— Но старият Елмър, той не бе съвсем човек…

— Той е бил добър механик. Една нова колония се е нуждаела от хора като него. И така, той заминал.

— Това, дето Елмър бил в бъдещето и че хората избягали в космоса — каза Джо, — много ме озадачава. Но вие как така сте тук? Споменахте, че ще ни разкажете. Защо не се разположите удобно и не ни разкажете сега?

Сякаш си бяхме у дома. Всичко бе толкова приятно и дружелюбно. За първи път, откакто се бяхме приземили на планетата, се чувствахме наистина добре.

И така ние се разположихме и като се сменяхме — първо аз, после Синтия и сетне пак аз, им разказахме нашата история.

— Тази работа с Гробището засега трябва да е в бъдещето — каза Джо. — Все още няма признаци за Гробището.

— Ще му дойде времето — казах аз. — Как не мога да си спомня датата на неговото основаване. Може и никога да не съм я знаел.

Синтия поклати глава.

— Аз също не я зная.

— Едно се радвам, че научих — каза Джо. — За тези смазочни материали. Това е нещо, за което бяхме започнали да се безпокоим малко. Знаем, че след време ще ни потрябват, и се надявахме, че ще можем да се свържем с някои хора, които биха имали възможност да ни снабдяват. Успеят ли да се доберат до суровината и да ни я дадат, ние бихме могли да я рафинираме до такава степен, че да бъде използваема. Няма да ни трябва голямо количество. Обаче досега не сме имали голям късмет с хората.

— Ще ги получавате от Гробището рафинирани и готови, според вашите спецификации — казах аз. — Но не им плащайте цената, която те ще ви поискат.

— Нищо няма да плащаме — каза Джо. — От това, което ни разказахте, е ясно, че те са долнопробни негодници.

— Точно такива са — казах аз. — А сега трябва да си тръгваме.

— За да не изпуснете срещата си с бъдещето.

— Имате право — казах аз. — Ако се случи тъй, както се надяваме, че ще се случи, би било чудесно да ви намерим там в очакване на нашето пристигане. Мислите ли, че ще можете да го сторите?

— Кажете ни датата — каза Джо и аз му я дадох.

— Ще бъдем там — обеща той.

Когато тръгнахме надолу по стълбата, той ни каза:

— Слушайте, да речем, че не успеете. Да речем, че там няма капан на времето. Е добре, ако това ви сполети, не е необходимо да ходите в оная колиба. Нали разбирате, ужасно неприятна работа — почистване, труп на мъртвец и така нататък. Защо да не дойдете да живеете с нас? Не ви предлагаме голям разкош, но ще се радваме да бъдете с нас. Можем да отидем на юг, за да презимуваме и…

— Благодарим ви, ще дойдем — каза Синтия. — Ще бъде много хубаво.

Продължихме да слизаме по стълбата и след това тръгнахме нагоре по клисурата. Пукнатината в отвесната скала беше точно пред нас и преди да стигнем до нея, се обърнахме, за да погледнем нашите приятели. Те се бяха извъртели, така че сега бяха с лице към нас. Махнахме им с ръце и се отправихме към пукнатината.

Бяхме почти влезли в нея, когато ни удари бушуващата вълна, която не бе вода и когато тя започна да се оттегля, ние стояхме разтърсени и недоумяващи.

Защото се намирахме не в оная клисура, каквато я помнехме, а в Гробището.

Урвата все още си беше там и изкривените кедрови дървета растяха по склона й, там бяха и хълмовете, а също и клисурата, която минаваше между тях. Но пустошта беше изчезнала. Потокът бе хванат между стени от дялан камък, иззидани с голям вкус, а моравата — подрязана и гладка като килим, започваше от подножието на отвесната скала и стигаше до каменния канал. В шахматен ред бяха наредени паметници и се виждаха групички от вечнозелени храсти и тисове.

Почувствувах, че Синтия се сгуши до мен, ала не я погледнах. Точно в тоя момент не ми се искаше да я поглеждам. Опитах се да говоря с твърд глас:

— Сенките пак я оплескаха — казах аз.

