— Това място Тиншам не е ли много отдалечено? — разтревожено попита тя.

— Не се безпокойте — успокои я Коукър. — Отбелязано е на всички хубави американски карти.

Същата нощ разбрах, че няма да отида с останалите в Тиншам. По-късно може би, но все още не…

Първият ми порив беше да тръгна с тях, пък било то само поради една причина — да изтръгна от мис Дюран истинското местонахождение на Бийдли и групата му. Но после, отново смутен, трябваше да призная пред себе си, че не знаех дали Джозела е с тях. Даже напротив — според цялата информация, която бях успял да събера, тя не беше с тях. Вече бях почти сигурен, че не беше минавала през Тиншам. Но ако не беше тръгнала да ги търси, тогава къде можеше да е отишла? Едва ли в сградата на Университета е имало друг адрес, който не бях успял да забележа…

И тогава в съзнанието ми като светкавица проблясна една мисъл. Спомних си за разговора, който водехме в онзи разкошен апартамент. И сега я виждах как седеше облечена в синята вечерна рокля и диамантите проблясваха на светлината на свещите… „Какво ще кажеш за Съсекс Даунс? Знам една чудесна стара ферма малко на север…“ Сега вече знаех какво трябва да правя…

На другата сутрин казах на Коукър. Той ми съчувствуваше, но беше ясно, че се старае да не подклажда прекалено много надеждите ми.

— О’кей. Направи както смяташ, че е най-добре — съгласи се той. — Надявам се… е, както и да е, знаеш къде ще бъдем, така че можете да дойдете и двамата и да помогнете да стъпим на врата на тази жена, за да започне да разсъждава разумно.

Същата сутрин времето се развали. Когато отново седнах в познатия камион, дъждът се лееше като из ведро. И въпреки всичко се чувствувах въодушевен и изпълнен с надежди; и даже да валеше десет пъти по-силно, това пак не можеше да развали настроението ми или да промени плановете ми. Коукър излезе да ме изпрати. Знаех защо толкова държеше на това, въпреки че не ми го беше казвал. Все още го тормозеше споменът за първите му прибързани действия и последствията от тях. Застана до кабината. Косата му беше залепнала, във врата му се стичаше вода. Протегна ръката си.

— И внимавай, Бил. Както знаеш, вече няма линейки, а тя ще предпочете да пристигнеш цял. Желая ти успех. И ме извини за всичко пред дамата, когато я намериш.

Той каза „когато“, но тонът му означаваше „ако“. Пожелах им всичко хубаво в Тиншам. После отпуснах амбриажа и се понесох по калния път.

Дребни несполуки ми отровиха сутринта. Отначало влезе вода в карбуратора. После се заблудих и изминах десетина мили на север, мислейки, че се движа в западна посока. А още преди да успея напълно да коригирам курса, се появи повреда в запалителната система и трябваше да спра на някакъв пуст баир, отдалечен на много мили от всичко. Дали причината беше в тези закъснения, или реакцията и без това си беше съвсем естествена, не знам, но във всеки случай ведрото настроение, с което бях тръгнал, силно се помрачи. Докато успея да отстраня повредата, стана един часът и времето се проясни.

Слънцето изгря. Всичко изглеждаше бодро и освежено, но даже и това, даже и фактът, че следващите двайсет мили нищо не ми се случи, не бяха в състояние да подобрят мрачното настроение, което все по-силно ме обземаше. Сега, когато в истинския смисъл на думата бях съвсем сам, не можех да противодействувам на чувството за самота. И изпитвах същото, което бях изпитвал в деня, когато се разделихме, за да търсим групата на Майкъл Бийдли, само че два пъти по-силно… До този момент винаги бях възприемал самотата като нещо неприятно, като липса на компания и, разбира се, като нещо временно… В този ден разбрах, че тя означава нещо много повече. Това е чувство, което може да подтиска и смазва, да изкривява реалността и да си прави лоши шеги с разума. Нещо, което враждебно се спотайва наоколо, опъва до скъсване нервите от страхове и нито за миг не те оставя да забравиш, че няма кой да ти помогне, няма кой да се загрижи за теб. Човек се чувствува като нищожен атом, запилян нейде в огромното пространство, а самотата чака своя случай, за да го насели със страхове, и то страхове ужасни — в същност точно това тя се опитваше да направи и с мен; и точно това човек никога не трябва да допуска…

