Тя спря да говори и ме погледна изпитателно. Не казах нищо. Като му дойдеше времето, тя щеше да стигне до същественото. Може би си имаше някаква причина да разказва по този начин. Може би трябваше да изживее всичко отново; да го преразгледа отново, за да бъде сигурна (Още веднъж? За кой ли път?), че не бе сгрешила в преценката си, че бе постъпила правилно. Нямах намерение да я карам да бърза, макар че, бог ми е свидетел, бях малко нетърпелив.
— Нямаше кой знае какво — каза тя. — Една поредица писма, които хвърляха малко светлина върху първоначалното колонизиране на Олдън от хората — нищо необичайно, нищо ново, но даваха някаква представа за духа на времето. Малко снопче от доста дилетантски стихотворения, писани от момиче на около двадесет — двадесет и няколко години. Фактури от малка търговска фирма, които можеха да представляват незначителен интерес за специалист по история на икономиката, и записки на доста тромав език от някакъв старец, който разказваше история, разказана му от неговия дядо — един от първите заселници от Земята.
— Описваха една странна история — отговори тя. — Занесох ги на професор Торндайк и му разказах това, което току-що разказах на вас, помолих го да ги прочете и след като ги прочете, той седя известно време, без да ме гледа, без да гледа записките или каквото и да било, и най-сетне промълви една дума, която никога преди не бях чувала — Анахрон.
— Какво значи „Анахрон“? — попита Елмър.
— Това е митична планета — казах аз. — Някакво царство на мечтите. Нещо, измислено от археолозите, за което се теоретизира…
— Това е нова дума — каза Синтия. — Не съм питала доктор Торндайк, но подозирам, че произлиза от „анахронизъм“ — нещо, което не съответства на времето си, съвсем не съответства. Нали разбирате, години наред археолозите са откривали доказателства за съществуването на неизвестна раса, която е оставила надписи на множество други планети, може би на много повече, отколкото са им известни, защото техните откъслечни надписи са били намирани само заедно с произведенията на тамошните цивилизации…
— Сякаш са били пришълци, които са оставили някоя и друга дреболия след себе си — казах аз. — Може би са посетили много планети, а тези оставени от тях дреболии са намирани само на някои планети, и то съвсем случайно.
— Казахте, че имало някакви записки — рече Елмър.
— Нося ги в мене — каза Синтия. Бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади дълъг сгъваем портфейл. От него тя измъкна снопче нагъната хартия. — Това не е оригиналът — каза тя, — а копие. Оригиналът беше стар и похабен. Не би издържал дълго да се работи с него.
Тя подаде книжата на Елмър, който ги разгъна, хвърли им бърз поглед и ми ги подаде.
— Ще стъкна огъня, за да стане светло — каза той. — Чети на глас, за да можем всички да слушаме.
Записките бяха направени с несигурна ръка, най-вероятно ръката на стар и немощен човек. На места редовете бяха леко замазани, но достатъчно четливи. Горе на първата страница имаше цифра — 2305.
Синтия ме наблюдаваше.
— Това е годината — каза тя. — Така сметнах аз, а и мнението на професор Торндайк е същото. Ако човекът, който я написал, е бил оня, за когото си мисля, то тогава датата горе-долу съответства.
Елмър бе стъкнал огъня, хвърляйки жаравата при главните, и светлината бе достатъчна.
— Е, Флеч, защо не започваш? — рече той. И така, започнах.
2305
На моя внук, Хауърд Ленсинг:
На младини моят дядо ми разказа за едно събитие, което преживял като млад човек на моите години и сега, когато съм толкова стар, колкото беше той, когато ми го разказа, или дори пo-стар, го предавам на теб, но понеже си още малко момче, го записвам, за да го прочетеш, като пораснеш, и да разбереш още по-добре неговото значение.
По времето, когато ми разказа тая случка, дядо ми беше запазил разсъдъка си, нямаше никакви умствени увреждания, а само физически — каквито неусетно се проявяват у всеки с напредването на възрастта. И колкото и да е странен разказът, в него има, или поне на мен винаги тъй ми се е струвало, някаква закономерна правдивост, която свидетелства, че това е истина.
Моят дядо, не трябва да забравяш, е роден на Земята и дошъл на нашата планета Олдън, когато бил на средна възраст. Родил се в първите дни на Последната война, когато върху Земята се изсипали такъв ужас и опустошение, каквито човек трудно може да си представи. В дните на своята младост той взел участие в тази война — доколкото изобщо можел да участва човек, защото всъщност това не било точно война, в която се сражавали хора с хора, а война, в която машини и апарати се сражавали помежду си. На края, когато цялото му семейство и повечето му приятели били или загинали, или изчезнали (не зная кое от двете, а не съм сигурен дали и той е знаел), дядо ми се озовал в онази група човешки същества — малка отломка от тълпите, населявали някога Земята, — която излетяла с огромните звездолети, за да се засели по други планети.
