— О, господи! — нервно възкликнах аз.

— Не ставай глупак — раздразнено каза Джозела. — Ела виж тази светлина.

А светлина наистина имаше. Като гледах от нейния прозорец, като че ли в североизточна посока виждах ярък лъч, като от прожектор, който неподвижно сочеше право нагоре.

— Това трябва да означава, че там има някой друг, който вижда — каза тя.

— Сигурно — съгласих се.

Опитах се да определя местоположението на източника, но в околната тъмнина това беше невъзможно. Не много далеч, в това бях сигурен, и като че избликваше някак си сред въздуха — което най-вероятно означаваше, че е качен върху някоя висока сграда. Поколебах се.

— Най-добре да го оставим за утре — реших аз.

Идеята да тръгнем да търсим светлината из тъмните улици съвсем не ме привличаше. Освен това съществуваше известна възможност — съвсем невероятно, но все пак съществуваше — това да е капан. Даже и сляп човек, който е достатъчно умен и отчаян, би могъл да направи това с електрическо фенерче.

Намерих някаква пила за нокти и приклекнах така, че погледът ми да е на едно ниво с перваза на прозореца. С върха на пилата внимателно издълбах в боята линия, точно в посоката на лъча. После се върнах в стаята си.

Лежах буден повече от час. Нощта подсилваше тишината на града и правеше звуците, които я разкъсваха, още по-безнадеждни. От време на време от улицата се чуваха гласове, които бяха на ръба на истерията. Веднъж се разнесе смразяващ писък, който като че ли с ужасяващо наслаждение приветствуваше лудостта. Някъде не много далеч някой хлипаше отчаяно, без прекъсване. На два пъти чух острия пукот на самотни изстрели… Отправих горещи благодарности към съдбата, която ми беше изпратила Джозела за другар.

Пълната самота беше най-страшното състояние, което можех да си представя в този момент. Сам човек не би струвал нищо. Другарят означаваше цел, а целта не позволяваше на отчаянието и страха да те победят.

Опитвах се да изолирам звуците, като си мислех за всички неща, които трябваше да свърша на другия ден, на следващия и през всички идващи дни; или мъчех се да отгатна какво означава този лъч светлина и как би могъл да ни засегне. Но хлипането продължаваше безспир и ми напомняше за нещата, които бях видял през деня и които щях да видя утре…

Отварянето на вратата ме накара уплашено да седна в леглото. Беше Джозела със запалена свещ в ръка. Очите й бяха потъмнели и широко разтворени. Беше плакала.

— Не мога да спя — каза тя. — Страх ме е, ужасно ме е страх. Чуваш ли ги — всички тези нещастници? Не мога да издържам…

Дойде при мен като дете да я успокоя. А и аз самият имах нужда от това.

Джозела заспа първа, отпуснала глава върху рамото ми.

Спомените от случилото се през деня все още не ми даваха покой. Но в края на краищата човек заспива. Последното, за което си спомних, беше хубавият тъжен глас на момичето, което пееше:

Когато се събудих, чух Джозела, която вече се движеше из кухнята. Часовникът ми показваше почти седем часа. Докато се обръсна с неприятната студена вода и облека, из апартамента вече се разнасяше миризмата на препечен хляб и кафе. Заварих я до примуса с тиган в ръка. От нея се излъчваше такова самообладание, че ми беше трудно да повярвам, че това е уплашената фигура от предната нощ. Освен това и държанието й беше съвсем практично.

— Страхувам се, че млякото ни ще бъде от консерва. Хладилникът е спрял. Но всичко друго е в добро състояние.

За момент ми беше трудно да си представя, че така подходящо облечената фигура пред мен е имала нещо общо с балното привидение от снощи. Беше се спряла на тъмносин скиорски костюм и бели вълнени чорапи, навити над здрави обувки. На тъмен кожен колан беше закачила красиво изработен ловджийски нож, а не посредственото оръжие, което бях й намерил предния ден. Не бях мислил как ли ще бъде облечена, но практичността на избора й далеч не беше единственото нещо, което ми направи впечатление, когато я видях.

