— Отклоняваш се — рече Синтия. — Питаше дали преброителят е от хората на Гробището.

— Сигурен съм, че не е — каза О’Гиликъди. — А какво представлява той, не знам. Винаги съм си мислил, че е някакво човешко същество. Той в много отношения е като хората. Разбира се, формата му не е съвсем същата, освен това няма други като него и…

— Вижте какво — казах аз, — сигурно не сте дошли тук само за да ни правите компания. Дошли сте с някаква цел. Не може да сте дошли само да ни донесете лоши новини. Кажете каква е работата.

— Тук присъстват много от нас — каза сянката. — Понасъбрахме доста. Призовахме рода да се събере, защото изпитваме към вас огромно състрадание и някакво необикновено другарско чувство. В цялата земна история няма други преди вас, които да са дърпали така здраво опашката на Гробището.

— А това харесва ли ви?

— Много ни харесва.

— Значи сте дошли, за да ни насърчите да продължаваме.

— Не за да ви насърчим — каза О’Гиликъди, — макар че и това ще сторим с най-голямо желание. А защото чувстваме, че е в нашите възможности да ви помогнем, макар незначително.

— Имаме нужда от всякаква помощ, каквато ни се предложи — намеси се Синтия.

— Да се обясни това е доста сложно — каза О’Гиликъди — и там, където информацията е недостатъчна, ще трябва да приемете на вяра. Поради естеството си ние нямаме истинска връзка с материалната вселена. Но изглежда, че все пак притежаваме гранични способности да взаимодействаме с времето и пространството, които нито са в материалната вселена, нито са изцяло извън нея.

— Спрете, почакайте за секунда — казах аз. — Това, за което говорите…

— Повярвайте — рече О’Гиликъди, — много напрягахме умствените си сили, но не можахме да измислим нищо друго. Не можем да ви предложим много, но…

— Това, което ни предлагате, е да ни преместите във времето — каза Синтия.

— Но само с една незначителна частица от времето — каза О’Гиликъди. — Една малка част от секундата. Съвсем малко извън настоящето, но това ще бъде достатъчно.

— Такова нещо не е правено — възрази Синтия. — В течение на стотици години са изследвали и проучвали това, но никога не е излизало нещо.

— Правили ли сте го някога? — запитах аз настоятелно.

— Не, всъщност не сме — каза О’Гиликъди. — Но сме разсъждавали върху него и сме го обмисляли, така че сме доста сигурни…

— Но не сте напълно сигурни?

— Точно така — каза О’Гиликъди. — Не сме напълно сигурни.

— А след като го направите — попитах аз, — как ще ни върнете обратно? Не бих искал да прекарам живота си с една частица от секундата след цялата вселена.

— И това сме предвидили — каза сянката живо. — На входа на тази пукнатина ще поставим капан на времето и когато човек стъпи в него…

— Но в това също не сте сигурни.

— Е, доста сме сигурни — отвърна О’Гиликъди.

Не звучеше твърде обещаващо, а на всичко отгоре се запитах откъде можехме да сме сигурни, че и останалото, което ни разправи, бе истина? А може би О’Гиликъди и неговата банда от сенки просто се опитваха да ни наложат положение, в което ние доброволно щяхме да послужим за материал в някой скалъпен от тях експеримент. И като си помислиш, откъде можехме да сме сигурни, че въобще съществуваха сенки? Бяхме ги видели или поне така ни се бе сторило, когато танцуваха около огъня в селището. Но всъщност единственото, за което можехме да се заловим, бяха думите на преброителя и тоя глас, който твърдеше, че е О’Гиликъди.

Пък и гласът на О’Гиликъди… Не беше ли и той игра на въображението, както сигурно беше тогава, когато ги видяхме в селището; може би също си въобразявахме, че сме видели странни форми там, в пещерата, когато дойдоха за първи път при нас? Бедата бе в това, че не бях единственият, който чуваше този глас. Синтия го чуваше не по-зле от мене или пък се преструваше, или наистина го чуваше, или пък си въобразявах, че го чува. Дяволска работа, казах си аз — да поставяш под съмнение не само реалността на заобикалящата те среда, но също и реалността на самия себе си.

