Преди няколко години едно малко познато ни име — Клифърд Саймък — очарова българския любител на фантастиката с първия си излязъл у нас роман „Всичко живо е трева“. Впрочем на „хобистите“ той е известен отдавна, ако не от другаде, то от многобройните му преводи в Съветския съюз, които стигат и до нас. За тях той представлява определено понятие: автор от първата редица на американската фантастика, умен, човеколюбив, изящен стилист, в много от разказите си проявяващ и едно чудесно чувство за хумор. За мен лично новелите му „Детската градина“ и „Поколението, което достигна целта“ са едни от най-хубавите неща, които съм срещал в световната фантастика.

Роден през 1904 г. в щата Уискънсин, след завършването на образованието си той избира попрището на журналистиката и дори като световноизвестен вече автор е продължил да работи във в. „Минеаполис стар“, живеейки не в самия град, а в мъничко поселище на брега на езерото Минетука. И другите му странични занимания, не само журналистиката, са съвсем земни: въдичарство, отглеждане на рози, шах, филателия.

Писателският му живот започва някъде в 1930 година. През него той е създал множество романи: „Пръстенът около слънцето“ (1951), „Градът“ (1952), „Отново и отново“ (1955), „Те вървяха като хора“ (1962), „Междинната станция“ (1963), „Всичко живо е трева“ (1965) и др. Написал е още десетки новели и разкази, а за романа „Междинната станция“ и повестта „Необятният двор“ му е присъждана най-високата награда за фантастика в САЩ — Хюго.

Струва ми се, че е достатъчно да прочетеш дори само една от книгите му, за да добиеш вярна представа за най-характерното в неговото творчество: кротката естественост, с която ни поднася и най-причудливите рожби на своето въображение (за разлика от мнозина фантасти, които още в първите страници се опитват да ни слисат, а и докрая все още ни крещят: вижте колко съм умен!), и меката ненатрапливост на философията му — понякога тъжна, понякога иронична или добродушно засмяна, но винаги повече лирична, отколкото патетична. Макар че патосът е едно от законните качества на фантастиката, която, пръкнала се от коренчето на вълшебната приказка сред моралистите на 18 век, и до днес си остава по същество една морализаторска литература.

Ние, хомосапиенсите, като че ли нямаме трети вид реакция за срещата ни с непознатото, необичайното — то или ни плаши, или ни разсмива. Пък и как иначе да му реагираш? Спокойно или равнодушно се посреща нещо, с което си свикнал. Ето защо, като оставям настрана оная масова книжнина с фантастичен характер, която има чисто развлекателни функции и твърде малко художествени качества, аз деля за себе си съвременната фантастика на два основни дяла: на плашеща и на осмиваща. Първата се опитва, като ни сплаши с мрачни видения и прогнози, да ни предупреди за нещо опасно в днешния ни живот; втората ни кара със смях или злост да се отречем от същите недъзи на нашето съвремие.

Фантастът, за сериозния става дума, не е ясновидка или кафегледачка, която предсказва бъдещето. Писателят гледа само в чашата на своето настояще. И ако в някое свое произведение ни рисува един или друг модел на някакво бъдещо общество, то е било да ни зарази с някоя своя мечта, било да ни доведе до края на някоя пакостна тенденция в днешното ни общество.

Ако гледа мрачно нанякъде талантливият и честен западен фантаст от ранга на Саймък, то е към днешната капиталистическа действителност, която силно го тревожи. Нея продължава той в бъдещето, за да оголи античовешките й закони. И ние можем да спорим с него заради едно или друго тълкуване на нещата, но не и да му се сърдим, когато в своите умостроения тръгва от „домашната“ си отправна точка. Защото фантастичната литература с основната си целенасоченост е дискутираща литература, тя цели да провокира мисленето и въображението на читателя в определена посока. А истинският писател, все едно в кой жанр работи, е художник и е силен само когато рисува онова, което е прозрял в своето време. Затова не е случайно, че дори най-добре съчинената утопия обикновено ни оставя равнодушни.