Да лишиш едно стадно същество от себеподобните му означава да го осакатиш, да се опълчиш срещу природата му. Затворникът и отшелникът знаят, че някъде отвъд стените на техните затвори стадото съществува и те са част от него. Но когато стадото вече го няма, за стадното същество вече няма живот. Сега то не е част от цялото, то е някаква странна единица без собствено място в този свят. И ако в такъв момент човек не се вкопчи здраво в разума си, тогава действително е загубен; и то загубен така цялостно, така ужасяващо, че състоянието му може да се сравни само с нервната конвулсия на крайниците във вече мъртвия организъм.

Сега ми бяха нужни много повече усилия от преди. И единствено надеждата, че на края на пътуването си ще намеря другар, ме възпираше да не обърна обратно и потърся облекчение в присъствието на Коукър и останалите.

Гледките, които виждах по пътя си, нямаха нищо общо с това. И макар че някои от тях бяха ужасяващи, вече бях претръпнал към подобни неща. Ужасът от тях беше изчезнал, по същия начин както изчезва в историята ужасът, витаещ над големите бойни полета. Нито пък вече възприемах тези неща като част от огромна покъртителна трагедия. Една борба беше обзела съществото ми в момента, един личен конфликт с вродените инстинкти на моя вид. Това бе продължителна защитна реакция, чийто край беше предварително обречен на провал. Дълбоко в сърцето си бях убеден, че няма да издържа дълго сам.

За да отвлека мислите си от това, карах по-бързо, отколкото трябваше. В някакво малко градче, чието име забравих, завих зад един ъгъл и налетях право върху някакъв фургон, който беше запречил цялата улица. За щастие здравият ми камион се отърва само с няколко драскотини, но двете возила успяха да се заклещят така дяволски сполучливо, че да ги разделя — сам и на това тясно място — се оказа една мъчителна операция. Разрешаването на този проблем ми струваше цял час, но пък насочи мислите ми към много по-практични неща.

След това се движех далеч по-предпазливо с изключение само на няколко минути след като бях навлязъл в Ню Форист. Причината беше, че през дърветата успях да зърна хеликоптер, който кръжеше на не много голяма височина. Изчислих, че трябваше да пресече пътя ми някъде доста пред мен. За нещастие дърветата растяха съвсем близо до шосето и сигурно го правеха абсолютно невидимо от въздуха. Натиснах силно газта, но когато стигнах до по-откритото пространство, хеликоптерът се беше превърнал в точка, която бързо се отдалечаваше на север. Но въпреки всичко като че самото му съществуване приповдигна духа ми.

Няколко мили по-нататък пресякох малко селце, стройно подредено около една триъгълна поляна. На пръв поглед тази смесица от сламените покриви и червените керемиди на къщурките, тези потънали в цветя градинки ми се сториха очарователни като на картинка. Но това не ме накара да се заглеждам по-отблизо в дворовете, покрай които минавах; чуждите форми на трифидите нелепо се извисяваха над цветята в твърде много от тях. Почти бях излязъл от селото, когато от една от последните къщи изскочи дребна фигурка и се затича срещу мен, размахвайки и двете си ръце. Спрях, огледах се за трифиди — това вече ми беше станало рефлекс, — взех пушката и слязох от камиона.

Детето беше облечено в синя памучна рокличка, бели чорапки и сандалки. Изглеждаше ми около девет-десет годишно. Красиво малко момиченце — това личеше даже и сега, въпреки че тъмнокафявите й къдрици бяха несресани, а лицето й размазано от сълзи. Тя ме задърпа за ръкава.

— Моля ви, моля ви, елате да видите какво стана с Томи — настойчиво каза детето.

Стоях и я гледах изумено. Ужасната самота, която бях изпитвал през целия ден, изчезна. Като че ли съзнанието ми изхвръкна от ковчега, който сам му бях оковал. Исках да я грабна и да я притисна до себе си. Чувствувах, че сълзи напират в очите ми. Протегнах й ръката си и тя я пое. Заедно влязохме в градината, откъдето беше дошла.