— Синтия — попитах я аз, — наистина ли чуваш всички тези…

Огънят избухна пред нас. Пепел, жар и горящи главни се разлетяха из пещерата и ни посипаха. Отвън долетя глух бумтеж, а след него втори и нещо се бухна зад нас в скалата с огромна скорост.

Скочихме на нозе — и тримата — и докато сторим това, нещо започна да кипи вътре в пространството между скалите. Нещо — не зная какво беше то, — но беше като огромна вълна, която ни заля, макар че в никакъв случай не бе вода, и след като се вмъкна вътре, започна да се върти като вихрушка и да се носи напред-назад с огромна сила.

После то изчезна, а ние не бяхме се и помръднали. Въпреки цялото кипене и въртене това нещо — каквото и да бе то — не ни беше засегнало, защото и двамата стояхме точно там, където бяхме стояли, когато скочихме на нозе.

Ала огънят бе угаснал. Нямаше и следа от него. И вместо нощ ярка слънчева светлина се сипеше върху долината отвъд пукнатината.

Клисурата беше различна. Отначало нямаше нищо, което човек веднага да забележи, и още в същия миг да каже: „това не е същото“ или „онова е различно“. Но тя изглеждаше друга и ние, застанали на отвора на пукнатината, започнахме да откриваме онези неща, които бяха различни.

Първо, имаше по-малко дървета и всички те бяха по-дребни. Освен това не беше есен, защото всички дървета бяха зелени. Тревата също изглеждаше различна — не бе тъй тучна и зелена, а с жълтеникав оттенък.

— Направиха го — каза Синтия шепнешком. — Направиха го, без дори да ни попитат.

Стоях там и се чудех дали всичко това не бе някаква халюцинация — продължение на халюцинацията с О’Гиликъди, и се надявах, че е — защото знаех, че ако едното е халюцинация, то и другото непременно би трябвало да бъде.

— Но той каза частица от секундата — рече Синтия — и това щяло да бъде достатъчно. Някакъв отрязък време, който да ни защити от настоящето. Колкото да мигне човек — и изчезва от него.

— Допуснали са груба грешка — казах аз. — Допуснали са много груба грешка.

Защото знаех, че това не беше халюцинация. Бяхме придвижени във времето, и то през много по-голям отрязък от време, отколкото малката частица от секундата, за която бе говорил О’Гиликъди.

— Те никога досега не са го опитвали — казах аз. — Дори не бяха сигурни, че ще могат наистина да го направят. Ние бяхме първият им експеримент и проклетите глупаци допуснаха грешка.

Тръгнахме из клисурата под ярките слънчеви лъчи и аз погледнах нагоре към отвесните урви, но там не растяха кедри.

Заля ме вълна от гняв. Кой знае колко назад във времето ни бяха запратили. Най-малко толкова назад, че кедрите не бяха още поникнали, а кедровото дърво, ако не се лъжа, изисква безкрайно дълъг период от време, за да порасне. Някои от кедрите, които растяха по скалистите стени, трябва да бяха вековни.

Хубаво се наредихме, помислих си аз. Преди, когато бяхме в своето настояще, се бяхме изгубили в пространството, ала сега бяхме изгубени във времето. И нямаше никакъв сигурен начин за връщане. Капан на времето, бе казал О’Гиликъди, но ако той знаеше толкова за тези капани, колкото знаеше за преместването на хора във времето, нямаше никаква гаранция, че ще може да направи онова, което каза, че ще направи.

— Много назад във времето сме, нали? — попита Синтия.

— Ужасно права си, точно така е — казах аз. — Един бог знае колко назад. И при това не мисля, че нашите умници призраците знаят за това.

— Но, Флеч, там крадците на трупове бяха по следите ни.

— Е да, бяха и Уулф щеше да загуби цели три секунди, за да ги прогони. Всъщност не беше необходимо да ни пращат в миналото. О’Гиликъди изпадна в паника.

— Уулф не е с нас — каза Синтия. — Бедният Уулф. Него не могат да го изпратят. Кой ще ни лови зайци сега?

— Сами ще си ги ловим.

— Чувствувам се самотна без Уулф. Толкова бързо свикнах с него.