— Мисля, че е по-важно да се измъкнем. А ако се върнеш обратно…

— Те всички са объркани. С оня обор е почти свършено и те ще бъдат заети да гасят пожара. Ще успея да се промъкна вътре и след това да изчезна.

— Бързай — каза Синтия.

Той кимна.

— Ще бързам. А вие тримата вървете надолу по хълма, докато стигнете една долина, след това хванете надясно, по течението на потока. Флеч, ти вземи този вързоп, а вие, Синтия, ще трябва да се справите с оня, по-малкия. Другото оставете за мен; аз ще го донеса. В състоянието, в което се намира Мустанг, не може да се товари.

— Още нещо — казах аз.

— Какво?

— Откъде знаеш, че трябва да свием надясно и надолу по потока?

— Защото ходих на разузнаване, докато ти беше кацнал на оградата с твоето брадато приятелче и докато Синтия белеше картофи и се занимаваше с други домакински работи. От дългогодишен опит знам, че винаги е от полза да поразузнаеш терена, на който се намираш.

— Но къде отиваме? — попита Синтия.

— Далеч от Гробището. Колкото се може по-далеч — и рече Елмър.

Мустанг бе казал, че ще се справи, но напредваше бавно. Склонът на хълма бе стръмен, до долината имаше много път и докато се доберем до нея, Мустанг три пъти падна. Всеки път успявах да го вдигна, но ми беше много трудно и губех много време.

На небето зад нас известно време трептеше и блещукаше някакво сияние, сигурно от обора, защото една копа щеше да изгори много по-бързо. Но когато достигнахме долината, сиянието бе вече изчезнало. Или оборът бе изгорял, или бяха потушили пожара.

Из долината се пътуваше по-лесно. Местността бе доста равна, макар че тук-таме се срещаха стръмнини. Имаше по-малко дървета и луната сипеше повече светлина, отколкото по гъсто обраслия с дървета склон. Някъде наляво от нас течеше рекичка. Не стигнахме до нея, но от време на време чувахме ромона на водата — сигурно преминаваше през някоя чакълеста плитчина.

Вървяхме през тайнствен и вълшебен свят от сребро, а откъм хълмовете от двете ни страни понякога се донасяше цвилене и някакви други звуци. Веднъж една голяма птица се спусна плавно над нас — размахваше безшумно криле, а после възви и се плъзна над група дървета.

Мустанг каза:

— Ех, ако имах по един повреден крак от всяка страна, нямаше да ми бъде трудно, но да имаш два крака от едната страна и четири от другата много пречи, пък и изглеждам смешно килнат.

— Справяш се великолепно — каза Синтия. — Боли ли те?

— Не ме боли. Не мога да изпитвам болка.

— Вие смятате, че това е дело на Гробището — каза ми Синтия. — Същото мисли и Елмър; да речем и аз мисля така. Но не е възможно да представляваме заплаха…

— Всеки — отвърнах аз, — който не се кланя на Гробището, автоматично се превръща в заплаха. Те са били тук толкова дълго, властвали са над Земята толкова дълго, че не могат да търпят и най-малката намеса.

— Но ние не им се месим.

— Да, но бихме могли. Ако се върнем на Олдън, ако се измъкнем от Земята с това, за което сме дошли, означава да се намесим в работите им. Бихме могли да представим една картина на Земята, която не е Гробището. Не е изключено да има успех, да получи известно обществено и художествено признание. Може хората да харесат мисълта, че Земята не е само Гробището.

— Дори при това положение — каза Синтия — те изобщо няма да пострадат. Ще продължат да се занимават с бизнеса си. Всъщност нищо няма да се промени.

— Гордостта им ще пострада.

— Но гордостта е толкова дребно нещо, за да пострада — тя е чисто лична работа. Чия гордост? Гордостта на Максуел Питър Бел, гордостта на другите дребни деспоти като Максуел Бел. А не гордостта на Гробището. Гробището е корпорация, огромна корпорация. Тя мисли за доходите си, за годишния обем на бизнеса, за печалби и разходи. В нейните счетоводни книги няма място за такова нещо като гордостта. Трябва да има и друго, Флеч. Причината сигурно не е само в гордостта.

