Когато тя заговори за ядене, усетих, че умирам от глад. Не бях слагал троха в устата си от предишния ден на обед.

Тя ни поведе към огъня и започна да сипва храната от тенджерата, в която я бе стоплила. Беше гъста, тлъста супа, почти като яхния, със зеленчуци и парчета месо в нея. В бързината изгорих устата си още с първата лъжица.

Елмър клекна до нас, вдигна една пръчка и започна разсеяно да разбърква огъня.

— Струва ми се — каза той, — че тук се намират някои от онези изчезнали предмети, за които ми казваше, че често ти е говорил професор Торндайк. Предмети от археологически обекти, ограбени от търсачи на съкровища, които тайно отмъквали всички свои находки, за да не могат да бъдат проучени, а по-късно вероятно ги продавали с огромна печалба на колекционерите.

— Мисля, че си прав — казах аз, — и струва ми се, вече знам къде са скрити поне някои от тях.

— В Гробището — рече Синтия.

— Нищо по-просто от това — казах аз. — Един ковчег представлява отлично скривалище. На никого не би хрумнало да го изравя — искам да кажа на никого, освен на банда търсачи на метал, живеещи извън Гробището, които са си направили сметката откъде могат да намерят хубав метал, и то съвсем евтино, само като поработят малко.

— Сигурно са започнали с метала — каза Синтия, — докато един прекрасен ден не са открили ковчег изобщо без тяло, но натъпкан със съкровища. Може би съществува начин за отбелязване на онези гробове, в които има съкровище. Например с някаква проста малка шарка, незабележима, освен ако човек не знае къде точно да я търси върху надгробния камък или паметната плоча.

— Преди всичко те не биха открили белега — каза Елмър. — Ще им е трябвало доста време, за да го разгадаят.

— Вероятно са разполагали с достатъчно време да намерят тайния знак — каза Синтия. — Тия наши крадци на трупове може да се занимават с търговия на метал от стотици години.

— А може и да е нямало белег — казах аз.

— Напротив, трябва да е имало — рече Синтия. — Иначе откъде щяха да знаят къде да копаят?

— Ами ако някой от самото Гробище работи в съдружие с тях? Вътрешен човек, който знае кои гробове да се копаят?

— Вие и двамата забравяте нещо — каза Елмър. — А може би познатите ни крадци на трупове не се интересуват много-много от ония дрънкулки в сандъците…

— Обаче са ги взели — каза Синтия.

— Разбира се, че ще ги вземат. Може да им се виждат интересни и забавни. Може дори да имат търговска стойност. Но на мен ми се струва, че главното, което търсят, е металът. След толкова много години металът трябва да е станал рядкост. Отначало е можело да го събират из градовете, но след време голяма част от метала там е бил вече разяден и се е налагало да го копаят. Но в Гробището има по-запазен метал — метал, който може би е много по-добър. Археологическите находки, които те намират в някои от гробовете, за нас имат стойност, защото професор Торндайк ни е казал, че са важни, обаче се съмнявам дали имат някаква стойност за тези разбойници. Е, играчки за децата, дрънкулки за жените, може би предмети, с които от време на време търгуват — но онова, което им трябва, е металът.

— Този бизнес обяснява едно — казах аз. — Той хвърля известна светлина върху въпроса, защо Гробището иска да държи посетителите под контрола си. Хората от Гробището не биха искали да рискуват някой да научи за тези предмети.

— Такава търговия не е незаконна — каза Синтия.

— Не е, разбира се, че не е. Археолозите се опитват от години да прокарат закон, забраняващ търговията с такива предмети, но досега не са имали успех.

— Все пак тя се извършва тайно и е съвсем безпринципна — рече Елмър. — Това е непочтена търговия. Ако се разчуе за нея, блестящата репутация на Гробището ще бъде доста опетнена.

— Но те ни позволиха да тръгнем — рече Синтия.

— В момента нямаше какво да сторят. Нямаше как да ни спрат.

— Да, но по-късно се опитаха да наваксат — каза Елмър. — Опитаха се да взривят Мустанг във въздуха.

