Коукър смята, че биха могли доста добре да се справят, след като децата пораснат достатъчно, за да могат да работят, но въпреки всичко животът им през цялото време щеше да бъде една постоянна борба. Затова, когато ги намерих, не се двоумиха много дали да дойдат при нас. Веднага се заеха да товарят рибарските си лодки и само след около две седмици бяха на острова. Когато Коукър разбра, че не сте сред нас, предположи, че може би все още се намирате някъде из този район.

— Предайте му, че вече не изпитваме никакви лоши чувства към него — обади се Джозела.

— Той ще ни бъде много полезен, а от това, което ни разказа, разбрахме, че и вие можете да ни бъдете много полезен — каза Айвън, като ме гледаше. — Вие сте биохимик, нали?

— Биолог — отговорих — и малко биохимик.

— Това са абсолютни подробности. Идеята е следната. Майкъл иска да се открие някакъв научен метод за унищожаване на трифидите. Това трябва да стане, ако изобщо искаме да съществуваме. Бедата засега обаче е, че единствените хора, които се занимават с този проблем, са няколко души, забравили почти всичко от наученото по биология в училище. Какво ще кажете — искате ли да станете професор? Мисля, че проблемът е много сериозен.

— В момента за нас по-сериозен няма — казах аз.

— Това означава ли, че ни каните на вашия райски остров? — попита Денис.

— Ако се одобрим взаимно — да. Бил и Джозела вероятно си спомнят широките принципи, които изложихме онази вечер в сградата на Университета. Те все още са в сила. Нашата цел не е реставраторска. Ние искаме да построим нещо ново и по-добро. На някои това не им допада. Такива хора не са ни необходими. Просто нямаме намерения да поддържаме една опозиционна партия, чиято цел е да съхрани много от старите недостатъци. Предпочитаме тези хора да отидат на друго място.

— При сегашните обстоятелства това „друго място“ не звучи много примамливо — забеляза Денис.

— О, съвсем не искам да кажа, че ги хвърляме обратно сред трифидите. Те не бяха малко хора и затова трябваше да им се намери някое подходящо място. Една група се прехвърли на островите Ченъл и започна да ги разчиства по същия начин, по който ние бяхме разчистили остров Уайт. Около стотина души се преместиха там. Сега те също живеят много добре.

Затова въведохме системата на взаимното одобрение. Новопристигналите живеят шест месеца с нас, след което се събира Съвет, на който се решава техният въпрос. Ако нашият начин на живот не им харесва — казват ни го; съответно ако ние смятаме, че те не са подходящи — също им го казваме. Ако са подходящи — остават; ако не — осигуряваме им възможност да отидат на островите Ченъл или на сушата — ако проявят подобна странност.

— Това малко ми намирисва на диктатура. Как се образува този ваш Съвет? — искаше да знае Денис.

Айвън поклати глава.

— Ако се задълбаем във въпросите на организацията, ще ни е необходимо прекалено много време. Най-добрият начин да разберете как живеем е да дойдете и да видите сами. Ако при нас ви хареса — ще останете. Но дори и да не ви хареса, смятам, ще се убедите, че островите Ченъл са по-добро място от това, в което ще се превърне вашето имение след няколко години.

Вечерта, след като Айвън беше излетял и изчезнал някъде на югозапад, излязох навън и седнах на любимата си пейка в едно ъгълче на градината.

Гледах долината и си спомних за добре отводнените и грижливо поддържани ливади, които се простираха там преди. Сега всичко беше подивяло. Занемарените нивя бяха осеяни с гъсталаци, тръстика и застояли локви. По-големите дървета бавно потъваха в прогизналата земя.

Мислех си за Коукър и това, което говореше за учителя, лекаря и ръководителя — и за непосилния труд, който щеше да ни е необходим, за да живеем върху нашето малко парче земя. Как едно такова затворено съществование щеше да се отрази на всички ни. За тримата слепи, които с напредването на възрастта се чувствуваха все по-ненужни и отчаяни. За Сюзън, на която трябваше да се осигури възможност да има съпруг и деца. За Дейвид и момиченцето на Мери, а и всички други деца, които можеше да се родят — те трябваше да станат работници веднага щом поотраснат. За това, че ние с Джозела колкото повече остарявахме, толкова повече трябваше да работим, защото щяхме да изхранваме повече хора, а и все повече работи щяха да се извършват на ръка…