Опитах се да пресметна колко ли време би трябвало на Гробището, за да се разпростре от предишните си граници до това място и отговорът беше: вероятно много столетия — може би се намирахме толкова далече в бъдещето, колкото преди бяхме назад в миналото.

— Невъзможно е да не ги бива чак дотам — каза Синтия. — Просто е невъзможно. Веднъж, както и да е, но не и два пъти подред.

— Те ни предадоха.

— Но те можеха да ни предадат още, когато ни изпратиха толкова назад в миналото. Защо трябва да ни предават два пъти? Ако просто искаха да се отърват от нас, можеха да ни оставят там, където си бяхме. Тогава нямаше да има капан на времето. Флеч, това не е логично.

Разбира се, тя имаше право. Не бях помислял за това. Наистина бе чисто и просто нелогично.

— Причината сигурно се крие в тяхната безплътност — казах аз.

Огледах пространството, заето от Гробището.

— Може би щяхме да сме по-добре — казах аз, — ако бяхме останали с машините. Щяхме да имаме място за живеене и начин за пътуване. Можехме да отиваме с тях навсякъде, където ходят. Те щяха да са приятна компания. А тук кой знае какво ни чака.

— Няма да се разплача — каза Синтия. — Дявол да ме вземе, ако го сторя. Обаче ми се плаче.

Искаше ми се да я прегърна, ала не го направих. Ако я бях докоснал, щеше да се разреве.

— Можем да видим дали къщата на преброителя е там, където беше — предложих аз. — Не мисля, че ще е там, но бихме могли да погледнем. Доколкото познавам Гробището, сигурно са го изгонили от нея.

Слязохме надолу по клисурата. Беше лесно да се върви. Сякаш ходехме по килим. Нямаше неравности по земята, нито големи камъни, които да трябва да заобикаляме. Навсякъде имаше само паметници и групи от вечнозелени храсти и тисове.

Погледнах някои от датите върху паметниците, като, разбира се, не можех да отгатна колко скорошни бяха те, но датите, които видях, свидетелстваха, че се намираме поне тридесет века по-далече от времето, в което се бяхме надявали да попаднем. Поради някаква причина Синтия не обърна внимание на датите и аз не отворих дума за тях. Макар че, като си помисля, тя може би ги бе забелязала, но също не отвори дума.

Стигнахме до реката, която изглеждаше почти същата, както преди, само дето дърветата, които бяха расли по бреговете й, бяха изчезнали, за да отстъпят място на паметниците и парковете, отличаващи Гробището.

Гледах реката и си мислех как някои неща успяват да просъществуват въпреки всичко. Реката си течеше все така и влачеше водите си надолу из долината между хълмовете и никой не бе в състояние да спре нейния бяг, нито да обуздае силата й.

Синтия хвана ръката ми. Тя бе развълнувана.

— Флеч, не е ли това мястото, където намерихме къщата на преброителя?

Тя сочеше към стръмнината и когато погледнах натам, накъдето сочеше, ахнах при вида на това, което видях. Не че в него имаше нещо такова, което да ме накара да ахна. Ако не се смяташе може би завършената му красота. Онова, което накара дъхът ми да секне, уверен съм, бе пълната промяна на гледката. Бяхме видели мястото (според нашето собствено време) само преди часове. Тогава то бе пустош — гъстите гори се спускаха до реката, покривът на къщата, в която лежеше мъртвецът, се показваше едва през дърветата, а голите заоблени била подпираха небето. Сега всичко бе подредено, зелено и много цивилизовано, а на върха на хълма, където се намираше овехтялата от времето къщичка, в която се бяхме наслаждавали на обеда в компанията на очарователния джентълмен, сега имаше здание, сякаш изникнало от сънищата. Бе направено от бял камък, но изглеждаше толкова крехко, че сякаш изключваше възможността да е бил употребен камък. Бе разположено ниско в горната част на стръмнината и на фасадата му имаше три веранди, подпрени с изящни колони, които от това разстояние изглеждаха тънки като моливи, а по цялата дължина на постройката имаше прозорци, блестящи с цветовете на дъгата. До реката се спускаше дълго стълбище.

— Мислиш ли… — попита тя, като спря по средата на изречението.

— Не е преброителят — казах аз. — Той никога не би построил такова нещо.