— Бедните дечица — въздъхна Джозела, като че ли гледаше някаква непрестанно увеличаваща се тълпа от праправнуци. — Колко малко неща можем да им предложим, нали?

— Хората казваха: „Животът е такъв, какъвто си го направиш.“

— Това, скъпи Бил, с много малки изключения са абсолютни… — хм, не искам да ставам груба. Убедена съм, че чичо ми Тед непрекъснато го е повтарял, докато някой не хвърли бомба, която откъсна и двата му крака. Това промени възгледите му. И нито едно извършено от мен дело не е причина сега да съм жива. — Тя хвърли остатъка от цигарата си. — Бил, какво толкова сме направили, че точно ние сме щастливите избраници? Много често, тоест когато не съм толкова преуморена и позабравя себе си, си мисля — колко щастливи сме всъщност. Тогава изпитвам желание да благодаря на някого или на нещо, но се сещам, че ако имаше такива някой или нещо, на които да благодаря, те щяха да изберат друг, много по-заслужил от мен. Но всичко това е прекалено объркано за обикновено момиче като мен.

— На мен пък ми се струва, че ако изобщо имаше някой, който да държи кормилото, много неща от историята изобщо не биха могли да се случат. Аз обаче не разрешавам на подобни мисли прекалено да ме тормозят. Скъпа моя, ние просто имахме късмет. Ако утре го изгубим, ще го изгубим. Каквото и да се случи обаче, нищо не може да ни отнеме времето, което прекарахме заедно. А това е много повече, отколкото съм заслужил, и много повече от това, което повечето мъже получават за цял живот.

Поседяхме още малко да погледаме пустото море, а после отидохме до близкото градче.

След като открихме по-голямата част от нещата, които ни бяха необходими, слязохме на плажа да хапнем на слънце. Зад гърбовете си бяхме оставили доста голяма ивица морски чакъл, по който нито един трифид не можеше да мине, без да го чуем.

— Трябва по-често да излизаме така — докато можем — каза Джозела. — Сюзън е вече голяма и може да ме отменя.

— Ако изобщо някой някога е заслужавал почивка, то това си ти — съгласих се аз.

Казах го, като си мислех, че би било хубаво да отидем заедно и да кажем последно сбогом на познати места, докато това още беше възможно. С всяка следваща година перспективата да заживеем в пленничество се приближаваше. Още сега, за да се отиде на север от Шърнинг, беше необходимо да се прави обход от много мили, за да се избегне областта, превърнала се в блата. Състоянието на пътищата бързо се влошаваше от ерозията вследствие дъждовете и пороите, а корените разрушаваха настилката. Вече можеше да се предвиди доста точно онзи момент, в който нямаше да съм в състояние да докарам до къщата поредната цистерна с гориво. Един прекрасен ден някоя от тях нямаше да може да мине по алеята и щеше най-вероятно да я задръсти завинаги. Полугъсеничният всъдеход все още би могъл да се придвижва, когато земята е суха, но с времето щеше да става все по-трудно да се намират пътища даже и за него.

— А трябва и истински да се повеселим. За последно — добавих. — Ти пак ще се облечеш както онази вечер и ще отидем в…

— Ш-ш-ш-т — прекъсна ме Джозела, сложила пръст на устните си и обърнала едното си ухо към вятъра.

Затаих дъх. Напрегнах слух. По-скоро се чувствуваше, отколкото се чуваше някакво бумтене във въздуха. Отначало беше много слабо, но постепенно се усилваше.

— Та това е… това е самолет! — каза Джозела.

Обърнахме поглед на запад и засенчихме очите си с ръце. Бръмченето все още беше слабо като жужене на насекомо. Звукът се увеличаваше толкова бавно, че можеше да бъде само от хеликоптер. Ако беше самолет, за това време отдавна да беше прелетял над нас или дори отминал, така че вече да не можем да го чуваме.

Джозела го видя първа. Една точица над морето, движеща се явно в наша посока успоредно на бреговата линия. Скочихме на крака и започнахме да махаме. Колкото по-голяма ставаше точката, толкова по-необуздано махахме и глупаво крещяхме колкото ни глас държи. Пилотът не можеше да не ни забележи върху открития плаж, ако беше продължил в същата посока, но той не направи точно това. На няколко мили пред нас рязко сви на север и се отправи към вътрешността. Продължавахме лудо да махаме, все още без да губим надежда. Но машината решително следваше своя курс и двигателят не променяше тона си. Целенасочено и невъзмутимо хеликоптерът отбръмча към възвишенията.

