Концентрирани храни, одеяла, дъждобрани и други подобни неща. Нищо луксозно. Нямах пари да купя по-хубави работи.

Елмър започна да качва кутиите и сандъците на гърба на Мустанг, като ги притягаше.

— Мислите, ли, че можете да яздите на него? — попитах Синтия.

— Разбира се, че мога. Но на какво ще яздите вие?

— Той ще язди мен — рече Елмър.

— Дума да не става — казах аз.

— Бъди разумен — каза Елмър. — Може да се наложи да се спасяваме с бягство, за да се измъкнем оттук. Те може да ни дебнат.