Седях с писмото в ръка и го виждах такъв, какъвто беше последният път, когато му се обадих, в осветената от огъня разхвърляна стая, която той наричаше „кабинет“, с книгите, наредени по лавици до тавана, с остарели мебели, с кучето, свито на кълбо върху килима пред камината и котката върху своята постелка. Беше седнал върху една възглавница и въртеше чашата с бренди в ръце, когато каза: „Флеч, убеден съм, че съм прав и че теорията ми е вярна. Анахронияните не са били галактични търговци, както смятат толкова много от моите колеги. Те са били наблюдатели; те са били шпиони в областта на културата. Като се задълбочиш, това не изглежда лишено от смисъл. Да речем, че някоя велика цивилизация е имала възможността да скита сред звездите. Да речем, че по някакъв начин те са успели да намерят някаква планета, на която се е зараждала или скоро е щяла да се зароди интелектуална култура. Тогава те слагат наблюдател на планетата и той стои там, за да следи тези страни от развитието, които могат да се окажат ценни. Както знаем, културите се различават много.

Това се наблюдава дори и сред човешките колонии, дошли от Земята. Само след няколко века си проличават известни различия. Различията, разбира се, са много по-големи сред онези планети, където още има или някога е имало чужди култури — чужди, в смисъл, че не са създадени от хора. Няма да се намерят и две групи разумни същества, които да създадат нещо успоредно. В крайна сметка те могат да стигнат до еднакъв резултат или до приблизително еднакъв резултат, но го правят по различен начин, и в този процес всяка от тях усъвършенства някаква способност или някаква идея, която другата не притежава. Една велика галактична култура също би се развивала по този начин и тъй като се е развивала именно по този начин, може да съществуват много пътища, много идеи, много умения, които е пренебрегнала или е пропуснала по пътя си. Ако това е вярно, изглежда, че си е струвало дори и нашата велика галактична култура да узнае и да има под ръка за проучване онези достижения на културата, които е пропуснала или за които може би никога не се е досетила. Вероятно не повече от едно на десет такива пропуснати достижения биха били приложими към тяхната култура, но точно това едно от десет би могло да се окаже най-важното. То би могло да разкрие нови хоризонти, би могло да им създаде една по-завършена и по-устойчива култура. Да допуснем, макар това, разбира се, да не е вярно, че земната култура е единствената, която е измислила колелото. Че дори и великата галактична цивилизация е пропуснала колелото, достигнала е своето величие на някаква друга основа, която е оставила липсата на колелото незабелязана. И все пак нима не изглежда правдоподобно познаването на колелото дори в един по-късен период да има някаква стойност? Та колелото е толкова полезно нещо.“ Върнах се отново в настоящето. Все още стисках писмото в ръка. Колата наближаваше хангара. Погребалният кораб стоеше на площадката си, но от транспортните средства, които бяха пренасяли товара, нямаше и следа. Цялата работа трябва да беше приключила.

— Торни пише, че вие възнамерявате да дойдете с нас — казах аз на Синтия Ленсинг. — Не зная дали това ще бъде възможно. Ще живеем при сурови условия. Ще лагеруваме на открито при всякакво време.

— Мога да понасям несгоди. Мога да лагерувам.

Поклатих глава.

— Слушайте — запротестира тя, — заложих всичко, каквото имах, за да бъда тук, когато се приземите. Събрах и последния си кредит, за да заплатя безобразната цена на билета за поклонническия кораб…

— Торни споменава нещо за някакви средства. За отпуснати пари.

— Нямах достатъчно за билет — каза тя. — Затова използвах част от тях. Освен това, докато ви чаках да пристигнете, бях отседнала в „Поклонническата страноприемница“, а там не е евтино. Останаха ми много малко пари. Горе-долу нищо…

— Жалко — казах аз. — Но вие сте знаели, че това е рисковано начинание. Не сте имали основание да се надявате…

— Но аз се надявах. И вие сте съсипан като мене.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че след като направите композицията си няма да имате пари да се върнете на Олдън.

