Докато седях и размишлявах, нещо започна да ми се върти из съзнанието, някакви асоциации, които в началото не можех да свържа. Известно време се мъчех да открия връзката, докато изведнъж ми просветна. Почти можах да чуя гласа на Уолтър:

— Казвам ти, един трифид има много по-големи шансове да оцелее, отколкото един сляп човек.

Разбира се, той говореше за човек, ослепен от трифидно жило. И въпреки всичко, това ме потресе. Нещо повече — уплаши ме.

Започнах да си спомням. Не, беше го казал след най-общи размишления — и въпреки всичко в този момент изглеждаше някак свръхестествено.

— Отнеми ни зрението — казваше той — и ние вече с нищо няма да ги превъзхождаме.

Разбира се, съвпадения винаги е имало, но човек ги забелязва само понякога…

Хрущенето на чакъла, насипан по алеята, ме върна към действителността. Един трифид клатушкайки се се приближаваше към нас. Бързо се наведох и вдигнах стъклото.

— Тръгвайте! Тръгвайте! — извика Джозела истерично.

— Тук сме в безопасност. Искам да видя какво прави.

В този момент разбрах, че един от проблемите ми е разрешен. Понеже самият аз бях свикнал с трифидите, бях забравил как повечето хора гледаха на тези с неподрязани жила. Отведнъж разбрах, че за връщане тук изобщо няма да става и въпрос. Относно необезвредените трифиди Джозела споделяше общия принцип: колкото се може по-далеч от тях.

Този спря до градинската врата. Можех да се закълна, че се ослушва. Стояхме съвършено тихо и неподвижно. Джозела го наблюдаваше с ужас. Очаквах, че ще шибне колата, но той не направи нищо. Вероятно като заглъхнаха гласовете ни, е решил, че сме извън обсега му.

Малките голи пръчици рязко загракаха по стеблото. Той се заклати, тромаво зави вдясно и изчезна в съседната алея.

Джозела въздъхна с облекчение.

— О, да се махаме оттук, преди да е дошъл пак — замоли се тя.

Включих двигателя, обърнах колата и отново потеглихме към Лондон.

Джозела започна да възвръща самообладанието си. Очевидно тя твърдо беше решила да отвлече мислите си от това, което остана зад гърба ни, защото попита:

— Къде отиваме сега?

— Първо в Кларкънуел — отговорих аз. — След това трябва да се погрижим да си намерите дрехи. Ако желаете, за тях ще отидем на „Бонд стрийт“, но първо в Кларкънуел.

— Но защо в Кларкънуел? Господи!

И тя имаше пълно основание да възклицава. След завоя, който току-що бяхме направили, видяхме, че на около седемдесет ярда пред нас улицата е задръстена от хора. Те се приближаваха, като се опитваха да тичат, но непрестанно се препъваха въпреки протегнатите им напред ръце. Разнасяха се стенания и плач. Още в мига, в който ги забелязахме, една жена от предните редици се спъна и падна, други се запрепъваха отгоре й и тя изчезна под купчина от ритащи и борещи се хора. Зад тълпата зърнахме и причината за тази суматоха. Над обезумелите от паника хора се полюляваха три тъмнозелени стебла. Дадох газ и свих в първата пресечка.

Джозела ме погледна ужасено.

— Вие… вие видяхте ли какво беше това? Те ги подкарваха.

— Да. Точно затова отиваме в Кларкънуел. Там има едно място, където се произвеждат най-хубавите в света маски и пушки за трифиди.

Върнахме се обратно и отново хванахме предначертаната посока. Но надеждите ми, че ще намерим чист път, се оказаха напразни. Близо до гара Кингс Крос на улиците имаше много хора. И макар че непрекъснато натисках клаксона, придвижването ни ставаше все по трудно. Пред самата гара то стана невъзможно. Защо точно на това място се беше събрала такава тълпа, не можех да си обясня. Като че ли всички хора от околните квартали се бяха съсредоточили тук. Не можехме да минем през хората, а един поглед назад ме убеди, че връщането е не по-малко безнадеждно. Пролуката, през която бяхме минали, вече не съществуваше.

— Излизайте бързо! — извиках аз. — Струва ми се, че искат да ни хванат.

— Но… — започна Джозела.