Отпуснахме ръце и се спогледахме.

— Щом е дошъл веднъж, ще дойде пак — каза Джозела твърдо, но не много убедено.

И все пак видът на машината промени самочувствието ни поне за деня. Тя за миг разруши примирението пред съдбата, с което така старателно се мъчехме да свикнем. Непрекъснато си бяхме повтаряли, че несъмнено има и други групи, но те надали са в по-добре положение от нашето, а най-вероятно да са и в по-лошо. Но щом се появи хеликоптер, който можеше да се рее из въздуха като картина и звук от миналото, той вече не възбуждаше само спомени; това означаваше, че някъде имаше хора, които се справяха по-добре от нас. А дали не изпитахме и малко завист? И отново усетихме, че колкото и да бяхме щастливи, по природа ние все пак си оставахме стадни същества.

Безпокойството, което машината внесе в душите ни, развали настроението ни и промени насоката на мислите ни. Без нито дума повече започнахме да събираме багажа си, натоварихме го на всъдехода и се отправихме към къщи.

Бяхме изминали около половината път до Шърнинг, когато Джозела забеляза дима. От пръв поглед можеше да се вземе и за облак, но когато наближихме върха на хълма, забелязахме и сивия стълб пушек, който се извиваше под разпръсналия се горен слой. Тя го посочи и ме погледна безмълвно. Единствените огньове, които бяхме виждали от години, бяха няколко естествено избухнали пожара в късно лято. И двамата веднага разбрахме, че пушекът пред нас излиза някъде от околностите на Шърнинг.

Подкарах всъдехода с много по-голяма скорост, отколкото обикновено се движех по развалените пътища. Подмяташе ни във всички посоки, а ни се струваше, че пълзим. Джозела през цялото време мълчеше, здраво стиснала устни, без да сваля поглед от пушека. Знаех, че се мъчеше да открие някои признаци, които да й подскажат, че огънят е по-близо или по-надалеч, навсякъде другаде, само не и в Шърнинг. Но колкото повече се приближавахме, толкова по-малко място за съмнение оставаше. Прелетяхме последните метри така стремително, че изобщо не забелязвахме жилата, които шибаха колата от всички страни. После завихме и видяхме, че гореше не самата къща, а купчината дърва, отрупана наблизо.

При звука на клаксона Сюзън изтича навън да дръпне въжето, което отваряше портата от безопасно разстояние. Извика нещо, но гласът й се удави в шума на двигателя. Със свободната си ръка сочеше, но не към огъня, а към къщата. Като влязохме по-навътре в двора, видяхме какво е. Умело приземен в средата на нашата полянка, стоеше хеликоптерът.

Още не бяхме слезли от всъдехода и от къщата излезе мъж, облечен с кожено яке и брич. Беше висок, рус и загорял от слънцето Още веднага почувствувах, че съм го виждал и преди. Докато бързахме към него, той ни махаше и радостно се усмихваше.

— Мистър Бил Мейсън, ако не се лъжа. Казвам се Симпсън. Айвън Симпсън.

— Спомням си — каза Джозела. — Вие докарахте хеликоптер онази вечер в Университета.

— Точно така. Радвам се, че си спомняте. Но за да докажа, че не само вие имате добра памет, вие сте Джозела Плейтън, автор на…

— Грешите — твърдо го прекъсна тя. — Аз съм Джозела Мейсън, автор на „Дейвид Мейсън“.

— А, да, току-що видях оригиналното издание и трябва да кажа, че майсторската му изработка ви прави чест.

— Спрете за минутка — прекъснах ги аз. — Този огън?

— Не е опасен. Вятърът го издухва настрани от къщата. Но се страхувам, че голяма част от запасите ви с дърва са изгорели.

— Какво се е случило?

—  Това е работа на Сюзън, която не можела да допусне да не ви забележа. Като чула шума от двигателя, грабнала огнехвъргачката и изхвръкнала навън да даде някакъв сигнал, колкото се може по-бързо. Купчината с дърва била най-близо — но пък никой не можеше да не забележи такъв сигнал.