Аз я посетих, предполагам точно защото бе толкова стара. Не за това, че може би е била на Ленсингови, а просто, защото бе толкова стара — останала от незапомнени времена, изплувала от дълбокото минало. Нищо не очаквах от нея. Да ви кажа, посещението ми бе просто една екскурзия за запълване на свободния ден. Знаех за тази къща отдавна, разбира се, и както всичко, я бях пренебрегвала. Много други хора знаеха за нейното съществуване и го приемаха така, както биха приели съществуването на някое дърво или камък. Нямаше нищо интересно в нея, съвсем нищо. Може би никога не бих се сетила за нея, освен между другото, и никога не бих я посетила, ако не беше постепенното изостряне на интереса ми към старинни неща. Разбирате ли какво искам да кажа?
— Струва ми се — казах аз, — че разбирам това много по-добре, отколкото подозирате. Симптомите са ми познати. Страдал съм много тежко от тях.
— Отидох там — продължи тя, — погладих с ръце старите, грубо изсечени камъни и се замислих за това как други човешки ръце, отдавна превърнати в прах, са ги оформили и са наредили един върху друг като убежище от нощта и бурята, като дом върху новооткрита планета. Гледайки с очите на древните строители, бях в състояние да разбера привлекателността на местността и да проумея защо са избрали точно това място за построяването на къща. Стените на каньона, закрилящи от буйния вятър, спокойната и вълнуваща красота на мястото, водата от потока, която все още се процеждаше изпод една скала на склона, обширната и плодородна долина (сега вече безплодна), която се простираше току пред прага на къщата. Стоях там вместо тях и се чувствах така, както те са се чувствували. За миг се бях превъплътила в тях. И всъщност нямаше голямо значение дали те са били от рода Ленсинг или не; те са били хора, принадлежали са към човешката раса.
Щях да бъда богато възнаградена за времето, отделено да отида там, ако си бях отишла веднага. Докосването до камъка и присъствието на миналото щяха да бъдат съвсем достатъчни, но аз влязох в къщата…
Тя помълча малко, сякаш се подготвяше да разкаже останалата част от историята.
— Влязох в къщата — каза тя, — а това бе безразсъдна постъпка, защото всеки миг част от нея можеше да се срути отгоре ми. Някои камъни бяха закрепени съвсем несигурно и цялата къща беше неустойчива. Не си спомням обаче тогава да помислих за това. Вървях внимателно — не поради някаква опасност, а поради святостта, която витаеше във въздуха. Странно беше чувството или по-скоро противоречивите чувства, които изпитвах. Отначало, когато влязох, се почувствувах като натрапник, като чужд човек, който няма право да бъде там. Нарушавах покоя на древни спомени, на отдавна отминал живот, на стари вълнения, които трябваше да бъдат оставени на мира, които се намираха тук толкова отдавна, че си бяха извоювали правото да не бъдат обезпокоявани. Продължих и влязох в нещо, което е било доста голяма стая, може би нещо като всекидневна. Подът бе покрит с дебел пласт прах и в праха се бяха отпечатали следите на малки диви животни, а във въздуха се долавяше миризмата на зверчетата, живели тук в течение на хилядолетия. Из ъглите насекоми бяха изтъкали копринени паяжини и някои по-стари паяжини бяха прашни като пода. И както си стоях там, прекрачила прага, се случи нещо странно — обзе ме чувството, че имам право да съм там, че принадлежа на това място, че се завръщам отново след дълго, дълго отсъствие, за да дойда на гости на семейството, и че съм желан гост. Защото тук бяха живели хора — кръв от моята кръв и плът от моята плът, а времето не може да заличи правото на кръвта и плътта. В един от ъглите имаше огнище. Коминът бе изчезнал, беше се срутил много, много отдавна, ала огнището стоеше. Приближих се до него коленичих и докоснах каменната плоча, напипвайки през пласта от прах структурата на нейната повърхност. Виждах почернялото гърло на огнището, почерняло от древния домашен огън; още имаше сажди, устояли на времето и атмосферните условия, и в един миг ми се стори, че виждам натрупаните цепеници и пламъците. И аз казах — не зная дали изрекох това гласно, или само наум — казах: „Всичко е наред, върнах се, за да ви съобщя, че родът Ленсинг продължава да съществува.“ Нито за миг не ме смути мисълта към кого отправям тези думи. Не чаках за отговор. Не очаквах да получа отговор. Там нямаше никой, който да ми отговори. Достатъчно бе, че изрекох тези думи. Върнах дълга си към тях.
