Литмир - Электронная Библиотека

— Всичко е наред — казах му. — Елате насам.

Изпитах облекчение. Той беше, така да се каже, нормално сляп. Тъмните му очила ме смущаваха много по-малко от отворените, но ненужни очи на останалите.

— Тогава стойте на едно място — каза той. — Днес вече се блъснах в бог знае колко глупаци. Какво, по дяволите, става? Защо е толкова тихо? Знам, че не е нощ — чувствувам слънцето. Защо всичко се е объркало?

Разказах му каквото знаех.

Когато свърших, той мълча почти цяла минута, а после се изсмя кратко и горчиво.

— Сега поне могат да запазят цялото си проклето покровителство за себе си. Ще им е нужно.

След това предизвикателно изправи рамене.

— Благодаря ви. Желая ви късмет — каза ми той и се запъти в западна посока с подчертано независим вид.

Постепенно бързото му и сигурно почукване заглъхна зад гърба ми. Тръгнах по „Пикадили“.

Сега вече се виждаха повече хора и затова слязох на уличното платно, за да се движа сред застиналите в безпорядък коли. Така не пречех на хората, които се движеха, придържайки се о стените на сградите, защото всеки път, когато чуеха стъпки наблизо, те спираха и напрегнато очакваха възможния сблъсък. Подобни сблъсъци ставаха всеки момент из цялата улица, но един ми се стори особено знаменателен. Участниците в него опипваха пътя си от двата противоположни края на една витрина, докато налетяха един на друг. Единият беше млад мъж, облечен в добре ушит костюм, но връзката си очевидно беше избирал пипнешком. Другият — жена с малко дете на ръце. Детето изскимтя нещо неразбрано. Мъжът, който тъкмо беше започнал да се промъква покрай жената рязко спря.

— Почакайте малко — каза той. — Детето ви вижда ли?

— Да — отговори жената, — но аз не виждам.

Младият мъж се обърна, сложи пръста си върху стъклото на витрината и попита:

— Момченце, какво има там?

— Не съм момченце — възпротиви се детето.

— Хайде, Мери, отговори на господина — окуражи го майката.

— Хубави лелки — каза детето.

Мъжът хвана жената за ръка и пипнешком я заведе до следващата витрина.

— А тук? — запита отново той.

— Ябълки и длуги лаботи.

— Чудесно! — каза мъжът.

Събу си обувката и енергично удари стъклото с тока й. Все още нямаше опит. Първият удар не успя, но вторият свърши работа. Трясъкът отекна по цялата улица. Той отново се обу, предпазливо провря ръката си през счупеното стъкло и заопипва наоколо, докато набара два портокала. Единия даде на жената, а другия на детето. После отново заопипва, намери един и за себе си и започна да го бели. Жената нерешително държеше своя.

— Но… — започна тя.

— Какво има? Не обичате ли портокали?

— Но това не е редно. Не трябва да ги взимаме. Не по този начин.

— А как другояче смятате да си набавите храна? — запита той.

— Предполагам… ами не зная — призна колебливо тя.

— Много добре. Ето това е отговор. Сега го изяжте и ще отидем да си потърсим нещо по-хранително.

Жената все още държеше портокала в ръка, навела надолу глава, като че го гледаше.

— И въпреки всичко струва ми се, че не е редно — отново повтори тя, но вече не толкова убедено.

После остави детето на земята и започна да бели портокала…

„Пикадили съркъс“ беше най-многолюдното място, на което попадах до този момент. В сравнение с другите площадът изглеждаше направо натъпкан с хора, въпреки че надали имаше повече от стотина души. Повечето бяха облечени с неподходящи, зле подбрани дрехи и неспокойно блуждаеха наоколо, като че все още полузашеметени. От време на време някоя злополука предизвикваше взрив от псувни и безсилен гняв, всяващ само безпокойство, защото самият той беше признак на страх и детински като реакция. С едно единствено изключение имаше малко разговори и малко шум. Като че ли поради слепотата хората се бяха затворили в себе си.

Изключението си беше намерило място на едно от пешеходните „островчета“. Това беше възрастен човек, висок и мършав, с четинеста посивяла коса. Той натъртено ораторствуваше за разкаянието, за божия гняв и неприятните перспективи, очакващи грешниците. Никои не му обръщаше внимание. Върху повечето от тях този гняв вече се беше изсипал.

