Но, от друга страна, ако не дойдеше помощ, как щях да се чувствувам за това, че съм си изгубил времето и прахосал напразно усилията, докато по-решителни хора са се заели със спасяването на това, което е било възможно.

Знаех, че трябва да реша веднъж завинаги коя е правилната кауза и да й остана верен. Но не можех. Люшках се. И няколко часа по-късно, когато вече заспивах, аз все още се люшках.

Нямаше начин да разбера какво беше решила Джозела. Нямах никакво лично съобщение от нея. Но Алф беше подал главата си веднъж тази вечер. Съобщението му беше кратко:

— Уестминстър — каза той. — Господи! Не виждам каква кльопачка ще намерят в Парламента.

Рано на другата сутрин Алф влезе и ме събуди. Придружаваше го едър мъжага с неспокойни очи, който попипваше касапския си нож с ненужна показност. Алф се приближи и хвърли един пакет дрехи на леглото. Другарят му затвори вратата и се облегна на нея, като ме наблюдаваше с опитно око и си играеше с ножа.

— Дай си лапите, братко — каза Алф.

Протегнах ръцете си към него. Той напипа жиците върху китките ми и ги преряза с клещи.

— А сега облечи тази премяна — каза и отстъпи назад.

Докато се обличах, специалистът с ножа наблюдаваше всяко мое движение като ястреб. Когато бях готов, Алф извади чифт белезници.

— Трябва да сложиш и тези — каза той.

Поколебах се. Човекът до вратата престана да се обляга върху нея и насочи ножа си към мен. Очевидно за него това беше най-интересният момент. Реших, че може би не е сега времето за каквито и да било опити, и протегнах ръцете си. Алф напипа китките ми и щракна белезниците. После отиде и ми донесе закуската.

След около два часа другият отново се появи. Ножът му беше на видно място.

— Айде — каза той.

Това беше единствената дума, която изобщо го чух да произнася.

Изпитвайки неприятното усещане от постоянното присъствие на ножа зад гърба си, слязох по стълбите и пресякох преддверието. На улицата ни чакаха два натоварени камиона. Коукър с още двама стоеше до задния капак на единия. Направи ми знак да се приближа. Без да промълви нито дума, прекара една верига през ръцете ми. На двата края на веригата имаше по един каиш. Единият вече беше омотан около лявата китка на як сляп мъж, който стоеше до него, другия той омота около дясната китка на друг с не по-малко бандитска физиономия, така че аз бях между тях. Нямаха намерение да се подлагат на какъвто и да било риск.

— На ваше място не бих опитвал никакви глупости — посъветва ме Коукър. — Вие се дръжте добре с тях и те ще се държат добре с вас.

Тримата непохватно се покатерихме отзад в камиона и двете коли потеглиха.

Спряхме някъде около „Суис Котидж“ и се изсипахме на улицата. Виждаха се около двадесетина души, които очевидно безцелно блуждаеха около канавките. При шума от моторите всички до един се обърнаха към нас. С недоверчиво изражение на лицата, като че бяха части от един-единствен механизъм, започнаха с надежда да се приближават, като от време на време викаха. Шофьорите ни извикаха да се отместим. Върнаха назад, обърнаха колите и изтрополиха натам, откъдето бяхме дошли. Приближаващите се спряха. Един-двама изкрещяха след камионите, повечето отчаяно и безмълвно се върнаха към предишното си блуждаене. На около петдесетина метра имаше една жена, тя изпадна в истерия и заблъска главата си в стената. Доповръща ми се.

Обърнах се към групата си:

— Е, казвайте какво искате най-напред?

— Квартира — отговори един от тях. — Трябва да имаме някакво място, където ще нощуваме.

Реших, че поне това трябва да им намеря. Не можех просто да се измъкна и да ги зарежа така захвърлени на улицата. Като сме стигнали дотук, поне да им намеря някакъв център, нещо като главна квартира, за да могат да стъпят на краката си. Трябваше ни място, където нещата можеха да се докарват и складират, хората да се хранят и да живеят заедно. Преброих ги. Бяха петдесет и двама, четиринайсет от които жени. Най-доброто разрешение щеше да бъде някой хотел. Него поне нямаше да снабдяваме с легла и завивки.

