— Нищо особено. Нищо определено не бих могъл да посоча. Просто някакво вътрешно чувство. Флеч, хайде да се махаме оттук.

— Иска ми се да остана за празненството. За да може Мустанг да го запише на лентите си. Ще заминем веднага щом свърши.

Както бе казал старецът, хората започнаха да прииждат почти веднага след залез слънце. Идваха сами или по двама, по трима, а понякога и по цяла дузина наведнъж, бяха изпълнили вече двора и се трупаха около масите, на които бе сложена храна. Други бяха в къщата, а някои от мъжете седяха в обора и си подаваха бутилки, които обикаляха напред-назад.

Масите бяха сложени късно следобед, когато някои от мъжете извадиха от бараката за дървен материал няколко магарета за рязане на дърва и ги сложиха на двора, а върху тях поставиха дъски. По същия начин бе издигната и платформа за музикантите и сега те седяха на нея и настройваха инструментите си, стържейки с цигулки и подрънквайки с китари.

Луната още не бе изгряла, но вече осветяваше небето на изток и зад поляната се очертаваха тъмните силуети на дърветата на фона на озареното небе. Някой срита някакво куче, то заскимтя и изчезна в мрака. Дочу се внезапен смях, избухнал сред група хора, застанали отстрани до една маса — може би някой бе разказал виц. Някой бе запалил голям огън, бе натрупал в него много дърва; пламъците вече ги поглъщаха и се извиваха високо във въздуха.

Мустанг стоеше в единия край на поляната близо до гората и от сиянието на големия огън сякаш трептеше. Елмър беше с една от групите близо до масата, на която бе сложена храната, и изглежда, бе зает с някакво оживено обсъждане. Огледах се за Синтия, ала не я видях.

Усетих някой да докосва ръката ми и когато се обърнах, видях, че старецът Хенри се бе приближил и стоеше до мен. Точно в този момент музиката засвири и двойките започнаха да се подреждат за танц.

— Стоите сам — каза старецът. Подухващият лек ветрец рошеше брадата му.

— Просто си стоя отстрани и гледам — рекох му. — Никога не съм виждал подобно нещо.

И наистина никога не бях виждал. Имаше нещо диво, примитивно и варварско в поляната; тук имаше нещо, от което човешкият род е трябвало досега да се отучи. Тук още съществуваше нещо от оня земен мистицизъм, който водеше своето начало от времената на кремъчната секира и оглозганата бедрена кост.

— Ще поостанете малко с нас — рече старецът. — Знаете, че ще бъдете добре дошли. Може да останете тук при нас и да си свършите работата, която сте запланували.

Поклатих глава.

— Ще обмислим това. Трябва да изпълним плановете си. Но все пак благодаря.

Сега те танцуваха — танцуваха някакъв доста дивашки, но не лишен от известна грациозност и лекота танц, който се играеше на двойки, а върху музикантската платформа един мъж с юнашки дробове пееше монотонна песен.

Старецът се изкиска.

— Тоя танц се нарича кадрил. Никога ли не сте чували за него?

— Не.

— И аз ще потанцувам — каза старецът, — но първо ще си пийна още едно, за да си посмажа ставите. Тъкмо се сетих…

Той извади една бутилка от джоба си и като измъкна тапата, ми я подаде. Усетих в ръцете си студенината на стъклото, долепих я до устните си и отпих. Уискито бе по-добро, отколкото предишната нощ. Беше пивко и меко и когато стигна до стомаха ми, не отскочи.

Върнах му бутилката, но той отблъсна ръката ми.

— Ударете му още едно. Много изоставате с пиенето.

И така ударих още едно. Усетих топлината на питието и започнах да се чувствувам добре.

Върнах бутилката и старецът отпи.

— Това уиски е от Гробището — рече той. — По-добро е от онова, което ние правим. Някои от момчетата отидоха тази сутрин до Гробището и направиха размяна за една каса.

Първият танц бе свършил и започваше следващият. Синтия се бе присъединила към новата група танцуващи. При светлината на огъня тя бе красива и танцуваше с гъвкава грация, която ме изненада, макар че не знам защо трябваше да мисля, че не е грациозна.

Сега луната бе изгряла и пътуваше по небето, а аз никога преди не се бях чувствал толкова добре.