Ала историята, която той ми разказа, нямаше нищо общо нито с войната, нито с преселението в космоса, а с едно произшествие, чието време не бе определил и чието място бе описал само приблизително. Останал съм с впечатлението, че това се е случило, когато бил още сравнително млад човек, въпреки че вече не си спомням дали наистина ми е казал това, или съм го съчинил според някакви вече забравени подробности от самия разказ. Признавам, че с течение на времето съм забравил много неща от него, макар че главните факти са все още ясно запечатани в ума ми.
По силата на някакво обстоятелство, което сега не си спомням (ако въобще той го е споменавал), дядо ми се озовал в една, както той я нарече, безопасна зона — малка местност, залутано земно кътче, където поради особеното разположение според топографията или метеорологията земята била пo-слабо заразена или изобщо не била заразена от бойните вещества и където било възможно човек да живее в сравнителна безопасност, без да прибягва до сериозните предпазни средства, каквито били необходими в други не така щастливи места. Споменах, че той не определи точно къде е било това място, но ми каза, че се намирало там, където малка река, идваща от север, се вливала в пo-голяма река — в река Охайо.
Останах с впечатлението (макар той да не ми каза, нито пък го разпитах по тоя въпрос), че по онова време дядо ми не бил натоварен пряко с някаква задача или поръчение, но когато съвсем случайно открил онази местност, просто останал там, като се възползувал от сравнителната сигурност, която тя предлагала. Което, като се има пред вид ситуацията, било необикновено разумно.
Колко дълго стоял изобщо там, нямам представа, нито пък знам от колко време бил там, когато се случило събитието. Нито пък, най-сетне, знам защо си отишъл. Всичко това, разбира се, няма никаква връзка с онова, което се случило в действителност.
Ала един ден, каза ми той, видял как пристигнал Звездолетът. По онова време имало много малко въздушни кораби, защото повечето от тях били унищожени, а дори да били много, ако изобщо ги използвали, ги смятали за съвсем неефикасни оръжия във водещата се война. Освен това такъв кораб дядо ми не бил виждал никога преди това. Спомням си, че той ми обясни по какво се различавал от корабите, които бил виждал, но подробностите са вече малко неясни в паметта ми и ако се опитам да ги изложа, знам, че ще ги объркам.
Тъй като бил предпазлив човек, каквито трябвало да бъдат всички в онези времена, дядо ми се скрил колкото се може по-добре и започнал да наблюдава внимателно онова, което ставало.
Звездолетът се приземил на върха на един от хълмовете, които се извисявали над реката, и щом кацнал, от него излезли пет робота заедно с едно друго лице, което не било робот — всъщност приличало на човек, ала наблюдавайки от своето скривалище, дядо ми имал чувството, че не било човек, а нещо, което само на външен вид наподобявало човек. Когато попитах дядо си какво го е накарало да мисли така, той се затрудни много да определи какво точно. Причина за това не била походката, нито стойката, нито пък no-късно начинът, по който говорело, но имало нещо необикновено — може би някакво интуитивно усещане, някакъв подсъзнателен импулс в мозъка, който му подсказвал, че онова същество, което не било робот, все пак не било и човек.
Два от роботите се отдалечили на късо разстояние от звездолета и, изглежда, застанали на пост, ала не били обърнати през цялото време в една и съща посока, а току се въртели, сякаш проучвали и изследвали терена от всички страни. Останалите започнали да разтоварват голям куп сандъци и нещо, което изглеждало като някакво съоръжение.
Дядо ми мислел, че се е скрил добре. Бил клекнал в гъсталака близо до потока и се снишил до земята така, че силуетът му да не се забелязва през храстите, а тъй като било лятно време, те били покрити с листа.
Ала не минало много време и преди да разтоварят напълно звездолета, един от роботите, заети с разтоварването, напуснал върха на хълма, слязъл по склона и тръгнал право натам, където моят дядо се криел в гъсталака. Отначало той си помислил, че просто по някаква случайност роботът тръгнал към него, затова замрял неподвижен, дори дишал колкото се може по-тихо.
Обаче не било случайност. Роботът явно знаел точно къде се намирал той. Дядо ми бил убеден, че един от стражите го е открил по някакъв начин, може би по излъчваната от него топлина, и оставайки самият той на пост, предал информацията, че има някакъв наблюдател.
Когато стигнал до гъсталака, роботът се протегнал надолу, сграбчил дядо ми за ръката и го измъкнал оттам, след което го подкарал нагоре по хълма.
