Старецът се закашля полу задавен, започна да пръска слюнки и дръпна бутилката от лицето си.

— Преброителят на духове — рече той, като отново го посочи с бутилката.

Хората се отдръпваха назад и по-далеч от преброителя, а на платформата музикантите седяха изтощени и триеха лица в ръкавите на ризите си.

Преброителят остана там за момент, докато всички хора глупаво го зяпаха, а след това заплува — той не ходеше, а плуваше към центъра на танцовата площадка. Човекът с тръстиковата пищялка я вдигна към устата си и подхвана някаква свирня, която отначало напомняше шумоленето на вятъра, когато духа из тревите на моравата, а след това се усили и заизвива трели, които човек почти виждаше да висят във въздуха. Цигулките подхванаха нежно като фон на пищялката и сякаш някъде отдалеч глухо звъннаха китарите, после цигулките захлипаха и тръстиковата пищялка обезумя, а китарите забръмчаха като вибриращи барабани.

А там, вътре в кръга, танцуваше преброителят, но не с нозе — те не се виждаха поради одеждите, които носеше, — а с тяло, което се развяваше като парцал за миене на съдове, проснат на въже да съхне и шибан от вятъра, и това бе някакъв странен, изкълчен, клатушкащ се танц, какъвто би изпълнила марионетка.

Той не бе сам. Имаше и други с него — множество безплътни сенки, които не бяха дошли от никъде и танцуваха с него, а огънят светеше през безплътното блещукане на техните призрачни тела. Отначало бяха просто някакви очертания, ала докато ги гледах втренчено и смаяно, започнаха да приемат по-определени форми и черти, макар че не придобиха плът. Все още бяха мъгливи и неясни, но сега вече бяха по-скоро хора, отколкото привидения, и забелязах с ужас, че бяха облечени в носиите на множество различни раси от далечни звездни светове. Имаше един брадат разбойник, облечен във фустанелата и наметалото на оная далечна планета, която носи странното име Края на нищото, видях веселия търговец от планетата Кеш със своята великолепна тога, а между тях, облечена в окъсаната си роба и с наниз от скъпоценни камъни около шията, танцуваше в забрава девойка, която би могла да бъде само от Вега — планетата на удоволствията.

Синтия не ме докосна и не я чух да идва, но чрез някакво чувство, което не знаех, че притежавам, я усетих до себе си. Погледнах към нея и видях, че бе вдигнала очи към мен, а на лицето й имаше смесица от учудване и страх. Устните й мърдаха, ала не можех да я чуя поради оглушителната музика.

— Какво казвате? — попитах аз, но тя не успя да отговори, защото в момента, в който зададох въпроса, мощен тласък ме преобърна и се строполих на земята с такава сила, че дъхът ми секна. Паднах на едната си страна и се претърколих на гръб, тогава видях, донякъде изненадан, че Мустанг лети във въздуха нелепо разперил осемте си крака, докато навсякъде наоколо хвърчат горящи цепеници и главни, а облак дим плува нагоре, затъмнявайки блясъка на луната.

Направих опит да възобновя дишането си, ала не успях и внезапно ме обзе паника — паника, че никога вече не ще мога да дишам, че за мен дишането бе свършило. Сетне успях да вдишам, поемайки въздух на големи глътки, и всяка глътка бе толкова мъчителна, че се опитах да спра, но не можах.

Видях, че по цялата поляна хората бяха изпопадали на земята. Едни от тях ставаха, други се опитваха да станат, докато повечето просто лежаха на земята.

Изправих се с мъка на колене и видях, че до мен Синтия също се опитва да стане, и протегнах ръка да й помогна. Мустанг се беше проснал на земята и докато го наблюдавах, той най-сетне успя да се закрепи на крака, но два от тях — и двата от едната страна — се люлееха, и той стоеше неустойчиво стъпил върху останалите шест.

Край мен се чу и отмина трополене, Елмър се озова край Мустанг, задържа го прав и го подпря, за да му помогне да се движи. Изправих се на нозе и дръпнах Синтия до мен. Елмър и Мустанг идваха към нас и Елмър ни изкрещя:

— Изчезвайте оттук. Нагоре и напряко през хълма!

