— Не само че е банален, ами е и неточен — казах аз. — Не са „поля“, а „гори“.

Коукър се намръщи и се замисли.

— Ех, прав сте, приятелю, така е — призна той.

Усетих как не само на Коукър, но и моето настроение започна да се оправя. Видът на откритата шир някак си като че обнадеждаваше. Вярно е, че младите зелени посеви никога нямаше да бъдат ожънати, след като узрееха, нито плодовете прибрани от дърветата. Вярно е, че тези поля никога нямаше да изглеждат така спретнати и подредени, както бяха сега, но независимо от това те щяха да продължават да съществуват по свой собствен начин. Те не бяха като градовете стерилни и завинаги мъртви. Тук човек можеше да работи, да се грижи за тях и все още да намери някакво бъдеще. Сред тях съществованието ми от предишната седмица ми се стори като това на плъх, който се храни с трохи и се рови из бунищата. И колкото повече гледах тези поля, толкова повече на душата ми олекваше.

Някои градове, които срещахме по пътя си, Риидинг или Нюбъри, ни връщаха лондонското настроение за известно време, но това бяха просто спадове в кривата на съживяването.

Човешкият мозък притежава едно изключително свойство — неспособността му дълго да съхранява трагичното настроение. По това той прилича на феникса. Дали е полезно или вредно, не знам, но то е част от волята да оцелееш и същевременно благодарение на него за човечеството е било възможно да започва все нови и нови унищожителни войни. Но това е необходим елемент на нашия житейски механизъм, елемент, благодарение на който човек винаги спира да плаче, па макар и да се е преобърнал целият керван. Драматичното в крайна сметка трябва да се превърне в нещо обикновено, ако искаме животът да е поносим. Под тези сини небеса, в които няколко бели облачета плуваха като космически айсберги, споменът за градовете вече не беше така подтискащ и усещането, че съществуваме, ни ободри като живителен ветрец. Може би това няма да ме извини, но поне ще обясни защо докато карах, на няколко пъти с удивление се хващах, че си пея.

В Хънгърфорд спряхме за още храна и гориво. И колкото повече мили изминавахме из този недокоснат край, толкова по-силно ни обземаше усещането за избавление. Полята все още не изглеждаха самотни. Само заспали и дружелюбни. Даже видът на случайните групички трифиди, клатушкащи се през нивята или почиващи, заровили корените си в пръстта, при това настроение не ми изглеждаха враждебни. Сега те отново бяха просто обект на подтиснатите ми професионални интереси.

Близо до Дивайзис отново спряхме и за последен път извадихме картата. Не след дълго свихме вдясно по един страничен път и влязохме в село Тиншам.

Вероятността някой да пропусне Менър17 беше минимална. Селцето се състоеше от няколко къщички, след които започваше оградата на имението. Тръгнахме покрай нея и скоро стигнахме до масивна порта от ковано желязо. Зад вратата стоеше млада жена, върху чието лице трезвата сериозност на отговорността беше убила всичко човешко в изражението. Беше въоръжена с ловна пушка, която стискаше не на най-безопасните места. Сигнализирах на Коукър да спре и й извиках. Устните й се раздвижиха, но от бръмченето на мотора до мен не достигна нито дума. Изгасих.

— Това ли е Тиншам Менър? — попитах я аз Лъжех се обаче, ако смятах, че ще ми издаде това или нещо друго.

— Откъде сте? И колко души сте? — контрира ме тя.

Щеше ми се да не си играе с пушката точно по този начин. Набързо и държейки под око несигурните й пръсти, обясних кои сме, защо идваме, най-общо какво носим и гарантирах, че в камионите няма други скрити хора. Съмнявах се обаче, че до съзнанието й изобщо достигна нещо. Очите й бяха втренчени в моите с онова печално-замислено изражение, което е толкова характерно за хрътките, но даже и от тях не вдъхва доверие. Думите ми почти нищо не допринесоха за разпръсването на тази всеобхватна подозрителност, която прави прекалено добросъвестните толкова досадни. Когато отиде да провери истинността на думите ми, преглеждайки каросериите на камионите, надявах се, заради нея самата, че няма да се натъкне на някоя укрита групичка, което да оправдае подозренията й. Признанието, че е доволна, щеше да подрони авторитета й на надежден часовой, но в края на краищата, макар и резервирано, тя се съгласи да ни допусне вътре.

