— Името му — рече преброителят, прекъсвайки го — е Ремзи О’Гиликъди, което наистина е добро земно име. Казвам ви го, защото оставите ли на него, никога няма да се накани да ви го каже.

— А сега — рече сянката на Ремзи О’Гиликъди, — тъй като ме представиха, ще ви разкажа историята на моя живот.

— Не, дума да не става — каза преброителят. — Нямаме време за това. Има много неща, които трябва да обсъдим.

— Е, тогава историята на моята смърт.

— Добре — рече преброителят, — ако я посъкратиш.

— Те ме заловиха — рече сянката на Ремзи О’Гиликъди — и ме взеха в плен — тези лигави, мазни туземци. Няма да описвам подробно положението, което ме доведе до тоя срам, защото това би наложило да се обяснят някои обстоятелства, а както загатна преброителят, не ще има време да ги разкажа. Във всеки случай, те ме пипнаха, след което преднамерено проведоха дълга дискусия в мое присъствие — която съвсем не ми достави удоволствие — за това кой е най-добрият начин да ме унищожат. Нито една от предложените процедури, предназначени да доведат до моята кончина, не представляваше приятен обект за размишление от страна на бъдещата жертва. Нали разбирате — нямаше нищо простичко, като например удар по главата или прерязване на гърлото, а все едни такива дълги, провлечени и сложни операции. Най-сетне, след като часове наред обсъждаха и същевременно учтиво ме насърчаваха да проявявам личните си реакции към тоя или оня предложен план, те се спряха на идеята да ме одерат жив, като ми обясниха, че всъщност нямало да ме убият, ето защо не би трябвало да им имам зъб — успея ли да оживея без кожа, те с радост щели да ме пуснат да си вървя. След като одерели кожата ми, осведомиха ме те, възнамерявали да я ощавят и да направят тъпан, с който щели да думкат, за да известят на моя род и да му се надсмеят.

— Моите уважения — рекох аз, — но тъй като тук присъства дама…

Ала той не ми обърна внимание.

— След като умрях — рече той — и тялото ми било намерено, моят род решил да стори нещо, което дотогава не било правено. Всички наши почитаеми покойници бяха погребвани в прерията, без да бележат гробовете, понеже се смяташе, че човек не може да иска повече от това да се слее ведно със света, по който бе скитал. Няколко години преди това до нас беше достигнал слухът за Гробището, но не му бяхме обърнали голямо внимание, защото си имахме други обичаи. Обаче сега родът се събрал на съвет и решил, че трябва да бъда удостоен с честта да почивам в пръстта на майка Земя.

Затова направили голям варел, който да приюти тленните ми останки, а те, консервирани в спирт, били превозени до единствения жалък космодрум на планетата, където варелът стоял на склад в течение на много месеци в очакване да пристигне космически кораб, и най-сетне съм бил откаран до най-близкия космодрум, до който редовно пътувал погребален кораб.

— Нямате представа — рече преброителят — колко е струвало това решение на неговия род. На планетата Прерия хората са бедни и единственото им богатство са стадата добитък. Трябвало е да минат много години, за да си възстановят добитъка, с който са заплатили на Гробището за услугите му. Това е била благородна жертва и жалкото е, че се е оказала тъй безполезна. Ремзи, както не е трудно да се досетите, бе и още е единственият жител на Прерия, когото някога са погребали в Гробището — не че наистина го погребали там, поне не точно по начина, по който първоначално възнамерявали. Случило се така че на длъжностните лица на Гробището — не от сегашната управа, а от преди много години — им потрябвал по онова време един допълнителен ковчег, за да скрият някои неща…

— Искате да кажете археологически находки — казах аз.

— Нима знаете за това? — попита преброителят.

— Подозирахме.

— Подозренията ви са съвсем основателни. И нашият беден приятел станал една от жертвите на тяхното коварство и алчност. Използвали ковчега му да скрият археологически предмети, а останките му били хвърлени в една дълбока клисура — естествена костница в края на Гробището — и от този ден нататък неговата сянка блуждае по Земята, както сенките на много други, и то все поради същата причина.

