Уолтър ме заведе в лабораторията си за секунди и ми инжектира проотивоотровата. И само благодарение на бързата му намеса лекарите успяха да спасят зрението ми. Но дори и така, това означаваше за мен повече от седмица, прекарана на легло, в пълна тъмнина.

Докато лежах в болницата, твърдо бях решил, че когато възвърна зрението си, ако изобщо го възвърна, ще помоля фирмата да ме прехвърлят в друг сектор. А ако ми откажеха, просто щях да напусна.

От първото ми ужилване в градината организмът ми си беше изработил доста съпротивителни сили срещу трифидната отрова. Можех да понеса и бях понасял, без много да ми навредят, ужилвания, от които друг човек би се превърнал в студен труп. Но въпреки това в главата ми настойчиво се въртеше поговорката за стомничката и водата. Бях получил последно предупреждение.

Спомням си, че запълних много часове принудителна тъмнина, размишлявайки какво щях да работя, ако фирмата откажеше да ме прехвърли в друг сектор.

И само като се сетя какво ни е дебнело зад ъгъла, надали бих могъл да намеря по-безсмислена тема за размисъл.

Оставих вратата на бара да зее след мен и се отправих към ъгъла на главната улица. Там се поколебах.

Ако тръгнех наляво, през предградията, щях да стигна до открито поле; надясно беше Лондонският Уест Енд, а отвъд него Ситито. Малко си бях възвърнал самообладанието, но се чувствувах някак си странно самотен и изгубен. Нямах ни най-малка представа как ще действувам по-нататък и пред лицето на това, което бях започнал да възприемам като всеобща, а не само локална катастрофа, бях все още твърде зашеметен, за да започна да измислям някакъв план. Та какъв план би могъл да съответствува на подобна ситуация? Чувствувах се отчаян, обречен на самота, и в същото време не съвсем реален, като че ли това не бях аз, а някой друг.

В нито една посока не се движеха коли, нито се чуваше шум от улично движение. Единственият признак на живот бяха няколко души, които предпазливо намираха пътя си, опипвайки витрините.

За началото на лятото времето беше превъзходно. Слънцето изсипваше лъчите си от дълбоко синьо небе, изпъстрено с пухчетата на бели мъхести облачета. Върху чистото и свежо небе се открояваше само едно петно — стълб черен дим, който се издигаше някъде зад къщите, в северна посока.

Няколко минути стоях на ъгъла в нерешителност. После тръгнах на изток, към Лондон…

И досега не мога съвсем да си обясня защо избрах тази посока. Може би инстинктът ме водеше към познатите места или чувството, че ако някъде съществуваше организация, тя трябваше да се намира някъде в тази посока.

След коняка бях огладнял още повече, но проблемът с прехраната не се оказа толкова лесен, колкото ми се струваше. От една страна, магазините си стояха без собственици и без охрана, с витрини, отрупани с храна, и от друга, аз бях гладен и имах пари да платя или ако не желаех да плащам, просто трябваше да счупя някое стъкло и да си взема каквото си искам.

Въпреки това беше ми малко трудно да го направя. След като близо трийсет години бях уважавал правото и съблюдавал Закона, все още не бях готов да призная, че нещата коренно се бяха променили. Освен това имах и чувството, че ако аз запазя нормалното си състояние, те биха могли, макар и по някакъв невъобразим начин, да възвърнат своето нормално състояние. Несъмнено това беше абсурдно, но усещах, че в момента, в който разбия едно от тези гладки стъкла, старият ред завинаги щеше да остане зад гърба ми: щях да се превърна в грабител и плячкаджия, низък мършояд върху мъртвото тяло на системата, която ме беше възпитала. Колко глупаво изискана чувствителност в един обречен свят! И все пак още ми става приятно, като си спомня, че не загубих веднага навиците си на цивилизован човек и че поне още известно време бродех сред витрини, които изпълваха устата ми със слюнка, докато овехтелите ми вече разбирания ме държаха гладен.

След около половин миля обаче проблемът се реши по най-софистичен начин. Едно такси, след като се беше покачило върху тротоара, беше спряло, заровило муцуната си в купчина деликатеси. Това ми се стори съвсем различно, отколкото аз да разбивам витрината. Промуших се покрай таксито и си избрах неща за един солиден обяд. Но даже и тогава не бях загубил съвсем старите си разбирания: добросъвестно оставих на щанда една доста солидна сума за всичко, което бях взел.

На отсрещната страна на улицата имаше градинка. Тя явно някога е била гробище на отдавна изчезнала църква. Старите надгробни камъни бяха извадени и наредени покрай тухлената ограда, а върху разчистеното място — засята трева и прекарани алеи, посипани с чакъл. Изглеждаше приятно под току-що разлистилите се дървета и аз седнах да обядвам на една пейка.

Мястото беше самотно и спокойно. Никой друг не влезе в градинката, въпреки че от време на време някой минаваше покрай входа, придържайки се о парапета. Хвърлих трохите на няколко врабчета — първите птички, които виждах този ден — и се почувствувах много по-добре, докато наблюдавах нахаканото им безразличие към всеобщото бедствие.

Когато се нахраних, запалих цигара. И докато пушех и се чудех къде да отида и какво да правя, тишината беше нарушена от звуците на пиано, долитащи някъде от кооперацията срещу градинката. Скоро млад женски глас запя. Момичето пееше баладата на Байрон:

Слушах и през сложната плетеница на младите листенца гледах свежото синьо небе. Песента свърши. Пианото замря. А после се чу ридание. Без страст: тихо, безпомощно, безнадеждно, разкъсващо сърцето. Коя беше тя? Дали момичето, което пееше, или някое друго плачеше за своите изгубени надежди, не знам, но не можех да издържам повече. Бързо излязох на улицата, но и там за известно време виждах като през мъгла.

Даже „Хайд парк корнър“, когато стигнах до него, беше почти пуст. Няколко коли и камиона стояха изоставени по улиците. Очевидно много малко от тях бяха загубили контрол по време на движение. Един автобус беше минал напряко през улицата и спрял в „Грийн парк“; някакъв избягал кон, върху който тегличите още си стояха, лежеше до паметника на артилериста, в който си беше разбил черепа. Срещаха се само хора, няколко мъже и още по-малко жени, които внимателно се придвижваха, като се придържаха о парапетите, а където нямаше парапети, влачеха крака с протегнати напред ръце. Също съвсем неочаквано се появиха и една-две котки, очевидно с непокътнато зрение, които възприемаха новата ситуация с типично котешко самообладание. Но дебненето им в зловещата тишина не се увенчаваше с голям успех — врабчетата бяха съвсем малко, а гълъбите изчезнали.

Все още магнетично привличан от стария център на живота, тръгнах по посока на „Пикадили“. Тъкмо навлизах в улицата, когато нов, остър звук привлече вниманието ми — едно методично почукване, което не беше много далеч и се приближаваше все повече. Погледнах по „Парк лейн“ и открих източника. Един мъж, облечен много по-спретнато от всички, които бях срещнал тази сутрин, бързо се приближаваше към мен, като почукваше по стените на сградите с бял бастун. Като чу звука от стъпките ми, той тревожно се заослушва.