После, спомняйки си, че се бяха отправили към кафе „Роял“, реших да се посвестя и освежа главата си в хотел „Риджънт Пелъс“. По всичко изглеждаше, че други се бяха сетили за него преди мен, но все още имаше много бутилки, които не бяха успели да отворят.
Струва ми се, че точно тогава, докато удобно си седях в хотела с чаша коняк на масата и цигара в ръка, аз най-после започнах да признавам, че всичко видяно беше съвсем реално — и безвъзвратно. Връщане назад не можеше да има — никога. Това беше краят на всичко, което ми беше познато…
Може би ударът ми е бил необходим, за да успея най-после да го възприема. Сега аз се изправих лице с лице срещу факта, че моето съществование просто вече няма никакъв смисъл. Начинът ми на живот, плановете ми, амбициите ми, всичките ми надежди — всички те бяха заличени с един удар, заедно с условията, които ги бяха породили. Предполагам, че ако имах някакви роднини или близки приятели, които да оплаквам, в този момент бих се чувствувал убийствено изоставен. Но това, което понякога ми се беше струвало празно съществование, сега се оказа щастливо стечение на обстоятелствата. Майка ми и баща ми бяха умрели. Единственият ми опит за женитба преди няколко години беше завършил неудачно и сега никой не зависеше от мен. И любопитното е, че това, което установих, че усещам, с пълното съзнание, че чувствата ми са нередни, беше облекчение…
Явно причината не беше само в коняка, защото усещането си остана трайно. Струва ми се, че то се беше породило от усета за нещо съвсем ново и свежо. Близките стари банални проблеми, и лични, и общочовешки, бяха разрешени само с един мощен удар. Един господ само знаеше какви нови проблеми можеха да възникнат — и по всичко изглеждаше, че няма да са малко. — но щяха да бъдат нови. Вече бях свой собствен господар, а не само частичка от голямата машина. Може би това щеше да бъде един нов свят, пълен с ужаси и опасности, срещу които трябваше да се изправя, но аз можех сам да решавам как да се справям с тях и нямаше вече да бъда подмятан насам-натам от сили и интереси, които нито разбирах, нито ме интересуваха.
Не, съвсем не беше виновен конякът, защото даже и сега, след толкова години, аз все още изпитвам подобни чувства — въпреки че възможно е конякът да е бил причината тогава нещата да са ми изглеждали значително по-прости.
Освен това трябваше да реша и още един малък въпрос — какво да правя по-нататък; как и къде да започна този нов живот. Но не се оставих на подобни мисли да ме тревожат дълго. Допих си чашата и излязох от хотела, за да видя какво можеше да ми предложи този странен свят.
Сенки пред нас
За да се държа на разумно разстояние от тайфата, която тръгна за кафе „Роял“, влязох в Сохо през една странична уличка, възнамерявайки отново да се върна на „Риджънт стрийт“, но значително по-нагоре.
Вероятно гладът изкарваше все повече и повече хора от домовете им. Но независимо от причината, установих, че местата, в които навлизах, бяха много по-многолюдни от всички, през които бях минал, откакто напуснах болницата. По тротоарите и тесните улички хората непрестанно се сблъскваха, а тези, които искаха да продължат пътя си, се объркваха още повече от тълпите, които се струпваха пред вече постоянно чупещите се витрини. Нито един от навалицата обаче не беше съвсем сигурен пред какъв точно магазин се намира. Някои от по-предните се опитваха да установят това, като пипнешком търсеха да уловят познати предмети; други, рискувайки да се изкормят върху режещите като нож стъкла, се наемаха с опасното начинание да се промъкнат вътре.
Чувствувах, че бях длъжен да покажа на тези хора откъде да си намерят храна. Но трябваше ли да го направя? Ако ги заведях до някой все още неразграбен магазин, щеше да се струпа такава тълпа, която не само щеше да оголи помещението за пет минути, но щеше и да премаже някои от по-слабите си членове по време на грабежа. И независимо от това скоро от храната нямаше да има и помен и тогава какво щях да правя с хилядите, които крещяха за още. Бих могъл да поддържам живота на една отбрана група за неизвестен период от време — но кого трябваше да взема и кого да изоставя? И колкото и да се мъчех, не можех да се спра на нито едно решение, убедително в правотата си.
