— Има нещо нередно. По-нередно, отколкото просто някакъв мъртвец.

— Преди малко каза, че трябва да открием „кога сме“. Мисля, че току-що открих това.

— Имаш пред вид човека?

— Това е чудовище. Мутант. Човек с две глави — двуглав човек.

— Но не разбирам…

— Това означава, че сме хиляди години назад във времето. Трябваше да се досетим. По-малко дървета. Жълтият цвят на тревата. Земята едва сега се съвзема от войната. Мутант, като този двуглав човек, не би могъл да се приспособи и да оцелее. В годините след войната вероятно е имало много такива хора. Телесни мутанти. Още някакви си хиляда години и всички те ще изчезнат. И все пак там, в оная къща, лежи един от тях.

— Сигурно грешиш, Флеч.

— Има малка надежда. Но съм почти сигурен, че не греша. Не зная дали случайно погледнах нагоре по извисяващия се склон на хълма, или някакво слабо движение привлече вниманието ми, но когато погледнах, високо горе мярнах нещо, което тичаше — не точно тичаше, защото краката му не се виждаха, а сякаш се носеше стремително — нещо с формата на конус, което се движеше много бързо. Зърнах го само за миг и сетне то се изгуби от погледа ми. Обаче не бе възможно да греша. Знаех, че просто не е възможно.

— Синтия, видя ли това?

— Не, не видях. Там нямаше нищо.

— Това беше преброителят.

— Не може да бъде — каза тя. — Не може да бъде, ако наистина сме толкова назад в миналото, колкото ти казваш. Освен ако…

— Точно така: „освен, ако“…

— Нима мислиш същото, което и аз си мисля?

— Не бих се изненадал. Преброителят може да е твоят безсмъртен човек.

— Но в ръкописа се споменаваше Охайо.

— Знам. Но нека да погледнем на въпроса така: твоят прародител е бил много, много стар, когато е писал писмото. Разчитал е на паметта си, а паметта е измамно нещо. Някъде е чул за Охайо. Може би старецът, който му разказал историята, да я споменал, но не като реката, където е станало събитието, а като река, намираща се в същата област. С течение на годините не е било трудно да започне да мисли, че събитието е станало край Охайо.

Тя пое дъх, развълнувана.

— Съвпада — каза тя. — Всичко съвпада. Имаше дървета и преплетени храсти, и река, и хълмове. Възможно е това да е мястото.

— Ако не е била Охайо — казах аз, — ако е сгрешил, че е било край Охайо, това може да е станало на всяко място. Река и някакви хълмове. Сведенията не са твърде подробни, нали?

— Но той каза, че мъжът е бил човек.

— Казал е, че прилича на човек, но е знаел, че не е. Имало е нещо странно в него, нещо нечовешко. Така е било, когато го е видял за първи път. Съществото, което отначало е вземал за човек, по-късно може да е започнало много да му прилича на човек.

— Мислиш ли, че това е възможно?

— Да, струва ми се — казах аз.

— Ако това бе преброителят, защо трябваше да избяга от нас? Той би ни познал — не, не е така. Разбира се, че не би ни познал. Той още не ни е срещнал. Трябва да минат още векове. Мислиш ли, че можем да го намерим?

— Можем да опитаме.

Започнахме да се катерим бързо нагоре по склона. Забравихме тенджерите. Забравихме градината и зеленчуците. Забравих остатъците от повърнатото върху брадичката си. Пътят бе стръмен и неравен. Срещаха се огромни скални издатини, които не можехме да изкачим, и ги заобикаляхме. На места си помагахме с ръце, като се хващахме здраво за дървета или храсти, за да се придвижим напред. От време на време се налагаше да лазим на четири крака.

Когато се катерех, дълбоко в себе си си зададох въпроса, защо в цялото това положение имаше толкова припряност, защо се бяхме втурнали лудо нагоре по хълма. Ако къщата на безсмъртния човек се намираше някъде на върха, можеше да не бързаме — тя все още щеше да си стои там, когато стигнехме на билото. Ако пък не беше там, бързането ни бе съвсем безсмислено. Ако търсехме само преброителя, то той можеше дори и сега да се е скрил добре или пък да е много далеч.

