— Флеч, ами ако няма капан на времето? Ако трябва да си останем тук?

— Ще направим всичко, каквото можем. Ще намерим изход.

Излязохме през вратата и тръгнахме надолу по стръмнината. Под нас се намираха реката и нивата, къщата, в която лежеше мъртвецът, и буренясалата градина до нея.

— Не мисля — каза Синтия, — че ще има капан на времето. Сенките не са учени; те са некадърници. Казаха частица от секундата, а ни запратиха толкова назад.

Аз изсумтях. Не му беше времето за такъв разговор. Но тя настояваше. Протегна ръка да ме спре и аз се обърнах към нея.

— Флеч, трябва да има някакво разрешение. Ако няма капан на времето.

— Може и да има.

— Но ако няма?

— В такъв случай ще се върнем при оная къща там, долу. Ще я постегнем. Става за живеене, а има и инструменти за работа. Ще вземем семена от градината и ще засадим още градини. Ще ловим риба, ще ходим на лов, ще живеем.

— И ще ме обичаш ли, Флеч?

— Да, ще те обичам. Струва ми се, че вече те обичам.

Слязохме надолу през нивата и докато вървяхме, се чудех дали Синтия нямаше право — не защото О’Гиликъди и неговата банда бяха некадърници, а защото може би бяха на страната на Гробището. Когато го бях запитал, О’Гиликъди внимателно подчерта, че Гробището няма власт над тях, защото не може да им стори нищо и защото те не искат нищо от него. На пръв поглед това изглеждаше самата истина, но как можеше човек да бъде сигурен, че е вярно? И какъв по-добър инструмент от О’Гиликъди и неговата власт над времето би могло да използува Гробището, за да се отърве от нас? Естествено, щом ни прехвърлеха в друго време, без някаква възможност за връщане, Гробището можеше да бъде сигурно, че няма да му се месим повече.

Замислих се за моя розов олдънски свят — свят и на Синтия. Замислих се за Торни и го видях да крачи из кабинета си и да говори за отдавна изгубените анахронияни и да се гневи на безогледните търсачи на съкровища, които оплячкосват старините и лишават археолозите от възможността да изучават древните култури. Помислих с известна горчивина и за собствените си прекрасни планове да сътворя композиция за Земята. Но най-вече си мислех за Синтия и незавидната съдба, която я бе сполетяла. От всички нас тя най-малко бе имала какво да спечели от това лудо приключение. Бе започнала като куриер на добрия стар Торни и ето докъде я бе докарало това.

Ако нямаше капан на времето, какво друго можехме да сторим, освен онова, което й бях казал. Не можех да измисля нищо друго, но в най-добрия случай това щеше да бъде суров живот. Такъв живот не беше за Синтия — нито за мене. По всяка вероятност, зимата скоро щеше да дойде и ако не съществуваше капан на времето, нямаше да имаме достатъчно време да се подготвим за нея. Щеше да се наложи да издържим някак си и когато наближеше пролетта — едва тогава може би щяхме да сме измислили по-добър изход.

Опитах се да престана да мисля за това, защото още нищо не се бе случило и можеше да не се наложи да мисля за тези неща, ала колкото и да се опитвах, умът ми беше все в тях. Самият ужас от изгледите за това ме омагьосваше.

Навлязохме в речната долина и тръгнахме покрай реката, докато стигнахме до клисурата, водеща до урвата, в чиято пукнатина се бяхме скрили, когато бягахме от крадците на трупове. И двамата мълчахме. Подозирам, че и двамата не се доверявахме на себе си, за да говорим.

Тръгнахме нагоре по клисурата и когато минахме зад завоя, който бе точно пред нас, вече виждахме отвесните скали и почти бяхме стигнали. Нямаше да се наложи да чакаме много. Доста скоро щяхме да узнаем.

Заобиколихме завоя и спряхме на място като заковани. Точно на отсамната страна на скалите стояха две бойни машини. Невъзможно бе човек да се излъже. Струва ми се, че щях да ги позная при всички случаи, но тъй като бях слушал толкова често Елмър да говори за тях, разпознах ги веднага.

Те бяха огромни. Нямаше как да не са огромни, защото трябваше да могат да носят цялото въоръжение, което се побираше в тях. Дълги най-малко сто стъпки и широки вероятно половината на това, те се извисяваха във въздуха на височина двадесет стъпки и повече. Стояха една до друга и изглеждаха много противни. В тях имаше сила и грозота. Приличаха на две чудовищни издутини. Само като ги гледаше, човек започваше да трепери.