И през цялото това време трифидите търпеливо щяха да чакат. Още сега виждах стотици от тях, които образуваха тъмнозелен пояс зад оградата. Не, длъжни бяхме да търсим средство срещу тях — някакъв естествен враг, някаква отрова, вирус — нещо ефикасно. За това щеше да е необходимо свободно време, и то колкото се може по-скоро. Времето работеше за трифидите. Те само трябваше да продължават да чакат, докато изчерпим и последните си запаси. Първо щеше да свърши горивото, после — телта, с която поправяхме оградите. А те или техните потомци все щяха да чакат, докато телта окончателно ръждяса…

И все пак Шърнинг беше станал наш дом. Въздъхнах.

Чух леки стъпки по тревата. Джозела дойде и седна до мен. Обвих с ръка рамото й и попитах:

— Те какво мислят за това?

— Горките, много са разстроени. Сигурно им е трудно да проумеят как така трифидите чакат отвън, след като не могат да ги видят. И после, тук те познават мястото и лесно се ориентират. Сигурно е ужасно да си сляп и да се наложи да се движиш на съвършено чуждо място. Те знаят само това, което ние им казваме. И струва ми се, не могат съвсем да разберат, че тук ще стане невъзможно да се живее. Мисля, че ако не бяха децата, веднага щяха да кажат: „Не“. Разбираш ли, та това е тяхното място, всичко, което им е останало. Тези неща те чувствуват много силно. — Тя замълча и след малко добави. — Те мислят така, но в действителност това съвсем не е тяхно място, нали? То е наше. Хвърлихме толкова труд за него.

Джозела сложи ръката си върху моята.

— Ти го създаде и поддържа за нас, Бил? Как мислиш? Да останем ли още една-две години?

— Не — казах аз. — Работех, защото тогава ми се струваше, че всичко зависи от мен. Сега мисля, че започва да става безсмислено.

— О, скъпи, не говори така! Подвизите на странствуващите рицари не са били безсмислени. Ти се бори за всички нас и ни пази от „жестокия змей“.

— Най-вече заради децата — казах аз.

— Да, децата — съгласи се Джозела.

— И знаеш ли, през цялото това време ме преследваха думите на Коукър — първото поколение работници, следващото диваци… Мисля, че ще е по-добре да признаем поражението, преди да е дошло, и да заминем сега.

Джозела стисна ръката ми.

— Бил, скъпи, това не е поражение, а само… как се казваше? — стратегическо отстъпление. Оттегляме се, за да работим и да подготвим деня, в който ще можем да се върнем обратно. И един ден ние ще се върнем. Ти ще ни покажеш как да пометем и последния от тези отвратителни трифиди и да си възвърнем земята.

— Мила моя, в теб има много оптимизъм.

— А защо не?

— Е, поне ще се боря с тях. Но първо трябва да заминем. Въпросът е кога?

— Мислиш ли, че ще можем да останем лятото тук? За нас това ще бъде нещо като ваканция — след като няма да е необходимо да се подготвяме за зимата. Заслужили сме такава почивка.

— Струва ми се, че бихме могли да направим това — съгласих се аз.

— Толкова е странно, Бил. Сега, когато мога да се махна оттук, разбирам, че не го желая. Понякога ми се струваше, че съм в затвор — но сега имам чувството, че като си отиваме, извършваме някакво предателство. Виждаш ли, аз… аз никога не съм била така щастлива, както тук. Въпреки всичко.

— А аз, скъпа моя, мисля, че преди даже не съм бил жив. Но занапред ще имаме още по-щастливи дни. Обещавам ти.

— Глупаво е, но когато си тръгнем, ще плача много. Ще пролея ведра сълзи. Не бива да ми обръщаш внимание.

Но обстоятелствата се стекоха така, че всички бяхме прекалено заети, за да плачем…

Джозела беше права, че няма смисъл да се бърза. Щяхме да прекараме лятото в Шърнинг, а през това време, аз можех да потърся на острова нов дом за нас и на няколко курса да пренеса най-полезните неща от запасите ни и противотрифидните снаряжения, които бяхме успели да съберем. Междувременно обаче дървата ни бяха изгорели. Имахме нужда от съвсем малко гориво — колкото да палим печката в кухнята няколко седмици. Затова на другата сутрин ние със Сюзън отидохме да докараме въглища.