— Спокойствие, Елмър се завръща.

Пуснах пушката. Пък и защо ли я бях вдигнал — нямах ни най-малка представа как се стреля с нея. Скриптейки, Елмър се показа от храсталака.

— Измъкнаха се — рече той. — Опитах се да хвана един от тях, за да чуем какво ще ни разправи, но се оказаха много пъргави за мен.

— Поуплашиха се — каза Мустанг.

— Добре ли сте всички? — попита Елмър. — Вие как сте, мис?

— Всички сме здрави и читави — отвърна Синтия. — Един от тях удари Флечър с кривак и го повали, но изглежда му няма нищо.

— Имам цицина — казах аз, — а като стана дума сега, май, че и главата малко ме боли. Но иначе всичко е наред.

— Флеч — рече Елмър, — защо не стъкнем огъня да сготвим нещо. Вие с мис Синтия сигурно имате нужда да похапнете. Може би и да подремнете. Аз хвърлих нещата, които носех. Ще отида да ги донеса.

— А няма ли да е по-добре да се махаме оттук? — попитах.

— Те няма да се върнат — каза Елмър. — Поне засега. Няма да посмеят през деня, а зората вече се пука. Ще се върнат утре вечер, но дотогава ще сме изчезнали.

— Вързали са някакви животни в гората — каза Мустанг. — Товарни животни, без съмнение, с които превозват тия вързопи и сандъци. Тези животни биха ни свършили работа.

— Ще ги вземем с нас — каза Елмър. — Ще оставим нашите приятели да ходят пеша. И друго — горя от нетърпение да надзърна в тези вързопи. В тях сигурно има нещо, в което не искат всеки срещнат да си пъха носа.

— Може и да няма — каза Мустанг. — Може би те просто търсеха повод за бой. Може би са просто зли и подли хорица.

Обаче не беше просто подлост.

Те си имаха причина да не искат някой да узнае какво има във вързопите и сандъците.

Първият вързоп, който разпорихме, съдържаше метал, грубо нарязан на плочи, явно с длето.

Елмър вдигна две от плочите и ги удари една в друга:

— Стомана — каза той, — стомана, покрита с бронз. Чудя се къде ли я намират.

Но още преди да бе изрекъл тези думи, знаеше отговора. Знаех го и аз. Той ме погледна и видя или предположи, че съм разбрал, и каза:

— Това е метал за ковчези, Флеч.

Заобиколихме го и започнахме да разглеждаме плочите, а Мустанг стоеше зад нас и надзърташе над раменете ни. Елмър остави двете парчета, които държеше.

— Ще се върна да донеса инструментите — каза той — и ще започнем да оправяме Мустанг. Ще трябва да се махаме оттук по-скоро, отколкото предполагах.

Заловихме се за работа, като използвахме инструментите, които Елмър бе взел от бараката в селището. Поправихме единия крак без особени усилия — изправихме го, изчукахме го и отново го поставихме на мястото му, така че той стана като нов. Вторият крак ни позатрудни.

— Как мислиш, откога ли е започнала тая история? — попитах аз, докато работехме. — Това ограбване на Гробището. Хората от Гробището не може да не знаят.

— Може би знаят — каза Елмър, — но какво биха могли да сторят, пък и какво ги е грижа. Ако някой иска да поограби благовъзпитано някой и друг гроб, какво от това? Стига да го правят там, където не си личи много.

— Но те не може да не са забелязали. Та нали поддържат Гробището подредено и…

— Е, да, на онези места, които се виждат. Хващам се на бас, че има участъци, за които изобщо не се грижат — места, които те никога не позволяват да бъдат видяни от посетители.

— Ами ако някой дойде да посети определен гроб?

— Те научават за това предварително. Узнават имената от списъка на пътниците на всеки поклоннически кораб. Имената, както и откъде са родом пътниците. Имат достатъчно време, за да приложат извънредна спешна програма, да почистят който и да било сектор на Гробището. А може би това не им се налага. Просто преместват няколко надгробни паметника или паметни плочи — кой би забелязал разликата?

През това време Синтия готвеше нещо на огъня. Сега тя дойде при нас.

— Мога ли да използвам това за минутка? — попита тя, като вдигна един лост.