Обърнахме се и ударихме на бяг към оградата, върху която бяхме седели със стария Хенри половин следобед. И когато дойдохме до нея, разбрах, че осакатеният Мустанг не ще може да я прескочи за нищо на света. Сграбчих един от стълбовете и се опитах да го разклатя и след това да го съборя. Той започна да се клати напред-назад, ала не успях да го поваля.

Елмър, който бе наблизо, каза:

— Остави на мене.

Той вдигна единия си крак и ритна дъските, които се разцепиха и изпопадаха. Синтия се бе провряла през оградата и бягаше нагоре по хълма. Затичах след нея.

Тичешком хвърлих един бърз поглед назад и забелязах, че една от копито сено съвсем близо до обора гореше, подпалена по всяка вероятност от някоя от падащите главни, разхвърчали се във въздуха от експлозията, която бе осакатила Мустанг. В светлината на горящата копа се виждаха хора, които безцелно се лутаха.

Обърнат назад, без да гледам къде вървя, се блъснах в един кръстец, съборих го и паднах върху му.

Докато се освободя и скоча отново на нозе, Елмър и Мустанг ме бяха отминали и се скриваха зад стръмния скат на хълма, облян от лунна светлина. Завтекох се с всички сили след тях. Лицето и ръцете ме смъдяха и горяха от насилственото съприкосновение с изсушените от слънцето житни стебла и когато попипах лицето си с ръка и я отдръпнах, усетих, че бе мокра и лепкава от кръвта, стичаща се от драскотините, оставени по кожата от острите сухи стебла.

Втурнах се по хълма под стръмния скат и далеч напред видях бялото петно на якето на Синтия почти до гората, която растеше под нивата. Недалече зад нея бяха Мустанг и Елмър. Мустанг се бе пригодил да върви с помощта на Елмър и те се движеха бързо.

Стърнищата и изсъхналите от есента бурени, които бяха пораснали между редовете, се търкаха в панталоните ми, когато тичах, а зад себе си чувах виковете и рева, които се носеха от поляната отвъд нивата.

Стигнах до оградата, която минаваше между нивата и гората, и видях, че там имаше проход, направен от Елмър, който бе разбил дъските с ритник. Шмугнах се през отвора и навлязох сред дърветата и тук, при все че лунната светлина още се промъкваше през клонака, трябваше да забавя крачки, да не би в устрема си да се блъсна в някое дърво.

Отстрани някой ми изсъска, намалих ход и се обърнах. Видях, че и тримата се бяха скупчили под един дъб с нискорастящи клони. Мустанг се беше подпрял на шестте си крака и изглеждаше добре. Елмър слизаше от дървото и влачеше някакви вързопи със себе си.

— Малко след мръкване ги донесох тук и ги скрих — рече той. — Подозирах, че може да се случи нещо такова.

— А знаеш ли какво се случи?

— Някой хвърли бомба — каза Елмър.

— Бомба на Гробището — казах аз. — Нали били взели каса с пиене.

— Като отплата — каза Елмър.

— Предполагам. И аз се чудех. Уискито беше страшно хубаво.

— Но какво ще кажете за преброителя и за духовете? — попита Синтия. — Ако това изобщо бяха духове.

— Те бяха за отвличане на вниманието — каза Елмър.

Поклатих глава.

— Става много сложно. Не може всички да са били замесени.

— Подценявате нашите приятели — рече Елмър. — Какво каза на Бел?

— Нищо особено. Отказах да бъда с него.

Елмър изсумтя.

— Това е оскърбление на върховната власт.

— А сега какво ще правим? — попита Синтия.

Елмър каза на Мустанг:

— Ще можеш ли известно време без мен?

— Ако вървя бавно.

— Флеч ще бъде с теб. Той няма да може да те крепи като мен, но ако паднеш, ще те вдигне на крака. С негова помощ ще се справиш. Трябва да намеря някои инструменти.

— Нали си имаш комплект инструменти — рекох аз.

И това бе така. Той имаше всякакви резервни ръце и куп други неща. Съхраняваха се в едно отделение на гръдния му кош.

— Може да ми потрябва чук и някои по-тежки инструменти. Краката на Мустанг са съвсем деформирани от удара. Може да се наложи да се поизчукат малко и да се понагласят, за да ги сложим обратно. Там, откъдето дойдохме, имаше една барака за инструменти. Беше заключена, но това не е проблем.