Улових се, че отново мисля за Майкъл Бийдли и групата му. Преди знаех, че те разсъждават логично, сега започнах да мисля, че тяхната хуманност е по-истинска. Те бяха разбрали, че е безнадеждно да се опитват да спасяват другите, освен може би отделни единици. Да се подхранват напразните надежди на останалите беше малко повече от жестоко.

Освен това оставаше въпросът за нас. Ако изобщо в нещо имаше смисъл, то за какво бяхме оцелели? Във всеки случай не за да се похабим за една загубена кауза…

Реших на другия ден да тръгна да търся Джозела и заедно да решим какво да правим…

Бравата на вратата изщрака. После самата врата бавно се отвори.

— Кой е там? — попитах.

— О, вие сте тук — каза млад женски глас.

Тя влезе и затвори вратата след себе си.

— Какво искате?

Беше висока и стройна. Според мен още нямаше двайсет години. Косата й беше леко къдрава. С цвят на кестен. Мълчеше, но човек не можеше да не я забележи — формите й, цялата й структура го налагаше. По гласа и движението ми беше разбрала къде се намирам. Златистокафявите й очи гледаха малко над лявото ми рамо, иначе бих се заклел, че ме изучава.

Тя не отговори веднага. Тази несигурност никак не подхождаше на всичко останало у нея. Седях и чаках да заговори. Някаква буца заседна в гърлото ми. Виждате ли, тя беше млада и красива. За нея животът сега трябваше да започва. Може би прекрасен живот… А нима младостта и красотата не се свързват винаги с нещо мъничко тъжно…?

— Вие ще си отидете оттук? — каза тя. Наполовина въпросително, наполовина уверено, тихо и малко плахо.

— Никога не съм казвал подобно нещо — възпротивих се аз.

— Да — съгласи се тя, — но така говорят останалите — и те са прави, нали?

Нищо не отговорих. Тя продължи:

— Вие не можете да го направите. Не можете да ги оставите просто така. Те имат нужда от вас.

— От мен тук няма никаква полза. Всички надежди са напразни.

— Но представете си, окаже се, че не са напразни?

— Не е възможно. Вече не. Ако нещо можеше да се случи, досега трябваше да се е случило.

— Но ако все пак, въпреки всичко нещо… а вие просто сте си тръгнали?

— Не смятате ли, че съм мислил за това? От мен тук няма никаква полза, казвам ви. Моята помощ е като лекарствата, които инжектират на болния, за да продължат още малко живота му. Никаква лечебна стойност. Просто едно отлагане.

Няколко секунди момичето мълча. После промълви несигурно;

— Животът е много ценен… даже и така. — Самообладанието й почти я напусна.

Нищо не можех да й отговоря. Тя се посъвзе.

— Вие можете да ни помогнете да оживеем. Винаги съществува възможност — някоя мъничка възможност нещо да се случи. Даже сега.

Вече бях казал какво мисля по въпроса. Не го повторих.

— Толкова е трудно — промълви тя като че на себе си. — Само ако можех да ви видя… Но тогава, разбира се, ако можех… Млад ли сте? По гласа ви разбирам, че сте млад.

— Под трийсетте съм и съвсем обикновен на вид.

— Аз съм на осемнайсет. Това беше рожденият ми ден — денят, в който падна кометата.

На това не можеше да се каже нищо, което да не прозвучи жестоко. Продължавахме да мълчим. Забелязах, че здраво стиска ръцете си. После ги отпусна покрай тялото си. Кокалчетата й бяха съвсем побелели. Момичето като че понечи да заговори, но се отказа.

— Какво има? — попитах я. — Какво мога да направя аз, освен да продължа всичко това още малко.

Тя захапа устни. После поде:

— Те… те казаха, че може би сте самотен. Помислих си, че ако… — гласът й потрепера и кокалчетата й побеляха още повече… — може би, ако имахте някой… Искам да кажа, някой тук… вие… вие може би нямаше да искате да ни напускате. Може би бихте останали с нас.

— О, господи — тихо изстенах аз.