После в далечината се чу песен, която привлече всеобщото внимание — един постепенно усилващ се хор:

А когато умра,
не ми правете литургия,
а просто накиснете
костите ми във ракия.

Отегчено и фалшиво песента се разнасяше из пустите улици, а ехото унило й отговаряше. Хората заобръщаха глави ту наляво, ту надясно, опитвайки се да определят посоката. Пророкът на страшния съд повиши глас, за да надвика конкуренцията. Нестройният вой приближаваше:

При главата и краката
сложете бутилка ракия,
така ще бъда сигурен,
че няма да изгния.

Като акомпанимент се чуваше шум на влачещи се крака, които правеха усилие да маршируват.

От мястото, където стоях, можех да ги видя как се изнизват в индийска нишка от някаква пресечка на „Шафстбъри авеню“ и се отправят към площада. Вторият в редицата беше сложил ръцете си върху раменете на водача; третият — върху раменете на втория и така нататък до двадесет и петия или тридесетия. Със завършването на песента някой подхвана: „Бира, бира, славна бира“, но взе толкова висок тон, че смутено млъкна.

Групата упорито се движеше, докато се дотътра до центъра на площада. Там водачът извиси глас — силен и притежаващ всички качества на командуващ парад.

— Рота-а-а-а, спри!

Хората на площада бяха затихнали неподвижно и обърнали лица към него се опитваха да разберат какво става. Водачът отново заговори, пародирайки тона на професионален екскурзовод:

— И така, господа, пристигнахме. Пикапроклетидили съркъс. Центърът на света. Пъпът на вселената. Където всички знатни особи са се забавлявали с вино, песни и жени.

Той не беше сляп, съвсем не беше. Докато говореше, очите му шареха наоколо и всичко забелязваха. Вероятно зрението му беше оцеляло съвсем случайно, както и моето, но той беше порядъчно пиян, както и мъжете зад него.

— Ние също ще се позабавляваме. Следваща спирка — прочутото кафе „Роял“. И всичкото пиене за сметка на заведението.

— Да, ами жените? — попита някакъв глас.

Чу се смях.

— А-а-а, жени. Това ли искаш?

Водачът пристъпи напред и хвана едно момиче за ръката. Докато я мъкнеше към мъжа, който се беше обадил, тя пищеше и се дърпаше, но той не й обръщаше никакво внимание.

— Ето, приятелче. И да не кажеш, че не съм се грижил за теб. Като прасковка е, страхотна е — ако това има някакво значение за теб.

— Хей, ами за мен? — обади се друг.

— За тебе ли, братле? Ще измислим нещо. Руси ли харесваш, или черни?

Когато по-късно размишлявах върху постъпката си, реших, че съм се държал като глупак. Главата ми все още беше пълна с норми и стандарти, които бяха престанали да действуват. Даже не ми беше хрумнало, че жените, приети в бандата, биха имали далеч по-големи шансове да оцелеят, отколкото ако останат сами. Подтикнат от хлапашки героизъм и благородни подбуди, аз се хвърлих напред. Успях да стигна почти до него, без да ме забележи, и замахнах към ченето му. За нещастие той се оказа малко по-бърз…

Когато отново възвърнах интереса си към заобикалящия ме свят, установих, че лежа на улицата. Стъпките на бандата заглъхваха в далечината и пророкът на страшния съд, възвърнал красноречието си, запращаше след тях ужасяващите стрели на проклятията, пъкления огън и сярата на преизподнята.

След като малко насилствено ми бяха вкарали разум в главата, благодарих се, че нещата не се бяха развили по-зле. Ако боят беше завършил с обратен резултат, едва ли бих могъл да избягна отговорността за всички тези хора, които той водеше. В края на краищата, независимо какво можем да си мислим за методите му, този човек беше очите на групата и те щяха да разчитат на него не само за пиене, но и за храна. А жените също щяха да се присъединят към тях доброволно — когато огладнееха достатъчно. И като се огледах наоколо, усъмних се, че някоя от жените сериозно би се възпротивила срещу това. Стана ми ясно като две и две, че май щастливо съм се отървал от въздигането ми в ранг главатар на бандата.

12
{"b":"284426","o":1}