Помислих си, че може би е права. Сигурно беше нещо повече от гордост, ала какво?

— Те са свикнали да управляват — казах аз. — Могат да купят всичко, което пожелаят. Наели са някого да хвърли оная бомба върху Мустанг, макар че имаше опасност да пострадат и други хора. Защото това не ги интересува, нали разбираш? Получат ли каквото искат, останалото не ги интересува. И всичко получават на ниска цена. Поради тяхното положение никой не оспорва онова, което предлагат. Ние знаем цената на тази бомба — беше достатъчно ниска. Една каса уиски. Може би, за да вземат връх, искат да демонстрират с доста насилие какво се случва на онези хора, които се опитват да се изплъзнат от ръцете им.

— Все повтаряте това „те“ — рече Синтия. — Тук няма „те“, няма „Гробище“. Тук има само един човек.

— Вярно е и тъкмо поради това гордостта може да бъде фактор. Не толкова гордостта на Гробището, колкото гордостта на Максуел Бел.

Долината се простираше пред нас като широк тревясал път, прекъснат тук-таме от малки групички дървета, ограден от тъмните и гористи хълмове. Вляво от нас бе потокът, ала от известно време вече не се чуваше. Местността бе равна и Мустанг напредваше без особени затруднения, макар че на човек му дожаляваше да гледа странната му накуцваща походка. Но дори така той лесно успяваше да се изравнява с човешкия ни ход.

Елмър не се виждаше. Вдигнах китката на ръката си близо до лицето — часовникът ми показваше почти два часа. Нямах представа кога бяхме тръгнали от поляната, но като си припомнях сега, ми се струваше, че не е било много след десет часа, което означаваше, че бяхме на път от четири часа. Чудех се дали не се е случило нещо с Елмър. Не би му отнело много време да се вмъкне в бараката за инструменти и да вземе, каквото му трябва. След туй трябваше да вземе вързопите, които бяхме оставили; товарът бе доста голям за мъкнене, ала дори и така тежестта не би го забавила много и можеше да се движи сравнително бързо.

Реших, че ако не се появи до зори, трябва да намерим място, където да се скрием и да го чакаме. Нито Синтия, нито аз бяхме спали като хората, откакто пристигнахме на Земята, и аз започвах да усещам това, както предполагам, и тя.

Мустанг нямаше нужда от сън. Можеше да гледа за Елмър, докато ние подремнем.

— Флечър — каза Синтия.

Бе спряла точно пред мен и аз се блъснах в нея. Мустанг се подхлъзна и спря.

— Дим — рече тя. — Мирише ми на дим. Дим от дърва.

Не усещах никакъв дим.

— Така ви се струва — казах аз. — Тук няма никой.

В долината не се усещаше присъствие на хора. Имаше лунна светлина, трева, дървета и хълмове, светлини и сенки, нощен въздух и летящи същества. Назад откъм хълмовете сегиз-тогиз се чуваше цвилене и други нощни звуци, но хора нямаше, не се чувствуваше тяхното присъствие.

Тогава усетих дима — едва доловим полъх, лютив лъх във въздуха — за миг бе тук, след миг — изчезна.

— Имате право — казах аз. — Някъде има огън.

— Огънят означава хора — забеляза Мустанг.

— До гуша ми дойде от хора — рече Синтия. — Не искам никого да виждам следващите един-два дни.

— И аз — каза Мустанг.

Стояхме там и чакахме да усетим нов полъх дим, но напразно.

— Може да няма никой наоколо — казах аз. — Може да е някое дърво, ударено от гръм преди много дни, което още гори. Или пък запален огън, който никой не се е потрудил да угаси.

— Трябва да се скрием — настоя Синтия, — а не да стоим тук на открито, където всеки може да ни види.

— Там вляво има малка горичка — каза Мустанг. — Можем доста бързо да стигнем до нея.

Свихме наляво и се отправихме към горичката, като се движихме бавно и предпазливо. Мислих си колко глупаво щеше да изглежда всичко, когато се развидели, защото огънят, от който идваше димът, можеше да е на няколко мили от нас. Вероятно нямаше причина да се страхуваме от него. Стига да бяха там хората, запалили огъня, можеше да излезе, че са съвсем почтени.