— Тя позна ли ви? — попитах го аз.

— Мисля, че да. Хвърли ми много мръсен поглед.

Когато с рязането и сервирането беше приключено, ние си взехме чиниите и си намерихме място до масата. За готвенето и храната не можеше да се каже нищо лошо, а и след като цяла седмица бяхме яли студени консерви, интересът ни към топлата храна беше силно изострен. Когато се нахранихме, някой почука по масата. Свещеникът се изправи, почака всички да замълчат и заговори:

— Приятели мои, сега, когато изтича още един ден, време е да възобновим нашите благодарности към бога за неговото висше милосърдие да ни запази в това нещастие. Искам всички да му се помолим да съжали всички онези, които все още се скитат самотни в тъмнина, и да насочи стъпките им насам, където ще можем да ги подкрепим. Нека всички отправим молба към него да ни помогне да преживеем всички мъки и изпитания по пътя си и в неговото време и с неговата помощ да успеем да изиграем ролята си в повторното съграждане на един по-добър свят за негова още по-голяма слава.

Той сведе глава.

— „Велики и премислостиви боже…“

След „амин“-а свещеникът подхвана химн. Когато и той беше изпят, хората се разделиха по групички, като всеки се държеше за съседа си, и четири от момичетата, които виждаха, ги изведоха.

Запалих цигара. Коукър разсеяно взе една от моите и без да каже нито дума, запуши. Едно момиче се приближи към нас.

— Ще ни помогнете ли да разчистим? — попита тя. — Надявам се, че мис Дюран скоро ще се върне.

— Мис Дюран? — повторих аз.

— Тя се занимава с организацията — обясни момичето. — С нея ще се разберете за всичко.

Един час по-късно, когато почти се беше здрачило, чухме, че мис Дюран се е върнала. Открихме я в малка стаичка с вид на кабинет и осветена само от двете свещи на бюрото. Веднага я познах. Това беше мургавата жена с тънките устни, която беше говорила на събранието от името на опозицията. В момента цялото й внимание беше насочено към Коукър. Изражението й не беше по-благо, отколкото по време на предишния случай.

— Съобщиха ми — каза тя студено, гледайки Коукър с такова отвращение, като че ли беше някаква тиня, — съобщиха ми, че вие сте човекът, който организира нападението върху сградата на Университета.

Той се съгласи и зачака.

— Тогава бих могла още сега и завинаги да ви кажа, че тук, в нашето общество, няма място за такива брутални методи, нито пък имаме намерение да ги толерираме.

Коукър леко се усмихна. После й отговори в най-добрия стил, характерен за средната класа:

— Това е въпрос на виждане. Има ли кой да отсъди кои са били по-брутални? Тези, които сметнаха, че са отговорни пред настоящето, и останаха, или онези, които смятаха, че са отговорни пред бъдещето, и заминаха?

Тя продължи да го гледа твърдо. Изражението й остана непроменено, но очевидно с други очи гледаше на човека, с когото трябваше да се занимава. И отговорът, и мисленето му не бяха точно това, което беше очаквала. Засега обаче го изостави и се обърна към мен.

— И вие ли участвувахте в тази работа?

Обясних, че не съм бил чак дотам съгласен с идеите на Коукър, и на свой ред я запитах:

— А какво стана с Майкъл Бийдли, Полковника и останалите?

Въпросът ми не беше посрещнат добре.

— Отидоха на друго място — отговори рязко тя. — Това е чисто, почтено общество с християнски норми на поведение и ние възнамеряваме да ги съблюдаваме. Тук няма място за хора със свободни разбирания. Декадансът, аморалността и безбожието бяха причина за почти всички злини на този свят. И задължение на тези, които успяхме да оцелеем, е да се погрижим в новото общество, което ще построим, това да не се повтаря. Циниците и големите „умници“ трябва да разберат, че не са ни нужни, независимо с какви блестящи теории се опитват да замаскират своята безнравственост и материализъм. Ние сме християнско общество и възнамеряваме да останем такова. — Тя предизвикателно ме изгледа.

— Значи се разделихте, така ли? — попитах аз. — А те къде отидоха?

