Тиншам Менър било избрано за временно убежище, като горе-долу единствената причина била, че Полковника го знаел като място, което би могло да им осигури компактна изолация. А тя била едно от техните основни изисквания.

Явно групата била зле подбрана и водачите ясно го съзнавали. На другия ден след пристигането им се състояло събрание, по-малобройно, но не по-различно от онова, предишното, проведено в сградата на Университета. Майкъл и неговата група заявили, че ги чакала прекалено много работа и нямали никакви намерения да си хабят енергията, успокоявайки някакви си личности, затънали в дребни предразсъдъци и разправии. Положението било прекалено сериозно за такива неща, а времето неумолимо напредвало. С това Флорънд Дюран се съгласила. Но всичко, което се случило със света, било достатъчно ясно предупреждение. Тя не била способна да разбере как е възможно да съществуват някои хора толкова слепи и неблагодарни за чудото, което ги било съхранило, и на всичкото отгоре да обмислят как да осъществят подривните теории, които вече цял век разклащали вярата в бога. Лично тя нямала никакво желание да живее в една община, където щяло да има хора, които непрекъснато се стремят да покварят простата вяра на онези, които не се срамували да покажат своята благодарност към бога, съблюдавайки законите му. Тя самата не по-зле разбирала, че положението е сериозно. И единственият правилен начин на действие бил да се обърне по-задълбочено внимание на божието предупреждение и веднага да се върнем към неговото учение.

Разделянето на две се оказало много неравностойно. Групата, поддържаща мис Дюран, се състояла от пет момичета, които виждат, около дузина слепи момичета, няколко мъже и жени на средна възраст — също слепи, и нито един мъж, който вижда. При това положение нямало спор, че тези, които трябвало да заминат, били хората на Майкъл Бийдли. И тъй като камионите били все още натоварени, нямало нищо, което да ги задържа повече на това място и още ранния следобед те заминали, оставяйки мис Дюран и нейните последователи да се удавят в собствените си принципи.

Чак тогава те за пръв път проучили възможностите на имението и околностите му. Централната част на къщата била затворена, но очевидно помещенията за прислугата съвсем доскоро били обитавани. По-късно, в градината, се изяснило каква била съдбата на тези, които се грижели за имението. Телата на мъж, жена и момиче лежали сред купчина разпилени плодове. Недалеч от тях два трифида, зарили корените си в земята, чакали търпеливо. В другия край на имението, близо до фермата, положението било същото. Дали трифидите били проникнали в парка през някоя отворена врата, или някои необезвредени екземпляри отвътре са успели да се освободят, не било ясно, но с тази опасност трябвало да се преборят бързо, преди да бъдат дадени други жертви. Мис Дюран изпратила едно момиче, което можело да вижда, да обиколи имението по оградата и да затвори всички врати и вратички, а тя самата проникнала в оръжейната, откъдето се снабдила с пушки. И въпреки неопитността си тя и една друга млада жена успели да уцелят върховете на всички трифиди, които намерили — двадесет и шест на брой. В границите на имението повече не били забелязани и всички се надявали, че нямало други.

От обиколките, които предприемали из селото на следващия ден, станало ясно, че в околността има значителен брой трифиди. Оцелелите местни жители били или такива, които се затворили по домовете си, разчитайки на собствените си хранителни запаси, или такива, които през кратките си снабдителни експедиции имали късмет да не срещнат трифиди. Завели в имението всички живи, които успели да открият. Те били здрави, а повечето от тях и силни, но за момента поне по-скоро били в тежест, защото до един били слепи.

През деня пристигнали още четири млади жени. Две от тях дошли с натоварен камион, който шофирали на смени. С тях имало и едно сляпо момиче. Другата била сама в лека кола. След като огледала набързо мястото, тя обаче заявила, че тук не й допада, и си заминала. От продължилите да пристигат през следващите дни останали само двама. Всички, които пристигали, били жени. Имало само двама мъже. Очевидно болшинството от мъжете са се оказали по-безскрупулни и безмилостни, отървали са се рано от отрядите, сформирани от Коукър, и са успели да се върнат навреме, за да се присъединят към първоначалната група.