— Зная, но ако направя композицията…

— Без пари сте, а и „Майка Земя“ ще ви създава затруднения.

— Така е — казах аз, — но не виждам защо, ако ви взема с нас…

— Точно това се опитвам да ви кажа. Може да ви прозвучи глупаво…

Думите й се изчерпаха и тя просто седеше и ме гледаше. Лицето й повече не изглеждаше така, сякаш ей сега ще се усмихне.

— Дявол да го вземе — рече тя, — защо не кажете нещо? Защо не ми помогнете поне мъничко? Защо не ме попитате какво имам да ви кажа?

— Е, добре. Кажете, каквото имате за казване.

— Знам къде е съкровището.

— Какво съкровище, за бога?

— Съкровището на анахронияните.

— Торни е убеден — казах аз, — че анахронияните са идвали на Земята. Той искаше да видя дали са останали някакви следи от тяхното пребиваване тук. Разбира се, както той ми го обясняваше, звучеше като пращане за зелен хайвер. Археолозите дори не са сигурни, че е съществувала такава раса. Изобщо не са намерили планетата им. Единственото, което са открили, са фрагменти от надписи на половин дузина планети — откъслечни надписи, намерени сред надписите и останките от местните цивилизации. Има известни доказателства, макар да ми изглеждат съмнителни, че по някое време представители на тази предполагаема тайнствена раса са живели на други планети — може би като търговци, както смятат повечето археолози, или като наблюдатели, както смята Торни, или пък нито като търговци, нито като наблюдатели, а с някаква друга цел. Той ми разказа всичко това, но никога не е споменавал за съкровище.

— Но съкровище е имало — каза тя. — То е било пренесено от някогашна Гърция в някогашна Америка по време на Последната война. Намерих едно описание на тези събития и професор Торндайк…

— Дръжте се разумно — рекох аз. — Ако Торни е прав, те не са идвали тук за съкровища. Идвали са, за да събират сведения, да наблюдават…

— За сведения, несъмнено — каза тя, — но какво ще кажете за наблюдателя? Той трябва да е бил специалист, нали? Историк или може би нещо много повече от историк. Той би оценил културната стойност на някои предмети, дело на човешката ръка — ритуална секира на някое праисторическо племе, гръцка урна, египетски украшения…

Натъпках писмото в джоба на сакото си и изскочих от колата.

— Можем да поговорим за това по-късно — казах аз. — Сега трябва да освободя Елмър, за да започнем да монтираме Мустанг.

— А аз ще дойда ли с вас?

— Ще видим — рекох.

Чудех се как по дяволите можех да я спра да не дойде? Бе получила благословията на Торни; може би наистина знаеше нещо за анахронияните и дори за някакво съкровище. Освен това не можех да я оставя тук без пукната пара — защото дори да не бе съвсем закъсала, в скоро време щеше да закъса, ако продължаваше да живее в странноприемницата, а нямаше къде другаде да отседне. Бог ми е свидетел, че не я исках. Щеше да ни притеснява. Не бях тръгнал да търся някакво съкровище. Бях дошъл на Земята, за да сътворя композиция. Надявах се да уловя нещо от духа на Земята — Земята минус Гробището. Не можех да се втурна подир съкровище или анахронияни. На Торни просто бях казал, че ще си отварям очите, ако има някакви следи, но това не означаваше, че тръгвах да ги търся.

Отправих се към отворената врата на хангара, а Синтия ме следваше по петите. В хангара бе тъмно и аз спрях за миг докато очите ми свикнат с тъмнината. Нещо се раздвижи и различих трима мъже — съдейки по външния им вид, бяха работници.

— Имам няколко сандъка тук — казах аз. Беше пълно със сандъци — натрупания товар, свален от погребалния кораб.

— Хей, там са, мистър Карсън — каза единият. Той посочи настрани и аз ги видях — големия сандък, в който беше Елмър, и четирите сандъка, в които бяхме опаковали Мустанг.

— Благодаря — казах аз. — Много съм ви задължен, че сте ги отделили от другите. Бих помолил капитана, но…