Мис Дюран отговори с леден глас:

— Те продължиха, а ние останахме тук. Това е по-важното в случая. Ако се държат настрана с вредното си влияние, могат да вървят към собствената си гибел, където си искат. И тъй като са решили, че стоят над божиите закони и нормите на възпитанието, сигурна съм, че проклятието ще ги стигне.

Тя приключи декларацията си с такова вирване на брадичката, от което трябваше да заключа, че всеки мой опит да науча още нещо за тях би бил чисто губене на време. После се обърна към Коукър:

— Какво можете да правите?

— Доста неща — каза спокойно той, — но предлагам първоначално да върша всякаква работа, докато разбера къде ще съм най-полезен.

Мис Дюран се поколеба леко смутена. Очевидно беше възнамерявала тя да вземе решението и да даде инструкциите, но промени плановете си.

— Добре, огледайте се наоколо и утре вечерта елате отново да поговорим.

Но Коукър не можеше да бъде отпратен толкова лесно. Интересуваха го точните размери на имението, броят на хората в къщата, колко от тях виждаха и колко бяха слепи и още много други неща. И на всичките успя да получи отговор.

Преди да излезем, попитах за Джозела. Мис Дюран се намръщи.

— Като че ли това име ми е познато. Откъде, откъде…? О, не говори ли тя от името на консерваторите при последните избори?

— Мисля, че не. Тя ъ-ъ-ъ е написала някаква книга — признах аз.

— Тя — каза мис Дюран и тогава забелязах, че започна да си припомня. — О, тази!… Е, мистър Мейсън, струва ми се, че тя ще е последният човек, който би проявил интерес към нашето общество.

Навън в коридора Коукър се обърна към мен. Все още не беше толкова тъмно, че да не успея да забележа усмивката му, като отбелязваше:

— Малко потискаща е нейната праволинейност. — Вече без усмивка той добави: — Странна личност, нали. Гордост и предразсъдъци. Иска помощ. Знае, че има огромна нужда от нея, но нищо на света не е в състояние да я накара да го признае.

Той се спря пред една отворена врата. Вече се беше стъмнило дотолкова, че да не можем да различим нищо в стаята, но когато бяхме минали покрай нея на идване, имаше достатъчно светлина, за да разберем, че е една от мъжките спални.

— Ще вляза да си поговоря с хората. Ще се видим по-късно.

Коукър бавно влезе вътре и бодро поздрави цялата стая.

— Здравейте, момчета! Как вървят работите?

Отправих се към трапезарията. Единствената светлина там се излъчваше от три свещи, подредени една до друга върху една от масите. Близо до тях едно момиче ожесточено се взираше в някаква дреха, която кърпеше.

— Здравейте — каза тя. — Ужасно е, нали? Как за бога тези хора на времето са успявали да вършат някаква работа изобщо, след като се е стъмнело?

— И при това то не е било толкова отдавна — казах аз. — Такова е било нашето минало, такова е и нашето бъдеще — освен ако някой не ни научи как се правят свещи.

— Сигурно е така — тя вдигна глава и ме изгледа. — Нали вие дойдохте от Лондон днес?

— Да — потвърдих аз.

— Много ли е зле там?

— Свършено е.

— Сигурно сте бил свидетел на ужасни неща? — предположи тя.

— Да — отговорих кратко. — А вие откога сте тук?

Без повече подкани момичето ми описа как най-общо стояха нещата.

При нападението си върху сградата на Университета Коукър беше успял да залови всички, които можеха да виждат с изключение на половин дузина. Тя и мис Дюран били в числото на пропуснатите. На другия ден мис Дюран направила не много сполучлив опит да се справи с положението. И дума не можело да става да тръгнат веднага, защото сред тях имало само един, който някога се бил опитвал да кара камион. През този и почти през целия следващ ден те били в същите отношения с групата си, както аз бях с моята в „Хемпстед“. Но късно на втория ден Майкъл Бийдли и още двама се върнали, а през нощта се прибрали още няколко. До обяд на третия ден те вече имали шофьори за около дузина коли. Решили, че е по-разумно да тръгнат веднага, вместо да чакат случайното завръщане на някои други.