Дядо ми призна, че от този момент нататък в спомените му има някаква непоследователност. Макар онова, което помнеше, да изглеждаше последователно във времето и хронологически подредено, имаше празнини, които той не можеше да обясни. Дядо ми бе убеден, че преди да го пуснат или преди да успее да избяга (и това също са само две предположения, защото нито за момент, доколкото си спомняше, той не бе имал чувството, че са го държали като пленник), бил направен опит да се изтрие от паметта му всичко случило се. Той смяташе, че за известно време това изтриване на паметта имало ефект; едва след като пристигнал на Олдън, той започнал постепенно и откъслечно да си припомня случилото се — сякаш събитията били потънали, натикани надълбоко в неговото съзнание, а след това започнали да си пробиват отново път нагоре едва след много години.
Той наистина си спомняше как е говорил с човека, който не му приличал напълно на човек, и впечатлението, което бе запазил в себе си, беше, че съществото имало мек глас и съвсем не се държало грубо, въпреки че не можеше да си спомни съвсем нищо от онова, което са говорили, с изключение на една подробност. Човекът (ако е бил такъв) му казал, спомни си той, че бил дошъл от Гърция (по онова време нямало страна, позната под това име, ала едно време такава страна съществувала), където бил живял за дълго — дядо ми си спомняше ясно тази фраза, „за дълго“ и му се струваше странно, че тя била формулирана по този начин. Човекът казал на дядо ми също, че търсел място, където да не съществува опасност за живота, и че разните изчисления и някакви други факти, които дядо ми не разбрал, го карали да мисли, че мястото, на което се приземил, било точно това.
Дядо ми си спомни също как роботите употребили някои от съоръженията, които свалили от звездолета, за да изкопаят шахта дълбоко в твърдата скала, лежаща под хълма и когато шахтата била готова, издълбали огромни пещери под земята. А когато и това било свършено, те издигнали от трупи малка колиба с неугледен вид, като я направили да изглежда стара и разнебитена, сякаш всеки момент щяла да рухне, но от вътрешността и която била добре оформена, за да може да се живее удобно, се влизало право в тунела, където се спускали стълби към изсечените в скалата зали, а на пода на колибата имало хитроумно поставен капак, който, закривал входа на тунела, така че щом го затворели, никой да не може да заподозре неговото съществуване.
Сандъците, разтоварени от звездолета, свалили долу в залите — с изключение на няколко, които съдържали принадлежности и покъщнина за колибата над тунела.
Когато сваляли един от сандъците надолу по стълбите, за да го отнесат в залата, той се изплъзнал от ръцете на робота и дядо ми (той поради някаква причина, която не можа да си спомни, бил в залата долу) го видял да се търкаля по стълбите и бързо се дръпнал от пътя му. Сандъкът бил тежък, ала въпреки това, както се търкалял по стълбите, започнал да се чупи, да се разбива на парчета от ударите в камъка и докато стигнал до подножието на стълбите, се разпаднал и всичко, което съдържал, се пръснало по стъпалата или лежало разпиляно по пода на залата.
В този сандък имало безценно съкровище, каза дядо ми — обеци и медальони, украсени със скъпоценни камъни, гривни и пръстени, целите покрити с блестящи диаманти; малки златни колелца със странни знаци върху тях (дядо ми твърдеше, че били златни, макар че не разбирам как е можел да познае, че са златни само с гледане); фигурки на животни и птици, направени от благородни метали и украсени със скъпоценни камъни; половин дузина корони (каквито са носели кралете и кралиците); торби, които се скъсали и от тях се изсипали потоци монети, и много други неща, между които няколко вази, които се разбили.
Роботите се втурнали надолу по стълбите, за да събират пръсналото се съкровище, а след тях дошъл техният господар и когато слязъл по стълбите, не обърнал никакво внимание на другите неща, а се навел и вдигнал няколко парчета от една строшена ваза и се опитал да я възстанови, но не можал, защото тя била разбита на много дребни късчета. Но от няколкото парчета, които успял да сглоби, като се опитвал да ги задържи на съответните им места, дядо ми видял, че върху вазата имало нарисувани картини, изпечени в глазурата — картини на странни хора, преследващи още пo-странни животни, или може би те само са изглеждали no-странни, защото били много неумело нарисувани, без да се мисли за перспективата и без анатомическите познания, които са основни за всеки художник.
Човекът (ако това бил човек) стоял там с отломките в ръка, главата му била сведена над тях, лицето му било тъжно, а по бузата му се търкулнала една сълза. На дядо ми му се сторило странно човек да плаче при вида на една счупена ваза.
През цялото това време роботите събирали съкровището и го трупали на куп, а един от тях отишъл и донесъл кош, сложил всичко в него и го отнесъл, за да бъде складирано наред с другите сандъци в една от залите, издълбани в скалите.
Ала те не успели да съберат всичко, защото моят дядо, незабелязано от никого, вдигнал една монета и я скрил у себе си, а сега аз ще увия тази монета, която той ми даде, и ще я сложа в този плик…
