Тръгнах към сградата. Щеше да бъде приятно, мислех си, да се поразтъпча, да почувствувам под нозете си твърда земя, да подишам отново чист въздух след прекараните в космоса месеци. Щеше да бъде хубаво да съм на Земята. Много пъти бях изпадал в отчаяние при мисълта, че едва ли ще мога някога да се добера до нея.

Елмър по всяка вероятност се пукаше от яд, че не съм успял да го разопаковам веднага след приземяването на планетата. Нямаше да бъде лошо, защото ако бях сторил това, Елмър можеше да започне да монтира Мустанг, докато съм при Бел. Но тогава щеше да се наложи да вися, докато сандъците бъдат разтоварени и закарани в хангара, а аз горях от нетърпение да правя нещо, горях от нетърпение да започна.

Докато вървях, се чудех защо ли въобще трябваше да се обаждам на този Максуел Питър Бел. Едно посещение на учтивост, беше ми казал капитанът, ала това не бе много правдоподобно. В цялото пътуване имаше дяволски малко учтивост; пo-скоро имаше сухи пари — последните от дългогодишните спестявания на Елмър. Сякаш, помислих си аз, Гробището бе някакво правителство, което изискваше да му се оказват дипломатически почести. Но то съвсем не бе такова. Гробището се занимаваше с обикновен бизнес, студено циничен по своя характер. В продължение на много, много дълъг период от време, докато изучавах старата Земя, уважението ми към корпорацията „Майка Земя“ бе намалявало все повече и повече.

Максуел Питър Бел, директор на Североамериканския клон на корпорацията „Майка Земя“, бе закръглен човек, който искаше да бъде харесван. Седеше на своето старо, масивно и добре тапицирано кресло зад тежкото блестящо бюро в канцеларията, разположена върху надстройката на плоския покрив на сградата на управлението. Потри ръце и ми се усмихна почти нежно и аз нямаше да се учудя, ако неговите кръгли топли кафяви очи бяха започнали да се топят и да се стичат по бузите му, оставяйки шоколадови следи.

— Добре ли пътувахте — попита той. — Добре ли ви устрои капитан Андерсън.

Кимнах.

— Възможно най-добре. Аз съм ви благодарен, разбира се. Нямах пари да си купя билет за поклоннически кораб.

— Не трябва да мислите за благодарност — настоя той меко. — Ние сме тези, които трябва да се радват. Малко са хората на изкуството, които проявяват интерес към нашата „Майка Земя“.

Говорейки приятно и мазно, той малко попрекаляваше с ласкателствата, защото в продължение на години тук бяха идвали много — както той ги наричаше — хора на изкуството, които се бяха интересували от Земята, и при всеки един случай това бе ставало под изисканото и майчинско покровителство на самата „Майка Земя“. Дори човек да не знаеше за това покровителство, той би могъл да заподозре, че то съществува. Повечето техни произведения се четяха, изглеждаха и звучаха като нещо, което може да изработи един добре платен журналистически екип, за да рекламира Гробището.

— Приятно е тук — казах аз повече за да поддържам разговора, отколкото поради някаква друга причина.

Не си давах сметка, че сам си го търся, но така си беше. Той се настани удобно в креслото си като квачка, разперила крила над люпилото си.

— Несъмнено сте чули боровете — каза той. — Те могат да пеят. Дори и тук, от тази височина, човек може да чуе как пеят, ако прозорецът е отворен. Макар да съм ги чувал в продължение на тридесет години, слушам ги всеки час. Това е песента на вечния покой, който не може да бъде постигнат напълно никъде, освен на Земята. Понякога ми се струва, че това не е само песента на боровете, на вятъра или земните звуци. Това е по-скоро песента на разпръснатото човечество, събрало се най-носле в своя дом.

— Не чух всичко това — казах аз. — Може би след време ще го чуя. След като послушам малко по-дълго. Точно затова съм дошъл тук.

По-добре да си бях мълчал. Той дори не ме слушаше. Не искаше да ме слуша. Трябваше да си изприказва своето, да проведе маскировъчната си операция, и се бе съсредоточил изключително върху това.

