— Да, но те не са били добри инженери — забеляза тя. — Всички така казват.

— Да-а-а, защитният механизъм в действие. Разрешете ми да отбележа, че почти всеки е имал интерес да говори така. Както и да е — призна той, — до известна степен това беше вярно. И защо? Защото почти всички не само че трябваше да учат бързо, и то без подходяща основа, но също трябваше и да забравят внимателно и с години насърчаваните навици да мислят, че подобни интереси са им чужди и прекалено груби за нежните им натури.

— Не разбирам защо е нужно да дойдете и да се нахвърлите върху мен с всички тези неща — каза момичето. — Аз не съм единственият човек, който не е пуснал тази нещастна машина.

Коукър се усмихна.

— Имате право. Не е честно. Просто когато открих, че генераторът е там, готов за работа, а никой не си помръдва и малкия пръст, това ме ядоса. Глупавото безсилие ми действува по този начин.

— Тогава мисля, че всичко това можехте да го кажете на мис Дюран, а не на мен.

— Не се безпокойте, ще й го кажа. Но това не е само нейна работа. Тя е ваша и на всички останали. И разберете, това ви го казвам съвсем сериозно. В живота ни настъпиха доста радикални промени. Вече не можете да кажете: „О, боже, нищо на разбирам от това нещо“ и да го оставите някой друг да го свърши вместо вас. Разсъдъкът на никой вече няма да бъде дотолкова замъглен, че да не може да различи безгрешното невежество от невинността — положението е прекалено сериозно. Нито пък невежеството ще бъде вече оригинално или смешно. То ще бъде опасно, много опасно. И ако всички ние колкото е възможно по-бързо не започнем да разбираме от много неща, от които преди не сме се интересували, нито ние, нито тези, които зависят от нас, ще преживеят тази катастрофа.

— Не разбирам защо трябва да изливате върху мен цялото си пренебрежение към жените — и то само заради някаква стара мръсна машина — каза тя заядливо.

Коукър погледна нагоре.

— Велики боже! А аз досега обяснявах, че жените имат всички възможности и само трябва да си направят труда да ги използват.

— Вие казахте, че сме паразити. Не е много приятно да ти кажат такова нещо.

— Аз не се мъча да ви говоря приятни неща. А това, което действително казах, е, че в света, който изчезна, жените имаха голям интерес да играят ролята на паразити.

— И всичко това само защото нищо не разбирам от някаква си смрадлива стара машина.

— По дяволите! — извика Коукър. — Няма ли да оставите тази машина за момент.

— Тогава защо…?

— Така се случи, че използвах машината като символ. Идеята е, че всички ние вече трябва да учим не само това, което ни харесва, а колкото се може повече за това как да управляваме и поддържаме една община. Мъжете не могат вече само да попълват изборната бюлетина и да прехвърлят задължението върху някой друг. И вече няма да се смята, че една жена е изпълнила всичките си задължения към обществото, ако само е успяла да накара някой мъж да я издържа и да й осигури местенце, където тя ще може безотговорно да създава деца, които някой друг ще възпитава.

— Не разбирам какво общо има всичко това с машините…

— Слушайте — каза търпеливо Коукър, — ако вие имате дете, като дивак ли искате да израсне, или като цивилизован човек?

— Като цивилизован човек, разбира се.

— Добре, тогава трябва да се погрижите това дете да бъде заобиколено от една цивилизована среда, в която да расте. Нормите, които то ще научи, ще ги научи от нас. Ние всички трябва да разбираме колкото се може повече и да живеем колкото се може по-интелигентно, за да сме в състояние да му дадем всичко според силите си. Това означава, че от всички нас се изисква много труд и повече мислене. С промяната на условията трябва да се променят и възгледите ни.

Момичето събра ръкоделието си. Известно време критично наблюдава Коукър.

— С тези разбирания, мисля, че групата на мистър Бийдли ще ви допада повече — каза тя. — Тук нямаме никакви намерения да променяме възгледите си или да се отказваме от принципите си. Точно затова се отделихме от другата група. Така че ако животът при едни порядъчни и почтени хора не ви харесва, смятам, че ще е по-добре да отидете някъде другаде — и като издаде звук, който поразително приличаше на подсмърчане, тя си излезе.

