За разлика от нефантастичната белетристика, фантастиката има свободата чрез специфичните си средства — символи, алегории, фантастически метафори и т.п. — да оперира директно с глобалните проблеми на нашата цивилизация. В този си роман Саймък е вложил най-големите от тях: безогледната експлоататорска същност на съвременния капитализъм, омиротворяването и сплотяването на човечеството, екологичния проблем и проблема за приемствеността на човешката култура. Но и в това си може би най-мрачно видение Клифърд Саймък си е същият оптимист, какъвто го познаваме от другите му произведения. Той неотстъпно вярва в по-доброто бъдеще, затова и тук човечеството е достатъчно силно, за да оцелее след „последната война“, и отново се намират хора, които съумяват да защитят и съхранят неговите културни ценности, да станат неговото разумно продължение, да се противопоставят на гробищния свят на корпорациите и тръстовете.

Гробището се бе ширнало в светлината на утрото — една бездиханна красота. Редиците от лъскави паметници се нижеха през долината и покриваха всички склонове и хълмове. Тревата, окосена подрязана с педантична грижливост, наподобяваше изумрудено покривало, скриващо грубата почва, в която се впиваха нейните корени. Откъм величествените борове, посадени на пътеките между редиците гробове, се долавяше нежна сърцераздирателна музика.

— Поразителна гледка — каза капитанът на погребалния космически кораб.

Той се тупна в гърдите, за да ми покаже къде точно бе поразен. Невероятен глупак беше този капитан.

— Човек помни майката Земя — каза ми той — през цялото време, докато е отсъствал, през всички години, прекарани в космоса и на другите планети. Човек си спомня всичко така, както си е. После се приземява, отваря люка и излиза на повърхността и изведнъж го поразява фактът, че е помнил само половината. Майката Земя е твърде голяма и прекрасна, за да я побере цяла в спомените си.

Зад нас, изправен върху площадката за кацане, погребалният кораб още съскаше от високата температура, която бе развил при приземяването си на повърхността на планетата. Обаче екипажът не чакаше температурата да спадне. Високо нагоре по черните му стени се отваряха люкове, чуваше се стърженето на кранове, придружено от тракането и дрънченето на развиващите се вериги за спускане на товара. От едно продълговато ниско здание, което взех за хангар, излизаха различни транспортни средства и се носеха през полето, за да поемат ковчезите.

Капитанът не обръщаше внимание на онова, което ставаше наоколо. Той стоеше и гледаше втренчено Гробището. Сякаш бе омагьосан от него. Направи движение с ръката си, с което искаше да обхване всичко.

— Нашир и длъж все гробище — каза той. — Не само тук, в Северна Америка, но и по другите места. Това е само едно кътче от него.

Не ми казваше нищо ново. Бях изчел всичко, което можеше да се прочете за Земята. Бях изгледал и прослушал всяко парченце лента, имащо някакво отношение към планетата, до което можах да се добера. Дълги години бях мечтал за Земята, с години я бях изучавал и когато най-сетне бях тук, този невероятен клоун — капитанът — обръщаше всичко на глупаво панаирджийско представление. Сякаш той лично я притежаваше, макар че това бе разбираемо, защото той принадлежеше към Гробището.

Разбира се, капитанът бе прав, като казваше, че това е само едно малко кътче от него. Паметниците, кадифеният килим от трева и това величествено шествие на боровете се простираха в продължение на много мили. Тук, в древната Северна Америка и на стария Британски остров, на континента Европа, в Северна Африка и Китай.

— И всяка педя от това гробище — каза капитанът — е все така добре поддържана и добре гледана, все така красива и мирна, все така тържествена, като това малко кътче от него.

— А останалата част? — запитах аз.

Капитанът се извърна сърдито към мен:

— Каква останала част? — попита той.

— Останалата част от Земята. Цялата не е гробище.

