— Нямам. Ще трябва да прехвърлим планините, за да се доберем до реката. Надявам се, че някъде из чукарите вълците ще изгубят следите ни. Но ако ми разрешите да попитам…

— Това е дълга история — казах му лаконично. — Ще ви я разкажем друг път.

— Чували ли сте някога — попита Синтия — за някакъв безсмъртен човек, който живеел като отшелник?

Тя никога не изпускаше нещо, щом веднъж го докопаше.

— Мисля, че съм чувал — каза преброителят. — Много отдавна. Подозирам, че това беше някакъв мит. На Земята съществуваха толкова много митове.

— Но вече не съществуват — казах аз.

Той поклати глава, някак тъжно.

— Вече не съществуват. Всички земни митове са мъртви.

Небето се бе заоблачило и бе започнал да духа северен вятър, все по-студен и пронизващ. Въпреки студа във въздуха се долавяше някаква странна миризма на влага. Боровете, растящи по склона, се огъваха и стенеха.

Часовникът ми бе спрял, но това беше без значение. Откакто напуснах Олдън, той почти не ми служеше. На борда на погребалния кораб, който работеше по галактическо време, беше невъзможно да го използвам. А земното време излезе различно от времето на Олдън, макар че с известни математически изчисления човек можеше да кара и с такъв часовник. Бях направил опит да се осведомя за времето в селището, когато чакахме празненството, но като че ли никой не знаеше колко е часът, нито пък го беше грижа. Доколкото успях да науча, в селището имаше само един часовник, доста грубо занаятчийско творение, направено предимно от дялано дърво, който си стоеше спрял и притихнал, защото явно никой никога не се сещаше да го навива. Така че нагласях часовника си по слънцето, обаче бях пропуснал момента, когато то бе точно в зенита, и се принудих да пресмятам преди колко време слънцето бе започнало своя заход на запад. Сега часовникът ми бе спрял и не можех да го сверя. Не зная защо се безпокоях; и без него се оправях добре.

Преброителят трополеше най-отпред, Синтия вървеше след него, а аз крачех на опашката. От разсъмване насам бяхме изминали значително разстояние, макар че нямах представа откога вървяхме. Слънцето бе затулено от облаци и нямаше как да разбера кое време е.

Духовете не се виждаха никакви, макар да изпитвах неловкото чувство, че не са далеч. Преброителят ме смущаваше не по-малко от невидимите духове, защото на дневна светлина неговият вид би могъл да извади всеки от равновесие. Погледнат отблизо, той не бе човек, освен, ако една парцалена кукла би могла да се сметне за човек. Защото лицето му бе като лице на парцалена кукла, със стисната уста, която стоеше малко накриво, с очи, които наподобяваха кръстат бод и без никакъв нос или брадичка. Лицето му се сливаше направо с шията без никаква челюст между тях, а качулката и одеждите му, които бях взел за дрехи, изглежда бяха част от неговото нелепо уродливо тяло. Ако не изглеждаше толкова невероятно, човек без съмнение би приел, че те представляват част от тялото му. Дали имаше крака, не зная, защото дрехата (или тялото му) се спускаше до самата земя и краката му бяха покрити. Той се движеше, сякаш имаше крака, но всъщност те не се показваха и аз се улових, че се чудя как ли успява да върви тъй добре, ако няма крака. А преброителят вървеше, и още как. Вървеше с пъргава походка, подскачайки пред нас. С мъка успявахме да го следваме.

Той не бе продумал, откакто тръгнахме — просто ни водеше, а ние двамата го следвахме и също не продумвахме, защото от бързината, с която се движехме, не ни оставаше дъх да говорим.

Пътят бе пуст — непрекъсната пустош без следа, че изобщо е била обитавана от хора, а тия места сигурно са били населени едно време. Изминавахме миля след миля по хребетите, понякога слизахме, за да прекосим някоя долинка, и отново изкатервахме цели вериги хълмове, за да тръгнем по други хребети. От хребетите виждахме огромни пространства от местността, но никъде не забелязахме участъци без дървета. Не срещнахме развалини, не видяхме порутени комини, не се натъкнахме на древни зидове. Долу в равнините горите бяха гъсти и стари; към върховете на хребетите дърветата малко оредяваха. Местността бе скалиста; навсякъде имаше пръснати огромни камъни, а по склоновете стърчаха грамадни сиви оголени скали. Имаше малко диви животни. Чуруликащи птици прехвръкваха по дърветата, а от време на време се появяваха дребни зверчета, които разпознавах като зайци и катерици, но те не се срещаха в изобилие.

