— Мисля, че нищо няма да ни се случи — каза Синтия.

Не бях тъй уверен като нея.

— Разбира се, че нищо няма да ви се случи — прогърмя Джо. — Много е уютно. Тесничко, но уютно. Ако сте гладни, притежавам способността да приготвям храна. Не много вкусна, предполагам, но с известна хранителна стойност. Бърза закуска за нашия предполагаем механик, ако огладнее, докато работи.

— Не, много ви благодаря — рече Синтия. — Току-що обядвахме.

Качихме се по стълбата и се озовахме в каютата. Имаше маса в единия й ъгъл, койки на два етажа и канапе покрай едната стена. Както бе казал Джо, мястото бе тесничко, но уютно.

— Добре дошли на борда — каза Джо. — Радвам се, че ми гостувате.

— Интересува ме нещо, което споменахте — каза Синтия. — Вие казахте, че сте били врагове?

— О, да, така е наистина, но нашето сприятеляване е най-важното нещо в живота ни. След като бях екипиран и подготвен да воювам, след като бях натоварен с муниции и цялото оборудване бе изпробвано, тръгнах. От време на време изпращах сведения как напредвам, но не много често, защото можех да бъда открит. Бяха ми дали, разбира се, няколко обекта за прицел и ги обиколих, но всеки път откривах, че вече са обезвредени. Скоро след като стигнах до първия обект, не можах да установя връзка с родината и всъщност след това никога вече не се свързах с базата у дома. Бях напълно откъснат. Отначало мислех, че това е само някаква временна повреда в съобщенията, но след време заключих, че е станало нещо много по-значително от авария във връзката. Чудех се дали моята страна не е вече окончателно сразена, или пък дали военните центрове не са се укрили още по-надълбоко под земята, но си казах, че каквато и да бе причината за аварията, ще продължавам да изпълнявам дълга си.

И така, ожесточено продължавах напред. Посетих отдалечените за мен обекти, но всичките бяха извадени от строя. Обаче не спрях дотам. Скитах се да търся онова, което в тези дни наричаха „случайни мишени“. Подслушвах ефира за сигнали, които можеха да издадат местоположението на скрити бази. Ала сигнали нямаше — нито наши, нито техни. Нямаше „случайни мишени“. От време на време се натъквах на малки селища, чиито обитатели бягаха или се криеха от мен. Не ги закачах. Като обекти те бяха твърде незначителни. Няма смисъл да се използува ядрен заряд, за да се унищожат стотина души. Особено, когато тяхната смърт не би дала никакво тактическо преимущество. Намирах само разрушени градове, в които може би още живееха неголеми, жалостиво сгушени купчинки хора. Намирах взривени поля, огромни кратери, широки по цели мили, издълбани чак до най-долния скален пласт, стелещи се отровни облаци, пространства от някога плодородна земя, сега напълно унищожена; тук-таме срещах групи мъртви или умиращи дървета и нито стръкче трева. Невъзможно е да ви разкажа какво беше, невъзможно е да си представите какво беше.

И така, потеглих назад към къщи, като се движех бавно, защото вече нямаше смисъл да се бърза, а трябваше да помисля върху много неща. Няма да ви обременявам с моите мисли със скръбта и чувството за вина.

— Едно нещо ме озадачава — казах аз. — Зная, че сте повече от един — искам да кажа повече от едно човешко същество. Може би сте няколко. А говорите за себе си като за един човек.

— Някога — каза Джо — бяхме петима, петима мъже, които бяха готови да пожертвуват телата си и своя статут на човешки същества, за да попълнят екипажа на тази бойна машина. Единият беше професор по математика, много известен учен; имаше и военен — генерал, главнокомандуващ на армии; един доста знаменит астроном; един бивш борсов агент; а последният, колкото и да е невероятно, беше поет.

— И може би вие сте поетът?

— Не — каза Джо. — Не зная какво съм. Мисля, че съм и петимата заедно. Вече не сме отделни умове. По някакъв странен начин, който не можем да си обясним, се превърнахме в един ум. Понякога се изненадвам, че аз, този единствен ум, все още съм в състояние да позная в себе си тоя или оня от петимата, но всеки път, когато изпитвам това чувство на разпознаване, всъщност разпознавам не един от другите, а по-скоро самия себе си. Сякаш последователно и по различно време мога да бъда всеки един от нас. Но обикновено не представлявам отделен ум, а всички взети заедно.

