— Не можеха нищо да направят. Той просто беше един робот…

— Робот-мутант — каза тя.

— Няма роботи-мутанти.

— Мисля, че има. Или би могло да има. Уулф се промени. Какво го накара да се промени?

— Елмър го е сплашил, когато е разбил другарите му. Уулф бързо е бил обърнат в правата вяра и затова премина към печелившата страна.

— Не, не може това да е било причината. Разбира се, сигурно се е изплашил, но това не би го променило по начина, по който се промени. Знаеш ли какво си мисля, Флеч?

— Нямам представа.

— Той е еволюирал. Един робот може да еволюира.

— Възможно е — казах аз, без изобщо да съм убеден, но трябваше да кажа нещо, за да я накарам да спре да бъбри. — Хайде да поразгледаме малко наоколо, за да видим къде сме.

— И кога сме, нали?

— И това също. Ако успеем.

Тръгнахме надолу по клисурата, като се движехме мудно и някак неуверено. Сега, разбира се, не бе необходимо да се бърза; никой не ни гонеше по петите. Но не беше само това. Струва ми се, че в нашата мудност и неувереност имаше някакво нежелание да вървим по тоя свят, някакъв страх от онова, което може би се криеше в него, тъй като не знаехме какво можехме да очакваме, а също и съзнанието, че се намирахме в миналото, в едно непознато и враждебно време и че нямахме право да бъдем там. Самата структура на този свят бе някак различна — не само защото липсваше свежата зеленина на тревата и дърветата бяха по-малки, а поради чувството за някаква необяснима разлика, която вероятно не беше на материална, а изцяло на психологическа основа. Продължавахме да вървим надолу из клисурата, без да отиваме някъде, движейки се безцелно. Хълмовете отстъпиха малко назад, а клисурата се разшири и пред нас се изпречиха други хълмове, които се синееха в небето.

Забелязахме, че долината, по която вървяхме, навлезе в друга долина и след около миля стигнахме реката, в която вливаше водите си потокът, който следвахме. Реката бе широка и течеше много бързо, водите й бяха тъмни и сякаш мазни от скоростта и течейки, тя мърмореше приглушено. Беше малко страшно да се гледа тази река.

— Има нещо ей там — каза Синтия.

Погледнах натам, накъдето сочеше.

— Прилича на къща — каза тя.

— Не виждам никаква къща.

— Току-що зърнах покрива. Или нещо, което приличаше на покрив. Скрита е сред дърветата.

— Да вървим — казах аз.

Стигнахме до нивата, преди наистина да видим къщата. Слаб и излинял посев царевица, до колене или по-нисък, растеше на неравни редове, задушен от бурени. Ограда нямаше. Нивата се намираше на неголяма тераса над реката и бе обградена с дървета. Тук-таме по редовете се виждаха стърчащи пънове. От едната страна на нивата бяха безразборно натрупани на купове окастрени трупи. Не много отдавна някой бе разчистил това място, за да направи нива, и след като бе отсякъл дърветата, ги бе завлякъл настрана.

Къщата се намираше на другия край на нивата, върху възвишение малко пo-горе от парчето земя, засято с царевица. Дори от разстояние изглеждаше порутена; когато я наближихме, видяхме, че е съвсем разнебитена. От едната й страна имаше буренясала градина, а зад нея се виждаше друга постройка, която взех за обор. Не се виждаше никакъв добитък. Всъщност не се виждаше никакво живо същество. Мястото излъчваше пустота, сякаш допреди малко някой е бил там, но вече си е отишъл. Пред къщата до отворената врата имаше изкорубена пейка, а до нея — стол с отрязани крака: задните бяха по-къси от предните, така че, който седнеше на него щеше да се накланя назад. На двора, обърнато на една страна, лежеше очукано ведро и се поклащаше леко от вятъра. Част от ствол на голямо дърво, отрязано с трион, бе поставено върху основата си — явно беше дръвник, защото на горната му страна — там, където бе удряла секирата — имаше белези. Бичкия за рязане на дървета беше окачена на две куки или гвоздеи на стената на колибата. На стената бе подпряна и мотика.