— Мислиш ли, че е подходящо? — попита тя.

— Във висша степен — уверих я. После се огледах. — Ще ми се и аз да бях проявил такава предвидливост. Мъжкият всекидневен костюм не е най-подходящият тоалет за нашето положение.

— Да, би могъл да се справиш и по-добре — съгласи се тя, като хвърли откровен поглед върху измачкания ми костюм.

— Тази светлина снощи — продължи Джозела — идваше от кулата на Университета — или поне съм почти сигурна, че е оттам. Точно на същата линия не се забелязва нищо друго. Освен това ми се струва, че и разстоянието съвпада.

Огледах пуктината, която бях направил върху перваза. И тя действително, както казваше Джозела, сочеше право към кулата. Освен това забелязах и още нещо. Върху кулата от един и същи пилон се развяваха две знамена. Едното би могло да е забравено, но две — това беше съзнателна сигнализация. Дневният заместител на светлината. Докато закусвахме, решихме, че ще отложим за известно време изпълнението на нашата програма и че проучването на кулата ще е първата ни работа за деня.

След около половин час напуснахме апартамента. Както и очаквах, намерихме пикапа непокътнат. Паркиран по средата на улицата, той не беше привлякъл ничие внимание. Без да губим повече време, оставихме куфарите, които Джозела беше намерила, отзад при противотрифидните съоръжения и потеглихме.

По улиците имаше много малко хора. Вероятно умората и хладният въздух им бяха подсказали, че нощта е паднала, и те все още не се бяха измъкнали от нощните си убежища. А тези, които бяха останали, вече не се придържаха до фасадите на къщите, а до водосточните канали и повечето носеха тояжки или някакви дървета, с които, почуквайки по бордюра, осигуряваха пътя си. Това значително улесняваше придвижването им, за разлика от фасадите, където всеки вход или издатина беше препятствие, а почукването намаляваше броя на сблъскванията.

Ние с лекота следвахме пътя си и не след дълго завихме в „Стоър стрийт“, в дъното на която се издигаше университетската кула.

— Внимавай — каза Джозела, когато тръгнахме по празната улица. — Струва ми се, че нещо става около вратите.

Беше права. Когато наближихме, забелязахме, че в края на улицата се е събрала немалка тълпа. От предния ден изпитвахме отвращение към тълпите, затова завих в дясно по „Гауър стрийт“, изминах петдесетина метра и спрях.

— Какво, мислиш, става там? Да се опитаме ли да разберем, или да изчезваме? — запитах.

— Ще ми се да разберем — бързо отговори Джозела.

— Чудесно. И на мен — съгласих се аз.

— Познавам мястото — добави тя. — Зад тези къщи има градинка. Ако успеем да стигнем до нея, ще можем да разберем какво става, без да ни забележат.

Слязохме от колата и с надежда занадничахме по приземните етажи на близките сгради. В третата открихме отворена врата. Един коридор пресичаше къщата и излизаше право в градинката. Тя беше обща за около дузина къщи и с доста странно разположение. По-голямата й част беше на нивото на сутерените и следователно — под нивото на околните улици. Но в далечния си край, този, който беше най-близо до сградата на Университета, тя се издигаше в нещо като тераса, която се отделяше от улицата с висока желязна врата и ниска ограда. От другата страна се чуваше шумът на тълпата, който представляваше някакво сложно бръмчене. Пресякохме тревната площ, изкачихме се по стръмна, посипана с едър пясък пътека и си намерихме място зад параван от храсти, откъдето можехме да наблюдаваме.

Тълпата на улицата край вратите на Университета трябва да наброяваше няколкостотин мъже и жени. Тя беше значително по-голяма, отколкото си я представяхме, съдейки по шума. Тогава за пръв път осъзнах колко по-тиха и неподвижна е една тълпа от слепци в сравнение със същия брой виждащи. Това, разбира се, е съвсем естествено, защото те разчитат почти изцяло на слуха си, за да разберат какво става, така че мълчанието на всеки един е в полза на всички останали, но до този миг никога не се бях сещал за това.