— Повече от тридесет години — каза той — аз подчинявах всеки миг мислите си на великите идеали на Последното завръщане. Работата ми не може да се възприеме несериозно. Преди мен е имало много хора, много други директори са седели в това кресло, твърде много наистина, и всеки един от тях е бил честен и чувствителен човек. Моята задача е да продължавам тяхното дело, и не само него. Аз съм длъжен също така да поддържам великите традиции, създавани и подхранвани през цялата история на „Майка Земя“.

Той се отпусна тежко в креслото си и кафявите му очи станаха още по-меки, ако въобще това бе възможно, и леко се навлажниха.

— Понякога — каза ми той — не е лесно. Съществуват толкова много обстоятелства, срещу които човек трябва да се бори. Правят например намеци, шепнешком се носят слухове, подмятат разни обвинения, но никога не се изразяват открито, за да може човек да се справи с тях. Предполагам, че сте ги чували.

— Някои от тях — казах аз.

— И сте им вярвали?

— На някои от тях.

— Хайде да говорим без заобикалки — рече той малко кисело. — Оставете на нас да говорим за тези неща. Нека кажем веднага, че корпорацията „Майка Земя“ е едно погребално обединение, а Земята — гробище. Това не е мошеническа печалбарска организация, нито е някаква благочестива лъжа или предприятие за търговия на дребно с големи и безполезни участъци недвижимо имущество, продавани с огромна печалба. Естествено, ние действуваме според установената търговска практика. Това е единственият възможен начин на действие. Това е единственият начин, по който можем да предложим услугите си на човешката галактика. Всичко това изисква по-огромна организация, отколкото човек би могъл лесно да си представи. Именно защото е толкова огромна, налага се свобода в работата. Не се упражнява строг контрол върху всички операции. Винаги съществува вероятността тук, в управлението, да не сме уведомени за редица действия, които не бихме оневинили с готовност.

Наели сме цяла армия от специалисти-социолози, за да подпомагат нашето начинание. По необходимост ние трябва да го рекламираме и в най-отдалечените кътчета на областите, населени с представители на човешкия род. Ние с радост признаваме, че имаме търговски представители на всички планети, обитавани от хора. Всичко това обаче не е нищо повече от нормална търговска практика. Трябва да вземете пред вид и това, че като налагаме нашата търговия така енергично, ние правим голяма услуга на човешкия род, най-малко на две равнища.

— Две равнища — повторих аз смаяно — смаян по-скоро от човека, отколкото от потока думи. — Мислех си…

— Най-напред — на равнището на личността. Нали за това си помислихте? Разбира се, то е нашата първа грижа. Повярвайте ми, безкрайно голяма утеха е човек да знае, че любимите му същества, чийто житейски път е свършил, са били погребани тържествено в пръстта на майката Земя. Има дълбоко удовлетворение в това човек да знае, че когато най-после настъпи сетният му час, той ще бъде положен да почива сред хълмовете на тази прекрасна планета, на която е възникнало човечеството.

Аз се размърдах неспокойно на стола. Срамувах се за него. Той ме притесняваше, а освен това го ненавиждах. Мислех си — той сигурно ме взема за кръгъл глупак, щом смята, че тези цветисти думи, леещи се като сироп, биха приспали съмненията, които можех да имам по отношение на корпорацията „Майка Земя“, и биха ме привлекли на страната на Гробището.

— Освен това — каза той — има и второ равнище, на което правим може би още по-голяма услуга. Ние от „Майка Земя“, както искрено вярвам, служим, един вид, като спойка, която скрепява идеята за единността на човешкия род. Без идеята за „Майка Земя“, човек би се превърнал в дърво без корени. Той би загубил произхода си. Не би имал нищо, което да го свързва с тази сравнително малка прашинка материя, обикаляща около една съвсем обикновена звезда. Колкото и тънка да е тази нишка, струва ми се, че трябва да има нещо, което да държи хората заедно, някакво съображение, което да дава на всички хора нещо общо. Какво би могло да служи по-добре на тази цел, ако не чувството на лично единение с планетата, на която те са възникнали като вид.