Тя ме погледна с уплаха в очите.
— Не зная защо ви разказвам това. Нямах намерение да го разказвам. Няма причина да ви го разказвам; няма причина да го чуете. Фактите — фактите можех да опиша с няколко изречения, но ми се стори, че трябва да ги разкажа в тяхната взаимна връзка…
Протегнах ръка и докоснах нейната.
— Някои факти не могат да се разкажат просто — казах й аз. Добре направихте.
— Сигурен ли сте, че не ви е все едно?
— Съвсем не — отговори Елмър вместо мен. — Очарован съм.
— Не остава много да разказвам — каза тя. — Имаше един вход, все още напълно запазен, който извеждаше от стаята към вътрешността на къщата и когато отидох в стаята отвъд, разбрах, че тя някога трябва да е била кухня, въпреки че бе останала само част от нея. Къщата имаше втори етаж, част, от който не бе разрушен, макар покривът да бе изчезнал, хлътнал дълго преди това и паднал върху останалата постройка. Но над кухнята нямаше втори етаж. Очевидно стрехите на къщата са се простирали над кухнята, а покрай онова, което е представлявало външната стена над кухнята, лежаха куп разнебитени останки — останките от срутилите се стрехи. Не зная как го забелязах — не беше лесно да го откриеш, — но видях нещо четвъртито, което се подаваше малко на едно място сред отломките. То изглеждаше не на място; не приличаше на отломка. Беше покрито с прах — както всичко в къщата. Не личеше, че е от метал. Не блестеше. Предполагам, че го забелязах поради ъгловатата му форма. Отломките не са ъгловати. И така аз се приближих и го издърпах. Това бе кутия, ръждясала, но все още цяла — на нито едно място металът не бе пробит или разяден. Клекнах на пода до нея и се опитах да възстановя в ума си онова, което се бе случило с тази кутия, и си помислих, че някога тя е била забравена, а после, когато стрехите паднали, паднала и тя — може би се е сгромолясала през покрива на кухнята, а може би по това време кухнята вече да е нямала покрив.
— Значи това е историята — казах аз. — Кутия с координатите на съкровище.
— Да речем, да — каза тя, — но не точно както си го мислите. Не можах да отворя кутията, затова я занесох в моето жилище, намерих инструменти и я отворих. Нямаше кой знае какво в нея. Стар нотариален акт за малък участък земя, полица, на която бе отбелязано, че е изплатена, няколко стари плика без писмата, един-два анулирани чека и писмена разписка за даването на някакви стари семейни книжа в отдела за ръкописи при университета. Не ги бяха дали като дарение, а само временно. На другия ден отидох в отдел „Ръкописи“ и направих справка. Знаете какви са отделите за ръкописи…
— Наистина знам — казах аз.
— Трябваше да мине известно време, но моето положение на дипломирана студентка по история на Земята й фактът, че книжата в края на краищата бяха книжа, принадлежащи на моето семейство, най-сетне свършиха работа. Там мислеха, че искам просто да ги проуча, но докато ги намерят — мисля, че сигурно са били сложени не на място и е било трудно да ги открият, — беше ми дошло вече до гуша и подадох заявление, с което си изисквах обратно книжата, и си излязох с тях. Разбира се, това не е начинът, по който трябва да се държи един студент, отдаден на историята, но вече всичко ми бе омръзнало. Отделът ме заплаши със съд и ако бяха завели дело, някой трябваше да оправя тая голяма каша, но не го сториха. Може би са сметнали, че книжата нямат стойност, макар че как биха могли да знаят това, нямам представа. Това беше малка връзка книжа, доста незначително нещо за такова място. Бяха сложени в отделен плик и запечатани. По нищо не личеше, че някога са ги преглеждали; бяха объркани и наслагани, както дойде. Ако бяха проучвани, щяха да бъдат подредени и класифицирани, обаче си личеше съвсем ясно, че оригиналният печат никога не е бил счупван. Цялата връзка с книжа е била просто заведена под номер и забравена.