Мястото, което избрахме, беше един поразкрасен пансион, състоящ се от четири свързани помежду си викториански къщи, който ни осигуряваше значително повече неща от един обикновен подслон. Когато влязохме, там вече имаше около половин дузина хора. Един господ знае какво беше станало с останалите обитатели. Тези уплашено се бяха сгушили в един от салоните — старец, възрастна жена, която, както се оказа после, беше управителката, мъж на средна възраст и три момичета. Управителката успя психически да се стегне дотолкова, че ни отправи няколко доста силно звучащи заплахи, но ледът и на най-свирепия й хотелиерски маниер беше доста тънък. Старецът се опита да я подкрепи, като се поразвика малко. Останалите не направиха нищо. Само нервно държаха лицата си обърнати към нас.

Обясних, че се заселваме в хотела. Ако не им харесва, могат да си отидат, ако, от друга страна, предпочитат да останат и делят наравно с нас всичко, което имаме, имат пълна свобода на действие. Не бяха много доволни. По реакцията им се досетих, че някъде в сградата имат таен склад с провизии, които не изгаряха от желание да делят с нас. Когато обаче до съзнанието им достигна, че имаме намерение да натрупаме по-големи запаси, отношението им видимо се промени и те се приготвиха да извлекат максимална полза от създалото се положение.

Реших, че трябва да остана още един-два дена, докато групата се установи. Подозирах, че Джозела изпитва същите чувства към нейните хора. Умен човек е този Коукър — номерът се нарича „подръж бебето“. Но след това ще се измъкна и ще отида при нея.

През следващите няколко дни системно обработвахме големите магазини в близката околност. Почти всичките бяха еднотипни и при това не много големи. Почти навсякъде преди нас бяха минали други. Витрините бяха в ужасно състояние. Прозорците бяха счупени, навсякъде бяха нахвърляни полуотворени консервени кутии и разсипани пакети, които бяха разочаровали търсещите и сега лежаха във вид на лепкава воняща маса сред отломките от счупените стъкла. По принцип загубите бяха малки, вредите повърхностни и ние винаги успявахме да открием по-големите каси вътре или зад магазините недокоснати.

Далеч не беше лесно за слепи хора да носят и маневрират с тежките каси из магазина, да ги изнасят и товарят на ръчните колички. След това трябваше да ги закарат до квартирата и да ги складират. Но с практиката хората постепенно взеха да придобиват известна сръчност.

Това, което най ги затрудняваше, беше необходимостта от моето присъствие. Много малко или нищо не можеше да се върши, ако не бях там да ги ръководя. Беше невъзможно да се действува с повече от една работна група едновременно, въпреки че бихме могли да сформираме дузина. Нито пък нещо можеше да се върши в хотела, докато бях навън със снабдителната група. Освен това времето, което трябваше да прекарвам в разузнаване и проучване на района, беше абсолютно загубено за всички останали. Двама виждащи можеха да свършат двойна работа, че и повече.

Щом започнехме веднъж, целия ден бях прекалено зает, за да мисля за нещо друго освен за конкретната работа, а нощем — прекалено уморен, за да правя нещо друго, освен да заспивам в мига, в който легнех. От време на време си казвах: „До утре вечер ще съм ги подсигурил достатъчно, е, достатъчно поне, за да изкарат още някое време. После ще изчезна оттук и ще намеря Джозела.“

Това звучеше чудесно, но всеки ден си казвах, че утре ще мога да го направя, и всеки ден ставаше все по-трудно. Част от тях бяха започнали да научават някои неща и все пак практически нищо — от тършуването из магазините до отварянето на консервите — не можеше да става без мен. Както вървяха нещата, по всичко изглеждаше, че вместо да намалява, нуждата от мен щеше непрекъснато да нараства.

И вината не беше тяхна. Точно това най-много усложняваше нещата. Някои толкова много се стараеха. И като ги гледах, ставаше ми все по-невъзможно просто така да си затворя очите и да си замина. Десетки пъти на ден проклетисвах този Коукър, че ме забърка в тая работа, но това съвсем не ми помагаше да разреша проблема: и така, продължавах да се чудя как ще свърши всичко…