На входната врата е имало закачена някаква бележка, но сега там стоеше само едно празно ъгълче. Загубих много време в търсене на останалото парче от листа, което най-вероятно е било отнесено от вятъра. Не го намерих. В задния двор нямаше никакви камиони или коли и почти всички запаси бяха изчезнали с тях, но къде — не можех да кажа. Не ми оставаше нищо друго освен да се кача на колата и да се върна обратно.

— А сега какво? — попита Джозела, след като свърших.

— А сега, скъпа, оставаме тук. Знаем как да се борим за живота си и ще продължаваме да се борим, ако не дойде някаква помощ. Може би някъде има някаква организация.

Джозела поклати глава.

— Мисля, че най-добре ще е да забравим за тази помощ. Милиони и милиони хора чакаха и се надяваха на такава помощ, която така и не дойде.

— Все нещо трябва да стане — казах аз. — Сигурно има хиляди такива групички, разпръснати по цяла Европа, по целия свят. Някои от тях ще се обединят. Ще започнат да строят отново.

— Колко време ще е необходимо за това? — попита Джозела. — Поколения? Или може би това ще стане след като нас вече ни няма? Не — светът загина, а ние останахме… Ще трябва сами да уреждаме живота си. Ще трябва да го планираме така, като че ли помощ никога няма да дойде… — Тя замълча. Лицето й придоби странно празно изражение, което виждах за, първи път. Брадичката й затрепера.

— Скъпа…

— О, Бил, Бил, не съм създадена за такъв живот. Ако ти не беше тук, щях да…

— Мълчи, скъпа — нежно казах аз и погалих косата й. — Мълчи.

След няколко минути Джозела се съвзе.

— Извинявай, Бил. Самосъжаление… отвратително. Никога вече…

Избърса очите си с кърпичка и подсмъркна

— Значи ще бъда съпруга на фермер. Както и да е, важното е, че ми харесва да съм омъжена за теб, Бил — въпреки че бракът ни не е много благопристоен и автентичен.

Внезапно тя се засмя. Отдавна не я бях чувал да се смее така.

— Какво има?

— Просто се сетих колко много се страхувах от собствената си сватба.

— Точно така трябва да се чувствува всяка девойка. Макар че, да си призная, от теб не очаквах такова нещо.

— В случая говоря за друго. Страхувах се от издателите си, вестниците, киното. Представяш ли си какво удоволствие щеше да им достави това? Веднага щяха да преиздадат глупавата ми книга, вероятно пак щяха да завъртят филма, а вестниците щяха да са пълни със снимки. Не знам, но струва ми се, че това нямаше да ти е много приятно.

— Вярно, но се сещам и за друго, което щеше да ми бъде още по-малко приятно. Спомняш ли си онази огряна от луната нощ, когато ми постави едно условие?

Джозела ме погледна.

— Хм, може би в някои отношения съдбата не беше чак толкова лоша към нас — каза тя.

От този момент започнах да записвам. Водех си нещо смесено между дневник, книга за текущи сметки и тетрадка за всякакви забележки. Там са записани местата, които посещавах при моите експедиции, подробности около събраните провизии, сметки на количествата, които притежавахме, наблюдения върху състоянието на околните постройки със забележки кои по-напред да бъдат изпразнени, преди да са рухнали. Храната, горивото и семената бяха постоянна цел на издирванията ми, но далеч не единствената. Могат да се намерят подробни описания на огромно количество дрехи, инструменти, спално бельо, амуниции за впрегатните животни, домакински съдове, колове и жица, жица и още жица, също и книги.

Там чета, че седмица след връщането ми от Тиншам съм се захванал да издигам телена ограда срещу трифидите. Ние вече имахме една, която ги държеше настрани от къщата и градината. Сега обаче се заех с далеч по-амбициозната задача да очистя от тях няколкостотин акра. Направих здрава телена ограда, като използвах всички предимства на терена, а отвътре издигнах една по-малка, която трябваше да предпазва нас или добитъка от невнимателно приближаване до външната в обсега на жилата. Работата беше тежка и отегчителна и ми бяха необходими няколко седмици, за да я привърша.