— Смятали са — рече Синтия, — че ако унищожат Мустанг, ще ни обезсърчат…

— Мисля, че сте права — казах аз. — Макар че не можем да бъдем напълно сигурни за бомбата.

— Можем да бъдем доста сигурни — рече Елмър.

— Едно нещо не ми харесва в цялата тая работа — казах аз. — Без изобщо да се стараем, успяхме да направим всички, които срещнахме, свои врагове. Най-напред Гробището, а сега тази банда от крадци на трупове; предполагам, че и хората в селището не са много благоразположени към нас. Заради нас загубиха няколко копи сено и един обор, а може би някои от тях са били ранени и…

— Сами си го докараха — рече Елмър.

— Но това няма да им попречи да обвиняват нас.

— Сигурно няма.

— Мисля, че трябва да се махаме оттук.

— Вие с мис Синтия се нуждаете от сън.

Погледнах през огъня към нея.

— Можем да бодърстваме още няколко часа — казах аз.

Тя ми кимна унило.

— Ще вземем конете с нас — каза Елмър. — Това ще ги позабави. Можем да натоварим техния багаж…

— Че защо да си създаваме работа — казах аз. — Остави го тук. От него няма да имаме никаква полза. Какво ще го правим?

— Точно така — рече Елмър. — Как не се сетих? Когато се върнат, ще трябва да оставят хора да го пазят и така силите им ще бъдат разединени.

— Те ще ни преследват — каза Синтия. — Ще искат да си вземат конете.

— Разбира се, че ще ни преследват — каза Елмър — и когато най-сетне намерят конете, ако въобще ги намерят, ние ще бъдем на много мили от тях и ще бъде невъзможно да ни догонят.

Мустанг се обади за първи път:

— Ами двамата човеци? Те не могат без сън. Няма да издържат дълго.

— Ще измислим нещо — рече Елмър. — Хайде да тръгваме.

— Ами преброителя и духовете? — попита Синтия, според мен без никаква причина.

— Да не се тревожим за духовете — казах аз.

И преди бе задавала същия въпрос. Женска работа. Само да се забъркаш в някакви неприятности и веднага започват да ти задават разни глупави въпроси.

Събудих се и вече беше нощ, но веднага си спомних какво се бе случило и къде се намирахме. Надигнах се, седнах и отстрани до себе си забелязах тъмните очертания на Синтия. Тя все още спеше. Остават няколко часа, помислих си аз, Елмър и Мустанг ще се върнат и ще тръгнем на път. Направихме голяма глупост, казах си аз. Можехме да останем с тях. Естествено, спеше ми се, а яздех кон за първи път през живота си и това не бе лесна работа, но щях да се справя. Синтия бе съвсем изтощена, но можехме да я завържем за Мустанг, за да не падне, ако заспи, обаче Елмър настоя да ни оставят, докато той и Мустанг прогонят конете далеч в планините, които се мержелееха пред нас.

— Нищо няма да се случи — бе казал той. — Тази пещера е удобна и добре притулена. Докато откраднете малко сън, ние ще се върнем. Няма нищо опасно.

Започнах да се укорявам. Не биваше да му позволявам да ни уговори. Това не ми харесва, казах си аз. Трябваше да се държим заедно. Каквото и да се случеше, трябваше да се държим заедно.

Някаква сянка се размърда при входа на пещерата и тих глас рече:

— Приятелю, моля ви, не вдигайте врява. Няма защо да се страхувате.

Скочих на крака, а косата по врата ми настръхна.

— Кой си ти по дяволите? — изкрещях аз.

— Тихо, тихо, тихо — обади се приглушено гласът. — Има и такива, които не бива да чуят.

Синтия изпищя.

— Млъкни! — изревах й аз.

— Запазете спокойствие — рече оня, който се спотайваше в тъмното. — Вие не можете да ме познаете, но аз ви видях по време на танците.

Синтия, готова да запищи отново, сдържа дъха си и преглътна.

— Това е преброителят на духове — каза тя. — Какво ли търси тук?

— Дошъл съм, о, хубавице — рече преброителят, — да ви предпазя от голяма опасност.

— Сигурно — рекох аз, но не го казах на висок глас, защото всичките му приказки да се говори тихо и да не се вдига врява ми бяха направили впечатление.