Разбираш ли, Бил, ние трябва да направим нещо, за да оправдаем чудото. Аз можех да бъда едно от тези слепи момичета: ти можеше да бъдеш един от тези блуждаещи мъже. Ние не сме в състояние да направим нищо голямо. Но ако се опитаме да се грижим за няколко от тях и ги направим щастливи според силите си, може би малко ще се отблагодарим — ще заплатим една нищожна частичка от дълга си. Разбираш какво искам да кажа, нали, Бил?

Премислях думите й минута, а може и повече.

— Смятам, че това е най-странният аргумент, който чух днес, не, може би, който изобщо съм чувал. И все пак…

— И все пак съм права, нали. Бил? Знам, че съм права. Опитах се да се поставя на мястото на едно от тези слепи момичета и знам. Ние държим техния шанс за максимално пълноценен живот, поне на някои от тях. Ще им го дадем ли като част от нашата благодарност, или ще им го отнемем заради предразсъдъците, с които сме били възпитани? Ето докъде се свежда всичко.

Мълчах известно време. Нито за момент не се съмнявах, че Джозела е убедена във всяка дума, която каза. Спомних си как действуват такива решителни жени като Флорънс Найтингейл14 и Елизабет Фрай15. С такива жени нищо не можеш да направиш — и много често се оказва, че разрушителните им идеи, в крайна сметка, са били правилни.

— Добре — промълвих най-после. — Ако смяташ, че така трябва да бъде. Надявам се обаче…

Тя ме прекъсна.

— О, Бил, знаех, че ще разбереш. О, как се радвам, толкова се радвам. Направи ме толкова щастлива.

След известно време.

— Надявам се — започнах отново аз.

Джозела ме потупа по ръката.

— Изобщо не бива да се тревожиш, мили. Аз ще избера две хубави, разумни момичета.

— О — казах аз.

Седяхме на стената, хванати за ръце, и гледахме изпъстрените със сенки дървета — но почти не ги забелязвахме или поне аз не ги забелязвах. После в сградата зад нас някой пусна грамофон. Разнесоха се звуците на Щраусов валс. Музиката изпълни празния двор с болезнена носталгия. За миг улицата пред нас се превърна във въображаема бална зала. Вихър от цветове и призрачна луна вместо кристален полилей.

Джозела се плъзна по земята. С протегнати ръце, с потрепващи пръсти и китки, с люлеещо се тяло, тя танцуваше лека като перушинка в голям кръг от лунна светлина. Приближи се до мен. Очите й искряха. Ръцете й ме канеха.

И ние танцувахме на ръба на едно неизвестно бъдеще, под звуците от ехото на едно изчезнало минало.

Вървях през непознат изоставен град, някаква камбана биеше печално и един гробовен безплътен глас се носеше из празното пространство: „Зверът избяга! Внимание! Зверът избяга!“ Събудих се и разбрах, че наистина се звънеше. Беше ръчен звънец, от който се раздаваше такова двойно медно дрънчене, че за момент, стреснат от острия му рязък звук, не можех да си спомня къде се намирам. След малко, докато все още седях замаян, до мен долетяха викове: „Пожар! Пожар!“ Изскочих от одеялата и така, както си бях, изтичах в коридора. Там миришеше на дим, чуваше се шум от забързани стъпки, блъскаха се врати. Като че ли най-силният шум идваше някъде отдясно, където звънецът продължаваше да звъни и уплашени гласове да викат, затова се обърнах и се затичах в тази посока. Слаба лунна светлина се процеждаше през високите прозорци в дъното на коридора, като осветяваше пътя ми дотолкова, че да мога да се движа в средата и да избягвам хората, които пипнешком вървяха покрай стените.