Ала ние продължавахме да се изкачваме по извивките на склона, докато дърветата и храстите оредяха и видяхме пред нас голия връх на хълма и къщата на него — една къща, съсипана от времето, върху която тежаха годините, но напълно различна от къщата, където бях намерил мъртвеца. Заобиколена бе с гиздава ограда от колове, боядисана неотдавна в бяло, която минаваше пред фасадата й, а до вратата, в цялото си розово великолепие, имаше цъфнало дърво и покрай оградата растяха рози.

Тръшнахме се на земята и останахме да лежим задъхани. Състезанието бе спечелено и къщата бе там.

След известно време седнахме и се погледнахме един друг.

— Да се видиш на какво приличаш — каза Синтия. — Дай да те изтрия.

Тя извади една кърпичка от джоба на якето си и изтри лицето ми.

— Благодаря — рекох аз, когато тя свърши.

Изправихме се на нозе, като тръгнахме редом — спокойно, сякаш ни бяха поканили на гости, и приближихме до къщата.

Влизайки през градинската порта, видяхме, че на вратата ни чака един човек.

— Страхувах се — каза той, — че може да промените решението си, че няма да дойдете.

— Наистина много съжаляваме — каза Синтия. — Бяхме малко възпрепятствани.

— Всичко е наред — рече мъжът. — Току-що сервираха обяда.

Беше висок и строен човек, облечен в тъмни памучни панталони и в по-светло сако, с бяла риза, отворена на врата. Лицето му бе силно загоряло от слънцето, косато му беше бяла и леко къдрава и имаше посивели мустаци, равно и късо подрязани.

Влязохме в къщата и тримата. Тя бе малка, но обзаведена с неочакван вкус. До едната стена бе опрян бюфет, а върху него бе сложена кана. В средата на стаята имаше маса, застлана с бяла покривка, а върху нея бяха наредени прибори от сребро и искрящ кристал. Местата бяха три. На стените имаше картини, а на пода — дебел мъхнат килим.

— Мис Ленсинг — каза нашият домакин, — моля заповядайте, седнете тук. А мистър Карсън ще седне срещу вас. Вече можем да започнем. Сигурен съм, че супата още не е изстинала.

Нямаше други хора. Бяхме само тримата. А положително, мислех си аз, не нашият домакин, а някой друг бе приготвил обяда, макар че нямаше и следа от този човек, нито пък от кухня. Ала тази мимолетна мисъл изчезна почти веднага, след като се появи, защото такава мисъл съвсем не съответстваше на стаята и на сложената маса.

Супата бе превъзходна, салатата хрупкава и свежа, пържолите бяха опечени точно колкото трябва. Виното бе чиста наслада.

— Може би ще ви е интересно да узнаете — каза нашият любезен домакин, — че доста размишлявах за това какви възможности дава предложението, което направихте — надявам се, не напълно несериозно, — когато се срещнахме последния път. Възможността да се консервират преживяванията — не само собствените, а и тези на други хора, ми се струва нещо много любопитно и привлекателно. Помислете какво богатство бихме натрупали така, за да посрещнем по-късните ни самотни години, когато всичките ни стари приятели са починали и изгледите за нови преживявания са намалели. Единственото, което ще трябва да сторим тогава, е да протегнем ръка към лавицата и да снемем един пакет, който сме бутилирали, консервирали — каквато и да е думата, — да речем, отпреди сто години и отпушвайки го, да се насладим отново на същото преживяване, толкова живо и свежо, колкото и първия път, когато се е случило.

Чух всичко това и, разбира се, бях изненадан, но не толкова, колкото трябваше да бъда, а изненадан някак като човек, който сънува фантастичен сън и дори в съня си знае, че това е измислица, но не е в състояние да стори нищо.

— Опитвах се да си представя — рече нашият домакин — различните елементи, от които човек би пожелал да състави такъв пакет. Освен самото преживяване и неговия така да се каже контекст, той би поискал да улови и запази всички допълнителни фактори, които могат да служат за негов фон: звука, усещането за вятър и слънце, плувналия по небето облак, цвета и аромата. За да даде такава комбинация желаният резултат, тя трябва да бъде колкото е възможно по-съвършена. Трябва да съдържа всички онези елементи, които имат стойност и могат да предизвикат пълно обновяване на някое събитие, случило се преди много години. Не мислите ли така, мистър Карсън?