— Бързо! — рязко казах аз.

Натиснах клаксона за последен път и се измъкнах след нея, като оставих двигателя да работи. Оказа се, че сме се изплъзнали в последния момент. Някакъв мъж набара дръжката на задната врата, отвори я и заопипва вътре. Изтикаха ни други, които настъпваха към колата. След малко се разнесоха гневни викове. Някой беше отворил предната врата и открил, че и там седалките са празни. Ние обаче вече бяхме част от тълпата. Някой сграбчи човека, който беше отворил задната врата, като си мислеше, че той току-що се измъква от колата. Настана страхотна бъркотия. Стиснах здраво Джозела за ръката и колкото се може по-незабелязано започнахме да се провираме през тълпата.

Най-после се измъкнахме и продължихме известно време пеша, като се оглеждахме за подходяща кола. Бяхме изминали някъде около миля, когато открихме това, което търсехме. Един пикап, който според плана, смътно започнал да се оформя в главата ми, щеше да ни бъде много по-полезен от една обикновена кола.

От два-три века насам в Кларкънуел се изработваха най-фини и точни инструменти. Малката фабрика, в която от време на време идвах по служба, беше приспособила вековния си опит и знания към новите нужди. Открих я лесно, а да се проникне вътре не беше никакъв проблем. Когато отново потеглихме, изпитвахме приятно чувство на сигурност, защото отзад в колата бяхме натоварили няколко превъзходни пушки, хиляди стоманени бумеранги и няколко предпазни шлема.

— А сега — за дрехи — предложи Джозела, когато тръгвахме.

— Временният план е открит за преоценка и корекции. Първо трябва да си намерим така нареченото pied-a-terre6, т.е. някое местенце, където ще можем да се съвземем и да обсъдим положението.

— Само не бар — запротестира Джозела. — За днес се наситих на барове.

— И аз, колкото и да е невероятно, и то при положение, че всичко е безплатно. Това, за което си мислех, е някой празен апартамент. Няма да е трудно да намерим такъв. Там ще можем да отпочинем и да начертаем в най-общи линии план за действие. Освен това ще има къде да прекараме нощта — или ако смятате, че специфичните обстоятелства все още не са разчупили оковите на условността, бихме могли да потърсим два апартамента.

— Мисля, че ще ми е по-добре, ако знам, че наблизо има някой.

— О’кей. Тогава операция номер едно ще бъде набавяне на мъжко и дамско облекло. За удобство може би ще трябва да се разделим, като и двамата много внимаваме да не забравим кой апартамент сме избрали.

— Д-да — каза не много убедено Джозела.

— Всичко ще бъде наред — уверих я аз. — Трябва да ви стане като закон да не говорите с никого и никой няма да се досети, че виждате. Забъркала сте се в предишната каша само защото сте била неподготвена. „В страната на слепците едноокият е цар.“

— О, да. Уелс е казал това, нали? Само че на края се оказва, че не е вярно.

— Цялата разлика е в значението, което влагате в думата „страна“ — в оригинала „patria“ „Caecorum in patria Luscus rex imperat omnis“ — един джентълмен, наречен Фулоний, римски класик, го е казал пръв. Май това е всичко, което се знае за него. Но тук няма организирана patria, няма държава. Тук има само хаос. Уелс е измислил народ, който се е приспособил към слепотата. Струва ми се, че това тук няма да стане. Просто не виждам начин.

— А какво мислите, че ще стане?

— И аз самият не знам повече от вас. Така или иначе, скоро ще разберем. Но по-добре да се върнем на нашия план. Докъде бяхме стигнали?

— До дрехите.

— А, да. Е, просто трябва да се пъхнете в някой магазин, да си вземете някоя и друга дреболия и да се измъкнете. Няма да срещнете трифиди в центъра на Лондон. Все още не.

— С каква лекота говорите за взимане на вещи.

— Съвсем не ми е толкова леко — признах си аз. — И не съм сигурен, че в случая това е добродетел — по-скоро просто навик. А упоритият отказ да се погледнат фактите в очите нито ще ни върне нещо, нито ще ни помогне. Струва ми се, че трябва да се опитаме да се възприемаме не като крадци на всички тези неща, а по-скоро като… като наследници по принуда.