По същото това време полагах големи усилия да изуча азбуката на селското стопанство. Оказа се, че това не е от тези неща, които лесно се научават по книга. Например на нито един от авторите не му беше хрумнало, че някой потенциален фермер ще започне от абсолютната нула. Вследствие на което установих, че всички трудове започваха от средата, приемайки за даденост и наличието на база, и познаването на терминологията — неща, които при мен липсваха. Специализираните ми знания по биология се оказаха абсолютно безполезни в практиката. Голяма част от теорията включваше материали и вещества, които или не можех да си доставя, или ако ги намерех, не бях в състояние да разпозная. Съвсем скоро разбрах, че когато отхвърля нещата, с които не след дълго нямаше да мога да се снабдявам — изкуствени торове, вносни хранителни смески и всякаква техника с изключение на най-простата, — щях да пролея много пот, за да осигуря някакви, при това много проблематични заместители.

Книжните знания по коневъдство, обработка на млечни произведения и касапски процедури също се оказаха неподходяща основа за тези изкуства. Има толкова случаи, когато човек не може да спре процеса, за да направи справка в съответната глава на книгата. На всичкото отгоре действителността упорито ни представя загадъчни несъответствия с простотата на написаното.

За щастие имахме много време да правим грешки и да се учим от тях. Знаехме, че можеха да минат няколко години, преди да се наложи да живеем от труда си, и това ни избавяше от отчаянието заради честите ни разочарования. Освен това ни подкрепяше и мисълта, че като живеем от стари запаси, ние съвсем предвидливо ги спасяваме от похабяване.

Благоразумно изчаках да мине цяла година и чак тогава отидох отново в Лондон. Това беше най-благодатният източник за набезите ми, но и най-угнетяващият. Градът все още успяваше да създава впечатление, че е нужно само едно докосване с магическа пръчица, за да оживее отново, въпреки че ръждата вече беше обхванала много от колите по улиците.

След още една година промяната беше още по-забележима. Големи парчета мазилка, откъртили се от фасадите, замърсяваха тротоарите. По улиците се търкаляха паднали керемиди и части от комини. Треви и бурени напълно бяха завзели канавките и запушили отводнителните тръби. Улиците се бяха задръстили от шума, така че в цепнатините и наносите върху покривите беше поникнала трева и даже малки храсти. Почти всяка сграда се беше сдобила със зелена перука, под която покривите просто изгниваха. През прозорците човек можеше да зърне срутени тавани, висящи парчета отлепени тапети и стени, лъщящи от влага. Градините по парковете и площадите се бяха превърнали в пущинаци, пропълзели и по съседните улици. Като че ли отвсякъде растеше нещо — в пролуките между паветата, в цепнатините на бетона, даже по седалките на изоставените автомобили. Зеленината нахлуваше от всички страни, сякаш за да си възвърне безплодните участъци, които човекът беше създал. Интересно, колкото повече живите растения вземаха власт, толкова по-бързо градът загубваше угнетяващия си вид. И постепенно, прескачайки границите на възможностите на всяка магическа пръчица, зловещите привидения изчезваха, отдръпвайки се бавно в историята.

Веднъж — не тази същата година, не следващата, а по-късно — стоях отново на „Пикадили Съркъс“, гледах околната пустош и се опитвах да извикам във въображението си тълпите, от които гъмжеше някога това място. Но вече не можех да го направя. Даже и спомените ми бяха загубили реалистичността си. Някак си бяха се обезцветили. Бяха се превърнали в същите аксесоари на историята, каквито бяха зрителите от Колизеума в Рим или асирийските бойци. И точно толкова далечни. Носталгията, която допълзяваше понякога, беше способна да събуди у мен повече съжаление отколкото видът на самите руини. Когато бях сам във фермата, спомнях си за приятните страни от предишния ни живот, докато изкъртените, бавно загиващи сгради като че ли ми напомняха само за бъркотията в него, отчаянието, напразните надежди, доминиращият над всичко грохот на превозните средства — така че започнах да се съмнявам дали сме загубили чак толкова много…