— Бил си тук през Последната война. Тогава е било различно.

— Различно беше. Почти всичко беше мъртво или умираше. Но тук-таме имаше места, където старата Земя се беше запазила. Малки долчинки, в които отровата и радиацията не бяха проникнали, местности, избягнали пряко попадение. Достатъчно, за да ти даде представа как е било всичко едно време. Хората живееха предимно под земята. Аз работех на повърхността, конструирах една от бойните машини — може би последната машина от този тип, която някога е била строена. Ако оставим настрана целта, за която бе направена, тя представляваше чудесен механизъм, а и нямаше как да не е, защото не беше просто машина. — Тялото беше на машина, но мозъкът бе нещо друго — комбинация от човек и машина — електронен мозък, свързан с мозъците на хора. Не знаех кои са тези хора. Някой може и да е знаел, но не и аз. Често се чудех — нали разбираш, това бе единственият начин, по който все още можеше да се води война. Нито едно човешко същество не би могло да води такава война. Затова машините — помощници и другари на човека — продължаваха войната. Не зная защо не преставаха да се бият. Често съм се питал защо. Бяха разрушили всичко, за което си заслужаваше да се бият, и нямаше никакъв смисъл да продължават. Той млъкна и се изправи на крака.

— Да се връщаме. Сигурно си гладен, както и младата дама. Флеч, страхувам се, че не ми е много ясно защо и тя е с нас.

— Заради някакво съкровище.

— Какво съкровище?

— Всъщност и аз не знам. Нямаше време да ми обясни.

От мястото, на което стояхме, се виждаше блясъкът на огъня и ние тръгнахме към него.

Синтия бе коленичила пред купчина жарава, която бе изгребала от огъня, и държеше над жаравата някакъв съд, като разбъркваше сготвеното с лъжица.

— Надявам се, че ще се ядва — каза тя. — Това е един вид яхния.

— Излишно беше да си правите труд — отвърна Елмър малко засегнат. — Когато се наложи, аз съм доста способен готвач.

— И аз също — рече Синтия.

— Утре ще ви намеря малко месо — каза Елмър. — Видях много катерици и един-два заека.

— Нямаме ловни принадлежности — намесих се аз. — Не си донесохме пушки.

— Можем да си направим лък — каза Синтия.

— Няма нужда нито от пушки, нито от лъкове — отговори Елмър. — Ще стане и с камъни. Ще посъбера малко речни камъчета…

— Че кой ходи на лов с речни камъчета? — каза Синтия. — Невъзможно е да улучваш добре с тях.

— Аз мога — каза Елмър. — Аз съм машина. Не разчитам нито на мускули, нито на човешко око, които колкото и да са чудесни…

— Къде е Мустанг? — попитах аз.

Елмър посочи с палец.

— Изпаднал е в транс — каза той.

Заобиколих огъня, за да мога да го видя по-добре. Това, което каза Елмър, бе вярно. Мустанг стоеше настрана, извадил всичките си антени, и поглъщаше възприятия от местността.

— Най-добрият композитор, който е съществувал някога — каза Елмър гордо. — С каква страст се е отдал на работата. Чувствително момче.

Синтия взе две паници и сипа от яхнията. Подаде ми едната паница.

— Внимавай, пари — каза тя.

Седнах до нея и започнах предпазливо да ям. Яхнията не беше лоша, но много пареше. Трябваше да духам всяка лъжица, докато поизстине, преди да я сложа в устата си.

Лаят се чу отново и този път идваше отблизо, само през няколко хълма.

— Това са кучета — каза Елмър. — Преследват нещо. Може би тук живеят хора.

— Може да е някоя дива глутница — рекох, но Синтия поклати глава.

— Не е. Когато бях в странноприемницата разпитах малко. Тук, из пущинаците в това, което хората от Гробището наричат пущинаци, живеят хора. Никой, изглежда, не знае твърде много за тях или поне не иска да говори твърде много за тях. Сякаш те са недостойни да бъдат забелязани от хората. Това е нормалната реакция на поклонниците и Гробището, не може и да бъде друга. Вие сте почувствували това отношение, Флечър, когато сте били на посещение при Максуел Питър Бел. Не ми казахте как свърши всичко.

— Той се опита да ме привлече на своя страна. Аз му отказах, при това не много дипломатично. Знам, че трябваше да бъда по-учтив, но той ме беше вбесил.

— Това не би имало никакво значение — каза тя. — Гробището не е свикнало на откази — дори и на учтиви откази.

— Защо въобще се занимава с него? — попита Елмър.

— Така е прието — казах аз. — Капитанът ме посъветва да го сторя. Една визита на учтивост. Сякаш е крал или министър-председател, владетел или нещо подобно. Не можех да избягна това.

— Едно нещо не разбирам — обърна се Елмър към Синтия — и то е на какво се дължи вашето присъствие тук. Не че то ни е неприятно.

Синтия ме погледна.

— Флечър не ви ли каза?

— Спомена нещо за някакво съкровище…

— Предполагам — каза тя, — че най-добре ще е да ви разкажа всичко. Защото имате пълното право да знаете. Освен това не бих искала да ме смятате за някаква авантюристка. Има нещо толкова банално в това да бъдеш авантюристка. Ще ме изслушате ли?

— Нямаме нищо против — каза Елмър.

Тя млъкна за момент и човек усещаше как тя сякаш се подготвяше, как се съсредоточаваше, като, че бе изправена пред трудна задача, с която бе решила да се справи добре.

