Литмир - Электронная Библиотека

— Коукър смята да ни раздели на групи и да прикрепи по един от вас към всяка група. Вие ще се грижите за завличането и един вид ще бъдете нещо като очите на останалите. Изобщо работата ви ще е да ни помогнете да оцелеем, докато някой дойде и сложи край на тоя мор.

— Разбирам — казах аз.

Алф наостри уши. Не беше вчерашен. Беше доловил в тона ми нещо, за което аз самият не предполагах.

— Мислиш, че няма да е скоро ли? — попита той.

— Не знам. Какво казва Коукър?

По всичко изглеждаше, че Коукър не се беше занимавал с подробностите. Алф обаче имаше собствено мнение по въпроса.

— Ако ме питаш мене, смятам, че никой няма да дойде. Ако е имало такъв, той да е дошъл досега. Разбирам да бяхме в някое затънтено провинциално градче, но Лондон! Близко е до акъла, че първо тук трябваше да дойдат. Не, според мен още никой не е дошъл, а това означава, че никога няма да дойде, а това значи, че няма кой да дойде. Господ да ме убие, ако някога съм предполагал, че може да се случи такова нещо.

Нищо не отговорих. Алф не беше от тия, които можеш да будалкаш с повърхностни утешения.

— Май и ти така виждаш нещата? — каза след малко той.

— Положението не е много розово — признах аз, — но все още има надежда. Може би хора от друга страна…

Той поклати глава.

— Трябваше да са дошли досега и по улиците да обикалят коли с високоговорители, за да ни казват какво да правим. Не, братко. Просто няма кой и откъде да дойде. Ето, това е положението.

Известно време мълчахме. След малко той каза:

— Ех, не беше лош животецът — докато го имаше.

После ми разказа как беше живял. Захващал се с най-различни работи и винаги успявал да се занимава с по нещо незаконно и интересно. На края Алф заключи:

— А бе, така или иначе, не живеех зле. А ти какво бачкаше?

Казах му. Професията ми не му направи никакво впечатление.

— Хм, трифиди! Проклети и гадни същества, ако питаш мен. Неестествени, както се казва.

С това разговорът приключи.

Алф си излезе и ме остави да размишлявам с помощта на един пакет от неговите цигари. Премислих положението, но не мога да кажа, че ми хареса. Чудех се как ли го възприемат останалите. Особено ме интересуваше мнението на Джозела.

Станах от леглото и се приближих до прозореца. Шансовете ми не бяха много големи. Вътрешна шахта с дълбочината на четирите етажа под мен, със стени, облицовани с бели плочки, и капак от армирано стъкло на дъното. Оттук не можех да постигна кой знае какво. Алф беше заключил вратата след себе си, но все пак я пробвах. Така, за чиста съвест. Самата стая не ми подсказваше нищо. Приличаше на стая в долнопробен хотел, с тази разлика, че всичко освен леглото беше изхвърлено навън.

Отново седнах и се замислих. Може би бих могъл даже и с вързани ръце да се справя с Алф — в случай че нямаше нож. Но най-вероятно имаше и това нямаше да е много приятно. Сляп човек, въоръжен с нож, ще се мъчи да те обезвреди. Освен това възникваше проблемът как да разбера покрай колко други трябваше да мина, преди да успея да се измъкна от сградата. И най-вече не исках да навредя на Алф. Струваше ми се по-разумно да изчакам, докато се яви удобен случай — а такъв все някога трябваше да се яви — на един виждащ сред слепци.

След един час Алф отново дойде и донесе чиния с храна, лъжица и ножове.

— Малко е грубичко — извини се той, — но забраниха всякакви вилици и ножове.

Докато се хранех, попитах го за останалите. Не можа да ми каже кой знае колко, а не знаеше и имена, но успях да разбера, че сред заловените е имало и жени. После за няколко часа останах сам и ги прекарах, опитвайки се да се отърва от главоболието си със сън.

Когато Алф отново се появи, за да ми донесе още храна и задължителното канче чай, придружаваше го и човекът, когото той беше нарекъл Коукър. Сега ми се стори много по-изморен от първия път, когато го бях видял. Под мишница носеше купчина книжа. Огледа ме изпитателно.