Поспирахме да пием вода от плитки поточета, течащи из долините, които прекосявахме, но тези почивки бяха съвсем краткотрайни — колкото да легнем по корем и да пийнем няколко глътки, а през туй време преброителят (който изглежда нямаше нужда от вода) ни чакаше нетърпеливо и продължавахме забързани.

Сега за първи път, откакто бяхме тръгнали, спряхме. Хребетът, по който вървяхме, се издигаше високо и после леко се спускаше. Там, на височината, лежаха безредно разхвърляни скали с големината на хамбар, скупчени доста безразборно, сякаш някакъв древен великан си бе играл с тях — както момчетата играят с топчета, — но след като му бяха омръзнали, ги бе запокитил тук, където си бяха и останали. Между тях растяха уродливи иглолистни дървета, вкопчили се отчаяно в земята с жадните си изкривени корени.

Когато стигна до безредно разхвърляните скали, преброителят, който беше на няколко ярда пред нас, започна да се катери по някаква пътека и после изчезна сред скалите. Последвахме го натам, където бе изчезнал, и го намерихме свит в някаква падинка, образувана от масивните скали. Мястото бе защитено от студения вятър, но открито към посоката, откъдето идвахме, така че имахме възможност да наблюдаваме изминатия път.

Той ни направи знак да отидем при него.

— Ще починем малко — рече той. — Вероятно ще искате да похапнете. Но никакъв огън. Може да запалим огън през нощта. Ще видим.

Не ми се ядеше. Просто ми се искаше да седна и никога вече да не ставам.

— Може би трябва да продължим — каза Синтия. — Възможно е да са по следите ни.

Но видът й говореше, че не й се иска да продължава. Изглеждаше съвсем съсипана.

Превзетата устичка върху лицето на парцалената кукла каза:

— Те още не са се върнали в пещерата.

— Откъде знаете? — попитах аз.

— Сенките. Те щяха да ме осведомят. Но не са се обаждали.

— А може сенките да са избягали от нас.

Той поклати глава.

— Не биха направили това. Пък и къде ли биха избягали?

— Не зная — казах аз. За нищо на света не можех да си представя къде би избягал един призрак.

Синтия седна уморено и се облегна на масивния камък, който се извисяваше над нея.

— В такъв случай — рече тя — можем да си позволим да си починем.

Преди да седне, Синтия бе свалила раницата от раменете си. Сега я придърпа към себе си, разкопча я и започна да тършува из нея. Извади отвътре нещо и ми го подаде. Бяха три или четири ивици от нещо твърдо и чупливо, с червен цвят, който преливаше в черно.

— Какъв е този боклук? — попитах аз.

— Този боклук е сушено месо. Месо, консервирано чрез изсушаване. Отчупваш парче, слагаш го в устата си и дъвчеш. Много е хранително.

Тя предложи няколко парчета на преброителя, но той ги отблъсна.

— Поемам храна в много оскъдни количества — рече той.

Снех раницата си и седнах до Синтия. Отчупих парче пушено месо и го сложих в устата си. Приличаше на картон, само че картонът е по мек и сигурно по-вкусен.

Седях и дъвчех много предпазливо, втренчен назад по пътя, по който бяхме дошли, и си мислех колко далеч бе Земята от нашия кротък Олдънски свят. Не мисля, че в този момент изцяло съжалявах, че съм напуснал Олдън, но не бях далече от това.

Спомних си как четях за Земята и ето — озовах се тук. Признавах си, че не съм горски човек и че въпреки способността си да се възхищавам на горските красоти не по-зле от другите, не бях пригоден нито физически, нито душевно да приема примитивния свят, в който се бе превърнала Земята. Не това бях имал пред вид и то не ми харесваше, но при създалите се обстоятелства не можех да сторя кой знае какво, за да го променя.