Стояхме там и ги гледахме, а те гледаха нас. Чувствуваше се, че ни гледат.

Една от машините ни заговори — или ни заговори някой от посоката, в която те се намираха. Не можеше да се каже коя от машините говори.

— Не бягайте — каза тя. — Не се плашете от нас. Искаме да говорим с вас.

— Няма да избягаме — казах аз.

Нямаше да има голяма полза да бягаме. Ако искаха да ни хванат, можеха да го сторят мигновено. Бях убеден в това.

— Никой не иска да ни изслуша — проплака машината някак жалостиво. — Всички бягат от нас. Ние искаме да бъдем приятели на хората, защото самите ние сме хора.

— Ние ще ви изслушаме — заяви Синтия. — Какво имате да ни кажете?

— Нека да ви се представим — каза машината. — Аз съм Джо, а другият е Иван.

— Аз съм Синтия, а другият е Флечър.

— Защо не бягате от нас?

— Защото не ни е страх — каза Синтия.

По начина, по който го каза, можех да разбера колко много се страхува.

— Защото — рекох аз — не би имало полза да бягаме.

— Ние сме двама стари ветерани — каза Джо, — и сме изпълнени с желание да направим, каквото можем, за да помогнем да се изгради отново един мирен свят. Скитахме из далечни места, но малкото хора, които срещнахме, не проявиха интерес към това, което можехме да сторим за тях. Изглежда, че всъщност те изпитват към нас огромно отвращение.

— Това е разбираемо — казах аз. — Вие или други като вас вероятно са стреляли по тях като бесни, преди да свърши войната.

— Не сме стреляли като бесни по никого — каза Джо. — Не сме дали нито един изстрел. Войната беше свършила, преди да се включим в нея.

— А колко отдавна беше това?

— Според най-добрите изчисления, с които разполагаме, преди малко повече от хиляда и петстотин години.

— Сигурни ли сте в това?

— Напълно сигурни — каза Джо. — Можем да направим още по-точно изчисление, ако е толкова важно за вас.

— Не е толкова важно. Хиляда и петстотин години — това е достатъчно точно.

И така, казах си аз, частицата от секундата на О’Гиликъди се бе оказала по-дълга от осемдесет века.

— Питам се — каза Синтия — дали някой от вас си спомня един робот на име Елмър…

— Елмър!

— Да, Елмър. Той каза, че бил нещо като началник при построяването на последните бойни машини.

— Откъде познавате Елмър? Можете ли да ми кажете къде е той?

— Срещнахме го в бъдещето — казах аз.

— Не е възможно — възрази Джо. — Човек не може да среща хора в бъдещето.

— Това е дълга история — казах аз. — Ще ви я разкажа някой път.

— Но вие трябва да ми я разкажете сега — каза Джо. — Елмър ми е стар приятел. Той е работил върху мен.

Беше съвсем очевидно, че няма никакъв начин да се измъкнем от тях. Джо бе настроен да говори. Най-сетне намерил някой готов да го слуша, той не се канеше да спре.

— Няма смисъл да стоите там, а ние да стоим тук — каза Джо. — Защо не се качите на борда?

От предната част на машината надолу се плъзна квадратен люк и се разгъна стълба. Когато квадратният люк се плъзна надолу, зад него се разкри малка осветена стаичка.

— Това е каюта за механик — каза Джо. — Място, където да стоят механиците и да бъдат в безопасност, в случай че трябва да работят върху мен. Макар че не мисля да са го правили някога с която и да е бойна машина. Никога не са го правили с мен, разбира се, но не мисля, че са го правили и с много от другите. Когато нещо ни се случеше, то обикновено беше доста лошо. Трябваше да бъдем много повредени, за да ни изтеглят на ремонт. Докато дойдеше ред да ни изтеглят, вече не ни оставаше почти нищо. Малко от нас, струва ми се, изобщо успяха да се върнат у дома. Такава беше традицията през онези дни. Естествено, можехме сами да се ремонтираме — поне донякъде. Можехме да се поддържаме в действие, но не бяхме в състояние да си помогнем много, когато повредите ставаха прекалено тежки… Е, хайде, качвайте се на борда.