Погледнах я. Стоеше неестествено изправена. Устните й леко потрепваха. Тя щеше да има обожатели, готови на всичко за една нейна усмивка. Щеше да бъде щастлива и безразлична, а после — щастлива, че обича. За нея животът щеше да е очарователен, а любовта много сладка…

— Ще бъдете мил с мен, нали? Виждате ли, аз никога…

— Спрете! Спрете! — извиках. — Не трябва да ми казвате тези неща. Вървете си, моля ви.

Но тя не си тръгна. Остана загледана право в мен с очи, които не ме виждаха.

— Вървете си! — повторих аз.

Не можех да издържам на упрека й. Това не беше просто тя, това бяха хиляди и хиляди погубени млади живота.

Момичето се приближи.

— Но вие май плачете — каза то.

— Вървете си! За бога, вървете си!

Тя се поколеба, после се обърна и пипнешком намери пътя до вратата.

— Можете да им предадете, че оставам — казах след нея аз.

Първото нещо, което ми направи впечатление на следващата сутрин, беше миризмата. От време на време бях усещал този дъх и преди, но за щастие времето беше студено. А сега открих, че съм спал доста до късно в един вече топъл ден. Няма да описвам с подробности тази миризма; тези, които я познават, никога няма да я забравят за останалите — тя не се поддава на описание. Излъчваше се от всеки град и всяко село от седмици наред и се разнасяше с всеки полъх на вятъра. И когато тази сутрин се събудих, за да я усетя осезателно, това окончателно ме убеди, че краят е дошъл. Смъртта е просто един шокиращ свършек на жизнеността. Разложението обаче е окончателният, истинският край.

Останах известно време в леглото, потънал в размисъл. Единственото, което можех да направя сега, беше да натоваря групата си на камиони и на смени да ги закарам някъде в провинцията. А всички провизии, които бяхме събрали? Те също трябваше да се натоварят и да се превозят — а аз бях единственият способен да шофира… Това щеше да ни отнеме дни… ако имахме дни…

Освен това започвах да се чудя какво става из сградата. Хотелът беше странно тих. Заслушах се и успях да доловя нечии стонове, долитащи от съседната стая, и освен тях нищо друго. Скочих от леглото и бързо се заобличах, обхванат от силно безпокойство. Излязох от стаята и отново се заослушвах. Из къщата не се чуваха никакви стъпки. Внезапно изпитах отвратителното усещане, че историята се повтаря и аз отново съм в болницата.

— Хей! Има ли някой тук? — извиках силно.

Отговориха ми няколко гласа. Отворих близката врата. Вътре имаше един мъж. Изглеждаше много зле и бълнуваше. Нищо не можех да направя. Отново затворих вратата.

Стъпките ми силно отекваха по дървените стълби. На следващия етаж ме повика женски глас: „Бил, Бил.“

На леглото в една малка стаичка лежеше момичето, което ме беше посетило снощи. Когато влязох, обърна главата си към мен. Разбрах, че и тя също беше болна.

— Не се приближавайте. Вие ли сте, Бил?

— Да.

— Така си и мислех. Вие все още можете да ходите; те трябва да пълзят. Радвам се, Бил. Казах им, че няма да си отидете просто така, но те решиха, че сте си отишли. Сигурно вече всички са си отишли, всички, които можеха.

— Бях заспал — казах аз. — Какво се е случило?

— Все повече и повече хора се разболяват. Уплашиха се…

— Какво мога да направя за вас? — попитах безпомощно. — Мога ли нещо да ви донеса?

Лицето й се изкриви. Тя обви тялото си с ръце и се сгърчи. Когато спазмата премина, по челото й се стичаха капки пот.

— Моля ви, Бил. Аз не съм много смела. Ще ми дадете ли нещо, за да се свърши по-бързо?

— Да — казах. — Това мога да направя.

След десет минути се върнах от аптеката. Подадох й чашата с вода и пъхнах хапчето в другата й ръка. Тя го подържа малко. После каза:

— Толкова безсмислено — а би могло да бъде съвсем различно. Сбогом, Бил. И благодаря ви, че се опитахте…

Гледах я как лежи на леглото и си мислех, че има нещо, което прави всичко още по-безсмислено — чудех се колко ли щяха да кажат: „Вземи ме със себе си“, докато тя беше казала: „Остани с нас.“

А аз даже не научих името й.

Споменът за червенокосия младеж, който беше стрелял по нас, изигра основна роля в избора ми на път до Уестминстър.