Клифърд Саймък е от тези автори, на които понякога им се ще да ни плашат, но не умеят истински да плашат читателите си. Не защото му липсва умение да рисува страшното, а защото у него винаги надделяват лиризмът и мъдростта. Пък те не плашат, те съобщават и приобщават. Дори в този си роман, където той иска да ни стресне още със заглавието му и в който създава една почти чудовищна картина на Земята, превърната в гигантско гробище, той не ни ужасява, а само ни кара да се замислим.

Вероятно и затова е отнесъл видението си в едно не толкова безпокоящо съвременния читател време — след десет хиляди години. Но героите му са си, естествено, днешни американци — и двамата храбри идеалисти, дошли от други планети да търсят древното културно наследство на Земята, и директорът на североамериканския клон на погребалната корпорация „Майка Земя“, който по нищо не се отличава от съвременния менажер на капиталистическо предприятие. Нима Клифърд Саймък не знае онова, което знае всяко дете: че всичко тече, всичко се променя, та и след десет хилядолетия ни среща с такива хора и корпорации? Обидно и нелепо е да се задава такъв въпрос. Следователно не в този календар е разположена идеята на романа му.

Някъде сред тия хилядолетия напред се е състояла „последната война“. Тя се е водела вече не между хората, а между свръхумни бойни машини, които почти са унищожили природата на Земята, и е завършила без победа, защото няма победа в такава война. Пък и хората благоразумно и своевременно са напуснали опустошената си планета. Заселили са се на различни планети, край различни слънца, създали са множество нови човешки цивилизации и ги обединява само още споменът за общата родина. А една могъща финансово погребална фирма хитро експлоатира сантименталните им чувства, превръщайки Земята в гробище за ония, които желаят телата им да почиват в нея…

Такъв образ на едно, макар и далечно бъдеще, наистина шокира. Но какво е поискал да ни каже Саймък с него? Погребалната корпорация досущ прилича на днешните гигантски тръстове от рода, примерно, на прословутата „Юнайтид фрут кампъни“, която доскоро владееше Южна Америка и дори не се нуждаеше от помощта на ЦРУ, за да сваля и качва цели правителства, чрез наемни убийци безцеремонно да премахва противниците си. И методите на корпорацията „Майка Земя“ са същите: тя или купува нужното й и по подобие на днешните капиталистически фондации наема хора на изкуството, за да я възпяват, или брутално унищожава онзи, който й пречи. От нея героите на романа трябва да спасяват и древните културни ценности на Земята. Очевидно авторът ни поднася една доста прозрачна алегория на днешния монополистически империализъм, който луксозно и с всички удобства се опитва да погребе човечеството.

С този зловещ модел на едно „бъдеще“, носещо толкова познати за днешния американски читател черти, Саймък просто е поискал да му каже с горчивина и насмешка: „Гледай, мили читателю, ще ли ти се такова бъдеще?“ И е излишно да добавя назидателно: „Мисли и мечтай за друго, по-добро. Пък се постарай и да направиш нещичко за него!“, защото читателят не може да не си направи този извод.

А когато след „последната война“, още преди самия й край, двете свръхумни машини се побратимили и тръгнали да търсят хората, за да им бъдат полезни в мирното възстановяване на Земята, това е просто един замечтано зададен въпрос: нима след като и машините са способни да се побратимяват в името на съзиданието, миролюбивото човечество няма да обуздае днешните „ястреби“?

Разбира се, образът, който ни дава на „последната война“, ние можем да оспорим, но Саймък нито посочва виновника за нея, нито застава на страната на капитализма в този хипотетичен световен конфликт. Той само тръгва от една символна предпоставка, за да споделя с нас веруюто си, че войната не може да разреши днешните социални и нравствени проблеми на човечеството, а ще ги направи неизмеримо по-трудни.