Стигнах стълбите. Звънецът все още дрънкаше долу във фоайето. Заслизах надолу колкото се може по-бързо сред, дим, който все повече се сгъстяваше. Някъде към края на стълбите се спънах и полетях напред. Полумракът внезапно се превърна в тъмнина, в която като облак от игли избухна някаква светлина, и това беше всичко…

Първото нещо беше болка в главата. Следващото — силният блясък, които ме блъсна в очите и ме заслепи като с прожектор. Когато обаче, вече по-предпазливо, започнах да повдигам клепачите си, оказа се, че е обикновен прозорец и при това доста мръсен. Знаех, че лежа на легло, но не се изправих да разузнавам повече, някакво бутало така блъскаше из главата ми, че ми отнемаше всякакво желание да се движа. Лежах неподвижно и изучавах тавана до мига, в който открих, че китките ми са завързани. Откритие, което моментално ме изтръгна от летаргията, независимо от бучащата ми глава. Установих, че беше работено много прецизно. Не болезнено стегнато, но абсолютно сигурно. Изолационна жица, обвита по няколко пъти около всяка китка и възел, направен там, където не бих могъл да го достигна със зъби. Изругах и се заоглеждах. Стаята беше малка и освен леглото, на което лежах, съвсем празна.

— Хей! — извиках аз. — Има ли някой тук?

След около половин минута навън се чу тътрене на крака. Вратата се отвори и се появи някаква глава. Беше малка глава с груб вълнен каскет на върха. Отдолу висеше разкривена връзка, а на лицето й се тъмнееше небръсната брада. Главата не беше обърната точно към мен, а някъде най-общо в тази посока.

— Здрасти, петле — каза тя доста дружелюбно. — Свести ли се, а? Чакай малко, сега ще ти донеса нещо съгревающо — и изчезна отново.

Инструкцията да чакам беше абсолютно излишна, но не чаках дълго. След няколко минути той се върна, като носеше едно канче с телена дръжка, в което имаше чай.

— Къде си? — попита мъжът.

— Точно срещу теб, на леглото.

Тръгна с протегната напред лява ръка, докато напипа крака на леглото, заобиколи го и ми подаде канчето.

— Заповядай, приятелче. Има малко странен вкус, щото старият Чарли му е ливнал малко ром, но мисля, че няма да имаш нищо против.

Поех канчето, като го крепях с доста усилия между завързаните си ръце. Чаят беше силен и сладък, а за рома не се бяха скъпили. Вкусът може и да беше странен, но ми подействува като самия еликсир на живота.

— Благодаря. Ти си истински вълшебник. Казвам се Бил.

Той май се казваше Алф.

— Защо е всичко това, Алф? Какво става тук?

Той седна на края на леглото и ми протегна пакет цигари и кибрит. Взех една, запалих първо неговата, после моята и му върнах пакета.

— Нещата стоят така, приятелче. Вчера сутринта в Университета стана малко сбиване — може би си бил там?

Казах му, че съм го видял.

— А, та след тая шега Коукър — това е тоя, дето приказваше — нещо се ядоса. „О’кей“ — каза той някак гадно. „Те сами си го изпросиха. Аз излязох пред тях честно и открито. Сега ще си получат заслуженото.“ Преди това се бяхме срещнали с няколко мъже и едно бабе, които също виждаха, и те се наговориха с него. Бива си го тоя Коукър!

— Искаш да кажеш, че той е организирал цялата работа? Че не е имало никакъв пожар или нещо подобно?

— Пожар! Ще пукна от смях! Само трябваше да опънат няколко жици, да запалят хартия и клечки във фоайето и да раздрънкат проклетия звънец. Предположихме, че тези, които могат да виждат, ще дойдат първи, защото все още луната не беше залязла. И точно така стана. Коукър и един друг ги обработваха, когато се спънеха, и ни ги подаваха да ги качваме на камиона. Просто като фасул.

— Хм — казах аз мрачно. — Този Коукър, изглежда, не е глупав. И колко балами се уловихме в капанчето му?

— Около две дузини — въпреки че пет-шест се оказаха слепи. Като натоварихме камиона, колкото побираше, изчезнахме и оставихме останалите да се оправят сами.

Каквото и да беше мнението на Коукър за нас, беше ясно, че Алф не изпитва никаква неприязън. Той като че гледаше на цялата работа като на спорт. Лично мен прекалено много ме болеше, за да го възприемам като спорт, но мислено свалях шапка на Алф. Бях сигурен, че на негово място нямаше да намеря сили да гледам на каквото и да било като на спорт. Допих си чая и взех още една от цигарите му.

— Каква е програмата оттук нататък? — попитах го.