— Завийте вдясно — извика ми тя, като минавах покрай нея, и веднага се зае да осигурява безопасността на портата. След къса алея с брястове се простираше парк, подреден в стила на късното осемнайсето столетие, осеян с дървета, разгърнали се в цялото си величествено великолепие. Къщата, когато и тя се появи, не беше никак величествена от архитектурна гледна точка, но в замяна на това беше доста голяма. Тя лъкатушеше върху значителна площ и през различни строителни стилове, като че ли нито един от бившите й собственици не е могъл да устои на изкушението да остави своя лична следа върху нея. Всеки от тях, макар и уважавайки делата на праотците си, очевидно беше сметнал за личен дълг да изрази духа на своето време. В резултат на това убедено незачитане на предишните стилове се беше получила една упорита и своенравна къща. Несъмнено тя беше смешна, но същевременно някак си дружелюбна и надеждна.

Дясната алея ни заведе до широк стопански двор, където вече бяха паркирани няколко коли. Наоколо се намираха конюшните и сградите за каретите, които очевидно се простираха на площ от няколко акра. Коукър спря до мен и излезе от кабината. Наоколо нямаше никой.

Влязохме в главната постройка през отворената задна врата и тръгнахме по дълъг коридор, който ни заведе до кухня с царски размери. Вътре ухаеше на готвено. Откъм вратата в другия край на помещението долиташе шум от гласове и тракане на чинии, но трябваше да преминем през още един коридор и още една врата, за да достигнем до тях.

Това, предполагам, е било помещението за прислугата в ония времена, когато тя е била достатъчно многобройна, че да има нужда от маси, на които спокойно можеха да се поберат стотина и повече човека. Сега около тях на дървени пейки бяха насядали около петдесет-шестдесет души, за които от пръв поглед можех да кажа, че бяха слепи. Докато те търпеливо чакаха, няколко други, които виждаха, бяха много заети. На една странична маса три момичета усърдно режеха пилета. Приближих се до едно от тях.

— Току-що пристигнахме — казах аз. — Какво да правим?

Тя спря за момент, като продължаваше да стиска вилицата и оправи с опакото на ръката си падналата на челото й къдрица.

— Ще ни помогнете много, ако един от вас се заеме със зеленчуците, а другият с чиниите.

Захванах се с две големи качета със зеле и картофи. Докато ги разпределях, оглеждах присъствуващите. Джозела не беше сред тях, а не можах да открия и нито един от по-забележителните представители на групата, които бяха излезли с предложения в сградата на Университета, въпреки че лицата на някои от жените ми се сториха познати.

Процентът на мъжете беше значително по-висок, отколкото в другата група, а подборът им — странен. Няколко от тях биха могли да минат и за лондончани или поне за граждани, но болшинството бяха облечени в селски работни дрехи. Изключение от двата вида правеше един свещеник на средна възраст. Това обаче, което ги обединяваше, беше слепотата.

При жените разнообразието беше по-голямо. Някои бяха с градски дрехи, съвсем неподходящи за тази обстановка, други вероятно бяха местни жителки. От последната група само едно момиче виждаше, но другата се състоеше от около половин дузина, които виждаха, и няколко, които, макар и слепи, бяха доста сръчни.

Коукър също беше огледал обстановката.

— Много странна сбирщина — забеляза той. — Открихте ли я вече?

Поклатих глава, разбрал с отчаяние, че много повече съм залагал на надеждата, че ще я намеря тук, отколкото съм си давал сметка пред самия себе си.

— Интересно — продължи Коукър. — Тук практически няма никой от тези, които отвлякох заедно с вас, освен онова момиче, което реже на края на масата.