Миризмата ни изненада, когато се приближихме до дръвника — някаква сладникава, ужасна миризма, която ни удари, щом вятърът леко промени посоката си, или пък просто някакъв въздушен поток се завъртя и я донесе до нас. Дръпнахме се настрани и миризмата отслабна, а сетне изчезна също така внезапно, както се беше появила, макар да ми се струваше, че още бе залепнала за нас, че бяхме заразени от нея.

— В къщата — каза Синтия. — В къщата има нещо.

Кимнах. Изпитвах ужасното чувство, че знам точно какво бе това нещо.

— Ти стой тук — казах аз.

За първи път тя не започна да спори с мен. Беше напълно доволна да си остане на мястото.

Този път не полъхваше никакъв вятър и почти стигнах до вратата, преди да я усетя отново. Придвижвайки се напред, усетих миризмата да се носи към мен на вълни, съкрушителна със своето зловоние. Покрих устата и носа си с ръка и влязох през вратата.

Вътрешността бе тъмна и спрях за миг, като се задушавах и се борех с желанието да повърна. Краката ми се подкосяваха, сякаш тази воня бе изцедила всичките ми сили. Ала останах там — трябваше да узная. Мислех си, че знам, но трябваше да се уверя, и си казах, че бедното създание, което лежеше някъде в тази тъмна стая, беше в правото си да очаква, че друго човешко същество няма да се извърне от него дори и при подобни обстоятелства.

Очите ми започнаха да привикват към тъмнината. Имаше огнище, грубо направено с камъни от околността; от едната му страна се намираше набързо изработена неустойчива маса, върху която стояха две съдини и тенджерка на крачета с дълга дръжка. В средата на стаята имаше обърнат стол, в единия от ъглите бе натрупана купчина боклук, а на стената се виждаше тъмният силует на закачена дреха. Имаше също и легло.

На леглото имаше нещо.

Наложих си да вървя напред, докато видях какво лежеше на леглото. Беше нещо черно и подуто и от тази чернота ме гледаха заплашително две очни ябълки. Ала във всичко това имаше нещо неестествено, нещо ужасяващо, по-ужасно от страшната воня, по-страховито и от черната подута плът. На възглавницата лежаха не една, а две глави. С усилие на волята продължих напред. Наведох се над нещото върху леглото, уверявайки се, че наистина бях видял онова, което мислех, че съм видял, установявайки извън всякакво съмнение, че и двете глави принадлежаха на едно единствено тяло и бяха израснали на един и същи врат.

След това се олюлях настрани, почти ослепен. Свих се на две и повърнах.

Без да спирам да повръщам, се затътрих към вратата, но с крайчеца на окото си забелязах неустойчивата маса с двете съдини и тенджерката с дългата дръжка върху нея и залитнах към тях. Сграбчих и трите, като се блъснах в масата и я прекатурих. След това, залитайки, излязох през вратата, сграбчил двете съдини в едната ръка, а тенджерката с дългата дръжка — в другата.

Отправих се да пресека двора, но внезапно краката ми се подкосиха и седнах тежко на земята. Вдигнах ръка и избърсах лицето си с чувството, че си остана мръсно. Целият се чувствах омърсен.

— Откъде взе тези тенджери? — попита Синтия.

Що за дивотия, да се пита такова нещо. Откъде според нея можеше да съм ги взел?

— Има ли къде да ги измием? — попитах аз. — Помпа или нещо такова.

— Долу край градината тече поточе. Може би там има извор.

Продължавах да седя. Изтрих брадичката си с ръка и когато я отдръпнах, по нея имаше следи от повръщането. Изтрих я в тревата.

— Флеч?

— Да.

— Мъртвец ли има вътре?

— Отдавна мъртъв. Умрял е преди много време — казах аз.

— Какво ще правим?

— Какво искаш да кажеш с това „какво ще правим“?

— Няма ли да го погребем или нещо такова.

Поклатих глава.

— Не тук. И не сега. Какво значение има? Той не би очаквал да го сторим.

— Какво му се е случило? Разбра ли какво му се е случило?

— Нямаше как да се разбере.

Тя стоеше загледана в мене, докато неуверено се изправях на нозе.

— Да отидем да измием тенджерите — казах аз. — Иска ми се да измия и лицето си. След това ще откъснем малко зеленчуци от тая градина…