— Родена съм на Олдън — започна тя. — Моите прадеди са били измежду първите заселници. Историята на нашия род — или може би по-добре ще е да кажа легендата за нашия род, защото не е документирана — води началото си от първите дни на пристигането. Няма да намерите обаче името Ленсинг в списъка на Първите семейства — на Първите семейства с главна буква. Първите семейства са били онези, които преуспели. Моето семейство не преуспяло. Несправяне с работата, чиста леност, липса на амбиции, лош късмет — не зная точната причина, но си останали бедни като църковни мишки. Има едно малко местенце, далече в глухата провинция, което се нарича Ленсингов чифлик, и толкова — това е единственият знак, който моят род е оставил на Олдън или в историята на Олдън. Те са били фермери, дребни търговци, работници; не са имали никакви политически стремежи; у тях не е цъфтял геният. Били са доволни да поработят хубавичко през деня и надвечер да поседнат на стълбите пред къщурката си, да си пият бирата на приказки със съседите или сами и да се любуват на фантастичните олдънски залези. Били са обикновени хора. Някои от тях, струва ми се, доста от тях, с течение на времето напускали планетата да си търсят късмета, който, мисля, никога не намирали. Ако го бяха намерили, олдънските представители на рода Ленсинг щяха да научат за това, но семейната легенда не споменава такова нещо. Струва ми се, че тези, които не заминавали, си оставали там, просто, защото не им се е искало да заминат; за тях там не е имало кой знае какво, но Олдън е прекрасна планета.

— Точно такава е — казах аз. — Отидох там, за да уча в университета. Едва сега събрах достатъчно смелост да замина.

— Откъде сте, Флечър?

— От Гърмяща змия. Чували ли сте за тази планета?

Тя поклати глава.

— Имате щастие тогава. Не ме питайте защо. И продължавайте, ако обичате.

— Да разказвам за себе си, предполагам — каза тя. — Да, ще кажа няколко думи. Залових се да направя нещо за себе си. Навярно за всичките тези години много от членовете на семейство Ленсинг са правили същото, но нищо не излизало. Както може да не излезе нищо и от мен. Вече е малко късно да се направи нещо за престижа на Ленсинговци. Баща ми почина, когато бях малка. Притежаваше доста преуспяваща ферма — не богата, но стигаше, за да преживяваме и дори да слагаме по нещичко настрана. След неговата смърт майка ми стопанисваше фермата и имаше пари, за да ме изпратят в университета. Интересувах се от история. Мечтаех след време да завеждам катедра по история, да провеждам научни изследвания и да пиша задълбочени трудове. Учех се добре. Не можеше и да бъде другояче. Прекарвах цялото си време в учене. Пропуснах много от другите неща, които предлага студентският живот. Сега разбирам това, но тогава не обръщах внимание. На света нямаше нищо друго, което да ме пленява така, както историята. Просто бях затънала в нея — сред далечни места, с далечни хора, в далечни времена. Нощем, в леглото, аз си внушавах, че съм в машина на времето и пътувам през отдавна отминали епохи към далечните места, за да наблюдавам древните хора. Лежах така в мрака и си представях, че лежа в моята машина на времето в онези далечни земи и времена и че съвсем близо, зад стената от потъмняло време, се движат, живеят и дишат хората, които бях дошла да наблюдавам тайно и че навред около мен стават онези велики събития, от които е образуван потокът на историята. Когато дойде време да специализирам, да се насоча към един определен научен… раздел, почувствувах, че неудържимо ме привлича изучаването на древната Земя. Моят ръководител ме предупреди да не правя това. Той подчерта, че това е тясна област с изключително ограничени източници на материал. Знаех, че е прав, и се помъчих да убедя себе си, но от това нямаше никаква полза. Мисълта за Земята ме бе завладяла напълно. — Съвсем сигурна съм — продължи тя, — че тази мисъл за Земята отчасти означаваше връзка с миналото, интерес към древното начало. Фермата на баща ми се намираше само на няколко мили от местността, където се бяха заселили първите представители на рода Ленсинг, дошли на Олдън — поне така разказваше легендата. Сгушена в малък скалист каньон, точно там, където той се разширява и извежда в една долина — някога просторна, богата и подходяща за земеделие — имаше каменна къща, по-скоро нещо, което някога е било каменна къща. Голяма част от нея бе порутена, самите камъни бяха разрушени от времето, пострадали от незначителните размествания на почвените пластове, които щяха да бъдат от значение едва след много векове. Никакви истории не се разказваха за нея. Не бе къща, обитавана от духове. Беше прекалено стара, за да я обитават духове. Просто си стоеше там. Времето я бе превърнало в част от пейзажа. Никой не я забелязваше. Беше твърде стара и скромна, за да привлече вниманието на хората, макар че множество малки диви животни — открих това, когато я посетих — я бяха превърнали в свой дом. Земята, върху която бе построена и която я заобикаляше, бе толкова бедна и непригодна за нищо, че къщата не пречеше на никого и по такъв начин бе избягнала обикновената съдба на много древни постройки — да бъде срината из основи. Местността всъщност е толкова съсипана и дотам не става за стопанска употреба — изтощена от вековната примитивна обработка, че рядко я посещават. Според една легенда — не много достоверна, да си призная — в тази къща някога е живял един от първите представители на рода Ленсинг.