А това, което се разиграваше пред очите ми, беше една мрачна история без кавалерство и взаимни отстъпки. Ако двама души се блъснеха и единият разбереше, че другият носи някакъв пакет, той го грабваше и бързо отскачаше настрани, като се надяваше, че вътре има нещо за ядене, а ощетеният безпомощно ловеше въздуха или сляпо удряше, където свърне. Веднъж даже трябваше бързо да отскоча, за да избягна един възрастен мъж, който едва не ме събори, така стремглаво хукна по улицата, без да го е грижа за възможни препятствия. Изражението му беше безкрайно лукаво и той алчно притискаше към гърдите си две кутии червена боя. На един ъгъл пътят ми беше препречен от група почти разплакани от отчаяние хора, наобиколили едно объркано детенце, което можеше да вижда, но беше прекалено малко, за да разбере какво искат от него.
Започнах да изпитвам чувство на неудобство. С цивилизования подтик да помогна се бореше някакъв инстинкт, който ме караше да се държа настрана. Хората вече бързо губеха нормалните си задръжки. Аз самият също изпитвах необяснимо чувство за вина, че можех да виждам, а те не можеха. Това ме изпълваше със странното усещане, че се крия даже и когато се движех сред тях. Чак по-късно разбрах колко верен се е оказал този инстинкт.
Наближавах „Голдън скуеър“ и започвах да мисля, че е време да свия вляво, за да се върна обратно на „Риджънт стрийт“, където по-широкото платно щеше да ми осигури по-лесно придвижване. И тъкмо щях да тръгна по една пресечка, която водеше натам, когато един внезапен и пронизителен писък ме закова на място. Другите хора също спряха. Всички, които бяха на улицата, стояха неподвижно и обезпокоено въртяха гладите си наляво-надясно, опитвайки се да разберат какво става. Паниката се прибави към тяхното нещастие и нервно напрежение. Някои жени се разплакаха. Нервите на мъжете също не бяха в блестящо състояние. Издаваха ги предимно кратките ругатни в момент на уплаха. А звукът беше зловещ — един от тези, които те подсъзнателно бяха очаквали. И всички стояха и чакаха той да се повтори.
И той се разнесе отново. Беше изпълнен с ужас и завърши с тежко пъшкане. Но сега, понеже го очаквахме, не прозвуча толкова обезпокоително. Този път успях да определя откъде идваше. Само няколко крачки ме отведоха до входа на една алея. Тъкмо завих зад ъгъла и отново се раздаде вик, който премина в пъшкане.
Източникът се намираше само на няколко ярда4 надолу по алеята. Едно момиче лежеше на земята, а някакъв едър мъж му нанасяше побой с тънка метална пръчка. Роклята й се беше скъсала на гърба и отдолу се виждаше кожата, набраздена от резки. Чак когато наближих, разбрах защо не бяга — ръцете й бяха завързани на гърба, а друго въже ги свързваше с лявата китка на мъжа.
Стигнах при тях точно в мига, когато беше вдигнал ръка да й нанесе нов удар. Не беше никак трудно неочаквано да грабна пръчката от ръката му и да я стоваря с известна сила върху рамото му. Той незабавно отправи тежкия си ботуш в моята посока, но аз вече бях отскочил назад, а и въжето на китката му силно ограничаваше движенията му. Докато търсех в джоба си нож, той нанесе втори ритник във въздуха и отново не уцелил нищо, обърна се и си го изкара на момичето — ритна нея вместо мен. После започна да я ругае и задърпа въжето да я изправи на крака. Цапардосах го по главата — не много силно, но достатъчно, за да го спра и ушите му да попищят малко — някак си не можех да се насиля да съборя сляп човек, пък бил той и такъв като този. Докато се съвземаше от удара, бързо се наведох и прерязах въжето, което ги свързваше. След това леко го тласнах в гърдите, той политна, завъртя се и загуби ориентация, но с освободената си ръка изпълни чудесен рязък суинг. Мен не уцели, но пък юмрукът му се стовари върху тухлената ограда, след което загуби всякакъв интерес към заобикалящия го свят — занимаваше го само болката от строшените кокалчета. Помогнах на момичето да стане, освободих ръцете му и докато го отвеждах надолу по алеята, зад гърбовете ни се разнасяха страхотните му ругатни.