— Струва ми се — каза капитанът малко рязко, — че и преди сте ми задавали този въпрос. Сякаш ви е обзела някаква фикс-идея. Едно нещо трябва да разберете, и то е, че Гробището е единствената важна част от Земята.

Разбира се, пак същото. В цялата нова литература за Земята, а „нова“ означава литературата през около последните хиляда години — рядко някъде се споменаваше нещо за останалата част на Земята. Земята беше Гробище, ако не се смятаха онези няколко места с културно и историческо значение, които така много се рекламираха и препоръчваха от „Поклоннически екскурзии“, ала дори и тези интересни места за поклонение създаваха впечатлението, че са отделени и запазени за бъдещите поколения само благодарение на великодушието на Гробището. С изключение на тях, за другата Земя не се споменаваше нищо или се споменаваше само бегло — сякаш останалата част от Земята не бе нищо друго освен площ, която чака да бъде превърната в гробище, сякаш тя не бе нищо друго, освен безлюден и празен терен, останал необитаем толкова дълго, че дори и споменът за древни времена е бил отдавна заличен.

Капитанът продължаваше да се държи строго с мен.

— Ще свалим вашия товар — каза ми той — и ще го складираме в хангара. Там ще имате лесен достъп до него. Ще предупредя работниците да внимават да не го смесят в ковчезите.

— Много любезно от ваша страна — казах аз.

Бях напълно разочарован от този капитан. До гуша ми беше дошъл — дойде ми до гуша още на третия ден след излитането. Бях се старал с всички сили да се държа настрана от него, но това никак не е лесно, когато човек се намира на борда на погребален кораб и формално е гост на капитана — макар че си бях платил хубавичко, за да бъда негов гост.

— Надявам се — каза той, като все още продължаваше да говори с леко обиден тон, — че вашият товар не съдържа никакви материали с противодържавен характер.

— Не ми беше известно — казах му аз — че корпорацията „Майка Земя“ е в такова положение, което да допуска размирици.

— Не ви попитах — каза той, — нито правих специални проучвания. Сметнах ви за честен човек.

— Честта не влизаше в сделката — казах аз. — Тя беше с чисто финансов характер.

Казах си, че може би не трябваше въобще да споменавам останалата част от Земята. Бяхме говорили и преди за това, естествено, и аз бях разбрал още в самото начало, че тази тема на разговор е много деликатна. Би трябвало да се досетя, че е така от онова, което бях прочел, и трябваше да си държа езика зад зъбите. Ала съзнанието, че старата Земя не се бе превърнала в една напълно обезличена планета, независимо от изминалите десет хиляди години ми допадаше много. Убеден бях, че ако човек си поставеше за цел да наблюдава, той все още можеше да открие стари белези, следи от минало величие, древни спомени, записани в праха и върху камъка.

Капитанът се бе обърнал и се канеше да си тръгне, но аз му зададох друг въпрос.

— Ами тоя човек — казах аз, — директорът. Когото трябва да посетя.

— Името му — рече студено капитанът — е Максуел Питър Бел. Ще го намерите хей там, в управлението.

Той посочи към блестящата грамада на едно голямо бяло здание на другия край на полето. До него водеше път. Щеше да бъде доста дълга разходка, ала си казах, че ходенето ще бъде приятно. Не се виждаха никакви превозни средства. Всички коли, които бяха дошли от хангара, се бяха наредили и чакаха да бъдат натоварени с ковчезите от кораба.

— А другото здание там — рече капитанът, като посочи отново — е хотелът на „Поклоннически екскурзии“. Вероятно ще можете да се настаните там.

Сетне, изпълнил дълга си към мен, капитанът се отдалечи с достойнство.

Хотелът — ниска постройка на не повече от три етажа, бе на значително по-голямо разстояние, отколкото управлението. Освен двете здания и космическия кораб, изправен на площадката си, наоколо бе пусто. На космодрума нямаше други кораби и освен колите, предназначени за обслужването им, нямаше никакво движение.