Коукър гледа след нея, докато напусна стаята. Когато вратата се затвори, той изрази чувствата си с хамалско красноречие. Аз се разсмях.

— Какво очаквахте? — попитах го. — Нахълтвате тук и започвате да говорите на това момиче, като че ли тя е някакво сборище от правонарушители и освен това е отговорна за цялата западна обществена система. И когато тя се обижда, вие сте силно учуден.

— Но все пак човек очаква, че тя ще види здрав разум във всичко това — промърмори той.

— Не виждам защо. Повечето от нас не търсят здрав разум, а виждат навика. Тя ще се опълчи срещу всички изменения, разумни или не, които са в разрез с втълпените й разбирания за това кое е правилно и кое прилично — и ще бъде съвсем искрено убедена, че проявява устойчивост и сила на характера. Покажете на някого, който току-що е загубил дома си, Елисейските полета, и той въобще няма да им обърне внимание: оставете го да поживее малко там и той ще започне да мисли, че домът му е приличал на тях, но е бил по-уютен. С времето тя ще се пригоди — тъй като трябва да го направи — и ще продължи убедено да отрича, че го е направила.

— С други думи, импровизирай в момента. Не се опитвай нищо да планираш. Така доникъде няма да я докараме.

— Точно тук трябва да се прояви ръководителят. Той планира нещата, но е достатъчно умен, за да не го казва. И когато промените станат необходими, той ги прокарва като отстъпка — временна, разбира се — пред обстоятелствата. А ако е и талантлив, прокарва отстъпките в правилна последователност и в окончателна форма. Срещу всеки план винаги ще се намерят съкрушителни възражения, но отстъпки трябва да се правят — в критични обстоятелства.

— Много макиавелски ми звучи. Обичам да знам към какво се стремя и да се движа право към целта.

— Повечето хора не обичат, макар че може би ще твърдят противното. Те предпочитат да ги увещават, примамват или даже принуждават. По този начин никога не грешат: а ако има грешка, причината винаги е в нещо друго или в някой друг, т.е. извън тях. Да се върви напред — това е механистично виждане, а хората по принцип не са машини. Те имат свои собствени мозъци — предимно селски мозъци, които се чувствуват най-добре, когато са на познат терен.

— Тогава според вас излиза, че шансовете на Бийдли не са много големи. Той е зает само с планове, просмукан е от тях до мозъка на костите си.

— Бийдли ще си има своите проблеми. Но хората от неговата група поне направиха някакъв избор, а тези тук всичко отричат. Това, което ги обединява, е единствено навикът да се съпротивляват на всеки план — замълчах. После добавих: — Знаете ли, това момиче обаче беше право за едно нещо. По-добре ще се чувствувате с другата група. Нейната реакция беше пример за това, което ще получите, ако се опитате да ръководите тези хора по вашите методи. Човек не може да закара стадо овце до пазара по една абсолютна права линия, но все пак има начини да ги закара дотам.

— Тази вечер сте необичайно циничен и използвате много метафори — отбеляза Коукър.

— Няма нищо цинично в това, да забележиш как овчарят се справя с овцете си.

— Но да се гледа на хората като на овце може да се стори цинично на някои.

— То не е толкова цинично и значително по-човешко, отколкото да гледаш на тях като на механизми, пригодени за дистанционно управление.

— Хм — каза Коукър. — Трябва да си помисля върху това.

На следващата сутрин действувах абсолютно безсистемно. Оглеждах се, помогнах тук-таме и задавах много въпроси.

Бях прекарал отвратителна нощ. Докато не легнах, все още не съзнавах напълно до каква степен бях разчитал, че ще намеря Джозела в Тиншам. И въпреки че бях много уморен след пътуването през деня, не можех да заспя; лежах буден в тъмното и усещах, че съм се провалил, а нямах никакви други планове. Така доверчиво бях прегърнал идеята, че тя и групата на Бийдли ще са тук, че не бях сметнал за нужно да измислям друг вариант, ако не ги намеря. И тогава за пръв път ми хрумна, че даже и да успея да ги настигна, това все още не означаваше, че ще я открия. Фактът, че беше напуснала Уестминстър малко преди да я потърся, във всеки случай означаваше, че трябва да е доста назад от основната група. Очевидно това, което се налагаше да направя, беше да разпитам подробно всички пристигнали в Тиншам през предните два дни.