— Добре го разказвате — рече О’Гиликъди — и при това много точно.

— Но, моля ви, нека вече да престанем с това — каза Синтия. — Напълно ни убедихте.

— Нямам време за повече — рече преброителят. — Сега трябва да обмислим какво да предприемете вие двамата. Защото щом вълците настигнат двамата ви верни приятели, те незабавно ще разберат, че не сте с тях и тъй като Гробището пет пари не дава за двата робота, а се интересува само от вас…

— Ще се върнат за нас — каза уплашено Синтия.

Аз също не се почувствувах прекалено смел. Не ми харесваше мисълта за огромните метални зверове, тракащи със зъби по петите ни.

— Как преследват жертвите си? — попитах аз.

— Надарени са с обоняние — каза преброителят. — Но не с такова, каквото имате вие хората, а със способността да улавят и разпознават химическия състав на миризмите. Имат и остро зрение. Можете да ги затрудните, ако се придържате към високите и каменисти места, където ще оставяте незначителни следи и миризмата няма да се застоява, след като минете. Когато дойдоха преди малко, се страхувах, че могат да ви подушат, но вие бяхте на по-високо място от тях и сигурно някое благоприятно насрещно въздушно течение е попречило да ви подушат.

— Те ще се спуснат да преследват конете — казах аз. — Дирите вероятно ще вървят по открит терен. Ще се движат бързо. Може би ще минат само няколко часа преди да открият, че не сме с другите.

— Малко време ще имате — рече преброителят. — До разсъмване остават още няколко часа, а не можете да тръгнете, преди да се развидели. Ще трябва да вървите бързо и ще можете да вземете с вас малко неща.

— Ще вземем храна — каза Синтия. — И одеяла…

— Не вземайте прекалено много храна — каза преброителят. — Само най-необходимото. Ще намерите храна по пътя. Имате риболовни кукички, нали?

— Да, имаме малко кукички — каза Синтия. — Купила съм една кутия — така, между другото. Но не можем да живеем само с риба.

— Има корени и горски плодове.

— Но не знаем кои от тях се ядат.

— Не е необходимо да знаете — каза преброителят. — Аз ги познавам всичките.

— Нима ще дойдете с нас?

— Ние ще дойдем с вас — каза преброителят.

— Разбира се, че ще дойдем — рече О’Гиликъди. — И то всички. Не можем да направим много нещо, но все ще ви помогнем. Можем да наблюдаваме за преследвачи…

— Но духовете… — казах аз.

— Сенките — каза О’Гиликъди.

— Сенките не скитат през деня.

— Това е човешко заблуждение — каза О’Гиликъди. Естествено през деня не се виждаме. Но и нощно време не могат да ни видят, стига да пожелаем.

Другите сенки замърмориха, изразявайки съгласието си.

— Ще си приготвим раниците — каза Синтия, — а всичко друго ще оставим. Елмър и Мустанг ще дойдат да ни потърсят тук. Ще им оставим бележка. Ще я забодем с карфица върху един от вързопите, където няма да пропуснат да я забележат.

— Ще трябва да им кажем накъде се отправяме — казах аз. — Някой има ли някаква представа накъде отиваме?

— В планините — рече преброителят.

— Знаете ли някаква река, която се нарича Охайо? — попита Синтия.

— Много добре я знам — каза преброителят. — При Охайо ли искате да отидете?

— Виж какво сега — казах аз, — не можем да тръгнем да гоним…

— А защо не? — попита Синтия. — Тъй или иначе отиваме някъде тогава защо да не отидем там, където искаме да отидем.

— Но, струва ми се, че се споразумяхме…

— Зная — каза Синтия. — Ти даде да се разбере достатъчно ясно. На първо място е твоята композиция и предполагам, че тя все още си запазва предимството. Но можеш да я направиш навсякъде, нали така?

— Разбира се. Но в границите на разумното.

— Добре тогава — каза Синтия. — Ще тръгнем към Охайо. Ако вие нямате нищо против — каза тя на преброителя.