— Разбира се, повече не ни трябва — каза Елмър. — Вече ремонтирахме тоя приятел Мустанг и той стана като нов. Какво ще правите с него?

— Искам да отворя един от сандъците.

— Няма защо. Знаем какво пренасят. Сигурно и в него има метал.

— И така да е. Бих искала да проверя.

Разсъмваше се. Слънцето просветляваше небето на изток и скоро щеше да изгрее. Птиците, които се бяха разчуруликали веднага щом нощната тъма бе започнала да избледнява, сега прелитаха и подскачаха сред клоните на дърветата. Една голяма птица, синя и качулата, подхвръкваше неспокойно наоколо и пронизително ни крещеше нещо.

— Сойка — каза Елмър. — Шумни създания. Помня ги от едно време. И някои други помня, но съм забравил имената им. Онова е червеношийка. А ей там е кос — червенокрил кос, струва ми се. Безочлив малък негодник.

— Флечър — каза Синтия, не много високо, ала гласът й бе остър и напрегнат.

Бях клекнал и наблюдавах как Елмър довършва едно от копитата на Мустанг, като го оправя и оформя.

— Да — отвърнах аз, без дори да отместя поглед. — Какво има?

— Елате тук, моля ви.

Изправих се и се обърнах. Синтия бе успяла да повдигне края на една дъска от капака на сандъка. Беше я отместила нагоре и тя стоеше наклонена под ъгъл. Синтия не гледаше към мен. Гледаше онова, което повдигането на дъската бе разкрило вътре в сандъка; не помръдваше, сякаш бе неочаквано хипнотизирана, неспособна да откъсне погледа си от това, което виждаше.

Като я гледах, че стои така, внезапно се сепнах и с три скока се озовах до нея.

Първото, което видях, бе великолепно украсена стъкленица — малка, изящна, направена сякаш от нефрит, но това не можеше да е нефрит, защото по нея бяха нарисувани дребни, нежни фигурки в черно, жълто и тъмнозелено, докато самата бутилка бе светлозелена — никой с всичкия си не би се захванал да рисува върху нефрит. Тя лежеше до порцеланова чаша — поне изглеждаше порцеланова, — ярко изрисувана в червено и синьо, а до чашата имаше чудновато скулптурно произведение, грубо издялано от кремав на цвят камък. Полузакрита от скулптурата, лежеше делва с необикновена украса.

Елмър се бе доближил до нас. Той протегна ръка, взе лоста от Синтия и с две бързи движения откърти останалите дъски. Сандъкът бе пълен с всякакви делви, стъкленици, парчета от скулптури, порцеланови съдове, парчета от сръчно изработени метални изделия, колани и гривни със скъпоценни камъни, диамантени огърлици, брошки, амулети (сигурно бяха амулети, не можеха да бъдат друго), дървени и метални кутийки и още много неща. Взех един от тези амулети — многостенно блокче от някакъв гладък камък с полуизтрити гравюри върху всяка от стените му. Заобръщах го в ръката си, наблюдавайки внимателно гравираните символи, изобразени върху всяка стена. Беше тежък, сякаш направен от метал, а не от камък, макар че по структурата си напомняше скала.

Почти си спомнях, почти бях сигурен, макар че не можех да бъда напълно уверен: имаше подобен предмет, един много подобен предмет върху полицата над камината в кабинета на Торни и една нощ, когато седяхме там, той го взе и ми показа как са го използвали — хвърляйки го като зар, за да решат по какъв начин да постъпят, един вид пророчески камък; при това много, много древен и изключително ценен и важен, защото бил една от малкото археологически находки, които можели безпогрешно да бъдат приписани на някакъв почти неизвестен народ от далечна и уединена планета — народ, живял там, но измрял или отлетял нанякъде, а може би еволюирал в нещо различно дълго преди човешката раса да открие вече опустялата планета и да се засели на нея.

— Знаеш ли какво е това, Флеч? — попита Елмър.

— Не съм сигурен. Торни имаше предмет почти като този. Много древен предмет. Назова ми планетата и обитателите й, но не мога да си спомня как се казваха. Винаги ми споменаваше планетата и обитателите й.

— Яденето е горещо — рече Синтия. — Хайде да похапнем сега. Можем да приказваме за това, докато се храним.