— Пийни още едно — рече старецът, като ми подаде бутилката.

Нощта бе топла, хората бяха сърдечни, гората бе тъмна, огънят бе ярък, а Синтия танцуваше там и аз исках да отида да танцувам с нея.

Двойките се разделиха и аз започнах да се придвижвам напред с намерението да поканя Синтия на танц. Но преди да направя повече от една-две крачки, Елмър се запъти към мястото, опразнено за танците. Отиде до центъра му, изпълни една импровизирана джига, и щом свърши, един от цигуларите на платформата се изправи и започна да свири — ако не джига, то някаква весела музика и всички останали също засвириха.

Елмър танцуваше. Винаги ми бе изглеждал флегматичен и тежък робот, ала сега нозете му тропаха бързо по земята и тялото му се извиваше. Хората се наредиха в кръг около него, ревяха и му подвикваха, като пляскаха насърчително с ръце, за да изразят одобрението си. Мустанг напусна позицията, която бе заел на края на гората, и заситни към кръга. Забелязвайки го, някой извика и кръгът от хора се разтвори, за да го пусне да мине. Той влезе вътре в кръга, застана пред Елмър и започна да се тътри и да тропа по земята с всичките си осем крака.

Сега музикантите свиреха бясно и увеличаваха темпото на музиката, а вътре в кръга Елмър и Мустанг реагираха съответно. Осемте крака на Мустанг се вдигаха и спускаха като обезумели бутала, а между тези танцуващи крака, които наподобяваха движението на помпа, подскачаше и се люшкаше неговото тяло. Под краката им земята гърмеше като барабан и ми се струваше, че усещам вибрациите през подметките си. Хората крещяха и ревяха. Някои, застанали извън кръга, бяха започнали да танцуват, а сега и другите последваха техния пример, като затанцуваха заедно с Мустанг и Елмър.

Погледнах настрани и видях, че старецът също танцуваше, скачайки лудо нагоре-надолу; бялата му коса се развяваше, а бялата му брада се ветрееше и тресеше от буйните му движения.

— Танцувай! — изрева той към мен, а гласът му излезе задъхан и хриплив от гърлото. — Какво става с теб, та не танцуваш?

И докато изговаряше тези думи, той бръкна в джоба си, измъкна бутилката и ми я подаде. Протегнах ръка, сграбчих я и започнах да танцувам. Измъкнах тапата от бутилката и я вдигнах към устата си, както танцувах; стъкленото гърло на бутилката изтрака в зъбите ми и малко алкохол се разля по лицето ми, но една хубава голяма глътка влезе в гърлото ми. Алкохолът ме удари в стомаха и остана там, топъл и плискащ се, а аз играех, размахал високо бутилката, и ми се струва, че дори покрещях малко — не че имаше някаква причина да се крещи, а просто заради изпълнената с радост нощ.

Всички бяхме чисто и просто полудели — полудели от нощта, от огъня и от музиката. Танцувахме без мисъл и без цел. Всеки танцуваше, защото другите танцуваха или защото там танцуваха две лъскави машини с присъщата им тромавост, превърната в несравнима грация; или може би танцувахме просто, защото бяхме живи и дълбоко в себе си съзнавахме, че няма да бъдем вечно живи.

Луната плуваше в небето и димът от дърветата в огъня се издигаше като стройна бяла колона нагоре в небето. Пискливите цигулки и звънливите китари пищяха, хлипаха и пееха.

Неочаквано, сякаш по команда (макар че нямаше никаква команда), музиката замлъкна и танцът бе прекратен. Видях, че други спират и самият аз спрях, като все още държах вдигната бутилката.

Усетих някаква лапа да дърпа вдигнатата ми ръка и един глас каза:

— Бутилката, човече. Имай милост, дай бутилката. Беше старецът. Дадох му бутилката. Той я употреби вместо показалка, за да посочи към една част от кръга, след това пъхна гърлото й всред брадата си и отметна глава назад. Бутилката забълбука и адамовата му ябълка заподскача в унисон с бълбукането.

Когато погледнах нататък, видях човек, застанал неподвижно. Бе облечен в някакви черни одежди, стигащи до земята, и имаше качулка, която покриваше главата му, така че единственото нещо, което се виждаше от него, бе бялото петно на лицето му.