За Джозела момичето нищо не можа да ми каже. Съвсем ясно беше, че за пръв път чуваше името й, а опитите ми да я опиша не събудиха никакви спомени.

Все още разговаряхме, когато изведнъж електрическите лампи светнаха. На лицето на момичето се изписа такова благоговение, като че ли гледаше някакво небесно откровение. Тя духна свещите и продължи да шие, от време на време поглеждайки към крушките, като че ли искаше да се увери, че все още са там.

След няколко минути в трапезарията влезе Коукър.

— Това, предполагам, е ваше дело — казах аз и кимнах към лампата.

— Да — потвърди той. — Тук си имат собствен генератор. Реших, че е по-добре да използваме горивото, вместо да го оставим да се изпари.

— Да не искате да кажете, че бихме могли да имаме електричество през цялото време, откакто сме тук? — попита момичето.

— Да, ако само си бяхте направили труда да пуснете мотора — отговори й Коукър, като я гледаше. — Щом сте искали светлина, защо не сте се опитали да я пуснете?

— Не знаех, че тук има такова нещо, а освен това не разбирам нищо нито от машини, нито от електричество.

Коукър не сваляше замисления си поглед от нея.

— Значи просто продължихте да си седите в тъмното — забеляза той. — И още колко смятате, че е вероятно да живеете, ако продължавате така да си седите в тъмното, в момент, когато толкова много неща трябва да се направят?

Тя се стресна от тона му.

— Какво съм виновна аз, че не разбирам нищо от тези неща?

— Моето мнение е съвсем различно. Не само че имате вина, но това е една самосъздадена вина. На всичкото отгоре вие изпитвате задоволство от манията, че сте прекалено духовно извисена, за да разбирате нещо от техника. Това е една еснафска и много глупава форма на суетата. Всеки човек се ражда, без да знае нищо за каквото и да било, но нали господ затова му е дал, на мъжа и на жената, мозък — за да се научи. И неспособността да се използва този мозък не е добродетел, с която трябва да се хвалим: даже при жените този недостатък трябва да се осъжда.

По съвсем понятни причини момичето изглеждаше раздразнено. Самият Коукър беше раздразнен още от самото си влизане. Тя каза:

— Всичко това е чудесно, но хората мислят по различен начин. Мъжете разбират как работят машините и електричеството, жените по принцип не се интересуват много от тези неща.

— Не ми пробутвайте тази смесица от митове и превземки. При мен тя не минава — каза Коукър. — Вие отлично знаете, че жените могат да боравят — или по-скоро можеха — с най-сложните и фини машини, когато си направеха труда да ги разберат. А обикновено тях просто премного ги мързи да си направят този труд, освен ако това не им се налага. Защо да се мъчат, след като е станало традиция привлекателната безпомощност да се възприема като женска добродетел — а работата просто да се хързулне върху някой друг? Това е поза, която обаче никой няма сметка да развенчава. Напротив — тя даже се насърчава. Мъжете ги подкрепят в целия този цирк, като храбро поправят прахосмукачката на „горката си женичка“ и ловко подменят изгорелия бушон. Цялата комедия е приемлива и за двете страни. Суровата практичност допълва духовната изтънченост и очарователната безпомощност — и в крайна сметка баламата, който си цапа ръцете, е Той.

Набрал хубава инерция, Коукър разпалено продължи:

— Досега можехме да си разрешим лукса да приемаме за забавни тази умствена леност и паразитизъм. Независимо от факта, че доста поколения преди нас също са говорели за равенство между половете, жената има прекалено голям интерес от тази зависимост, за да се съгласи да я изгуби. Условията са се променяли и в зависимост от това тя също е правела необходимите минимални промени в своето поведение, но те винаги са били минимални — и при това винаги се е сърдела. — Той замълча. — Съмнявате ли се? Добре, да приемем факта, че нахалничкото девойче и интелектуалката по свой начин са разигравали комедията за висшата чувствителност — но дойде войната и наложи обществената отговорност и дълга — и тогава и двете станаха компетентни инженери.