Бях си тръгнал за в къщи и стигнах до една прерия, която изглеждаше безкрайна. Предполагам, че това бяха степите. Те бяха пусти и самотни и сякаш никога нямаше да свършат. Точно там забелязах това мое подобие, дето сега е тук. То беше много надалеч и се виждаше като петънце, но когато използвах оптичната уредба, разбрах какво представляваше — мой враг. Макар че, да си кажа правичката, по това време вече доста трудно можеше да се мисли за вражда. По-скоро се развълнувах само като разбрах, че ей там, в равнината, имаше нещо като мен. Странно подобие може би, но подобие. По-късно той ми каза, че неговата реакция била горе-долу същата, обаче там беше работата, че никой от нас не знаеше какво си мисли другият. Така че и двамата започнахме да маневрираме, и то по най-сложен начин. На няколко пъти отсрещната машина попадна на мерника ми и можех да изпразня зарядите си в нея, но нещо ме възпираше. Навярно и там е било същото. Тя е прекалено добра бойна машина, за да не се е случило това. Както и да е, и двамата се движехме напред-назад и след ден-два всичко това стана нелепо. Така че, казах си нещо такова: О’кей, да свършваме. Дяволски добре знаем, че нямаме желание да се бием. Навярно сме двете единствени оцелели бойни машини, а войната свърши и няма вече нужда да воюваме. Затова защо да не можем да станем приятели? Тръгнахме с грохот право един към друг, като се движехме бавно и спокойно, докато предниците ни се сблъскаха. Така си и останахме, предница до предница, и стояхме, не зная колко дълго — може би дни, месеци или години. Просто нямаше какво да правим. Това, за което ни бяха направили, вече не съществуваше. В целия свят нямаше вече никаква нужда от бойни машини. И така ние си стояхме в тази затънтена равнина, единствените живи същества на огромно разстояние наоколо, с допрени една до друга предници. Разговаряхме и се опознахме един друг тъй добре, че накрая нямаше нужда да говорим в продължение на дълги периоди от време.

Хубаво беше просто да си седим там, без да правим нищо, без да мислим за нищо, без да говорим нищо, предница до предница. Стигаше ни, че сме заедно, че не сме сами. Може да изглежда странно, когато се каже, че две тромави и грозни машини са се сприятелили, но не бива да забравяте, че макар и да сме машини, ние все пак бяхме разумни.

Но на края и двамата започнахме да осъзнаваме колко безполезно и безцелно беше просто да стоим там. Започнахме да се чудим дали не бяха останали хора по света, на които бихме могли да окажем някаква помощ. Ако човечеството имаше намерение да се съвземе от последиците на войната, то щеше да се нуждае от всякаква помощ, която можеше да намери. Ние притежавахме големи познания, каквито биха били полезни на хората, а освен това всеки от нас представляваше източник на сила и енергия, стига те да намереха начин да ги използват.

Хората бавно се съвземаха и бяха стигнали до състояние, в което можеха да използуват предлаганата им от нас помощ. Но и досега на никого не сме помогнали. Хората от малките селца не искат да ни изслушат. Когато се появим, те се втурват с писъци към гората и колкото и да се опитваме да им обясним, че сме дошли единствено, за да им помогнем, те не проявяват никаква отзивчивост. Вие двамата сте първите човешки същества, които се съгласяват да разговарят с нас.

— Там е бедата — казах му аз, — че да се говори с нас, едва ли ще е от полза. Ние не принадлежим на тази епоха. Ние сме пришълци от бъдещето.

— Сега си спомням — каза Джо. — Казахте, че познавате Елмър от бъдещето. Къде е сега Елмър?

— Ако питате за сегашния момент, той е някъде между звездите.

— Между звездите? Че как би могъл старият Елмър…

— Изслушайте ме — казах аз. — Нека се опитам да ви обясня. Щом като станало ясно какво щяло да се случи със Земята, много хора я напуснали. Тръгнали към звездите. Екипажът на един кораб заселвал една планета, а екипажът на друг кораб  — друга. След изминалите около десет хиляди години сега има извънредно много хора, живеещи на безброй планети. Хората, набирани за тези звездни пътешествия, били образованите, квалифицираните, инженерите, въобще такива хора, които щели да бъдат необходими при създаването на колонии в космоса. А останали онези, които били необразовани, неквалифицирани, без специални познания. Ето защо дори в настоящия период от време селищата, на които сте се опитвали да помагате, се нуждаят така много от помощ. Вероятно това е и причината, поради която те се отказват от вашата помощ…