— Ясна ли ви е идеята?

— Това, което Алф ми каза — отговорих.

— Добре тогава — той хвърли книжата на леглото, изтегли най-горната диплянка и я разтвори. Беше карта на Голям Лондон. Посочи ми един район, дебело очертан със син молив, включващ част от „Хемпстед“ и „Суис Котидж“.

— Това е вашият участък. Групата ви ще работи в този район и в ничий друг. Не може всички да са на едно място. Задачата ви е да откриете храната в този район и да се погрижите хората ви да я получат — нея и всичко друго, от което имат нужда. Ясно ли е?

— В противен случай? — казах аз, като го гледах.

— В противен случай те ще изгладнеят. А като изгладнеят, това няма да е никак добре за вас. Някои от момчетата си ги бива, а и никой от нас не го прави за развлечение. Така че внимавайте. Утре сутринта ще ви превозим до участъка с камиони. След това вие трябва да се грижите за съществованието им, докато някой дойде да оправи нещата.

— А ако никой не дойде?

— Трябва да дойде — отговори мрачно той. — Както и да е. Това са вашите задължения и още веднъж ви напомням, придържайте се само в собствения си район.

Спрях го, когато вече се канеше да излезе от стаята.

— Има ли тук едно момиче — мис Плейтън?

— Не знам никакви имена.

— Руса, висока около шест фута и шест-седем инча, със сивосини очи.

— Има едно момиче горе-долу толкова високо и русо. Само че не съм й гледал очите. Имам по-важна работа в момента — каза той и излезе.

Разгледах картата. Не бях много възторжен от определения ми район. Част от него действително беше едно доста здравословно предградие, но при така стеклите се обстоятелства място, включващо докове и складове, щеше да ни свърши много повече работа. Съмнявах се, че там изобщо имаше някои по-големи складове, но: „Всички не могат да вземат наградата“ — без колебание би казал Алф, а освен това нямах никакви намерения да се задържам там повече от необходимото.

Когато Алф отново се появи, попитах го дали ще занесе на Джозела една бележка. Той поклати глава.

— Съжалявам, братко, забранено е.

Обещах му, че ще бъде съвсем безобидна, но той остана непреклонен. Не можех да го обвинявам. Нямаше никакви причини да ми вярва, а и не можеше да прочете бележката, за да разбере дали е толкова безобидна, колкото твърдях. Както и да е, и без това нямах нито лист, нито молив, така че се отказах от тази идея. След известно настояване обаче той се съгласи да я уведоми, че съм тук, и да разбере района, в който я изпращаха. Не му се искаше да прави чак толкова много, но трябваше да признае, че ако действително по някакъв начин положението се оправеше, за мен щеше да е много по-лесно да я открия отново, ако знам откъде да започна търсенето.

След това за известно време компания ми правеха единствено собствените ми мисли.

Бедата беше в това, че не бях напълно убеден в правотата на нито един вариант. Човек притежава тази дяволска способност да вижда нещата и от двете им страни. Знаех, че разумът и далновидността подкрепяха Майкъл Бийдли и групата му. Ако те бяха тръгнали, несъмнено и ние с Джозела щяхме да отидем с тях и да работим с тях — и все пак, убеден съм, че нямаше да се чувствувам добре. Никога нямаше да съм съвсем сигурен, че нищо не е могло да се направи за потъващия кораб, никога нямаше да се отърва от съмнението, че не съм обявил за разумни собствените си предпочитания. Ако действително нямаше никаква възможност за организирано спасяване, тогава техният вариант да се спаси поне това, което е възможно, беше по-разумен. Но за съжаление разумът далеч не е единственото нещо, от което е изтъкан човекът. Противопоставих се точно на този начин на мислене, за който старият професор беше казал, че е толкова трудно да се промени. И той беше неоспоримо прав, когато казваше колко трудно се възприемат нови принципи. Ако например станеше чудо и неочаквано се появеше някакъв начин за спасение, много добре знаех каква гадина щях да се чувствувам за това, че съм се измъкнал, независимо от подбудите, и как щях да презирам и себе си, и другите за това, че не бяхме останали тук в Лондон да помагаме дотогава, докато е възможно.

29
{"b":"284426","o":1}