— Да, предполагам, че е нещо такова — съгласи се компетентно тя.
Помълча известно време, а когато заговори отново, се върна на стария си въпрос.
— А след дрехите?
— Операция номер три — отговорих аз — е съвсем определено — вечеря.
Както очаквах, с намирането на апартамента нямахме много затруднения. Заключихме колата и я оставихме насред улицата пред един разкошен жилищен блок. Качихме се на третия етаж. Защо избрахме точно третия, не мога да кажа, освен че изглеждаше малко по-особен от останалите. Начинът на избор беше много прост. Чукахме или позвънявахме и ако някой отговореше, отминавахме нататък. След като бяхме подминали три врати, на четвъртата не получихме отговор. В резултат на едно по-силничко подпиране с рамо ключалката изхвръкна и ние бяхме вътре.
Лично аз никога не съм бил от тези, които имат навика да живеят в апартаменти с наем от по две хиляди лири годишно, но установих, че категорично има какво да се каже в тяхна полза. Предполагам, че интериорът е бил дело на елегантни млади хора, притежаващи изкусната дарба да съчетават добрия вкус с най-модното за момента — нещо, което струва безкрайно скъпо. Усетът за модерното беше най-характерното за този апартамент. Тук-там можеха да се видят някои истински derniers cris7, част от които безсъмнено (ако светът си беше живял по старому) щяха да се превърнат в манията на утрешния ден; други — обречени на забрава още в деня на създаването им. Общото впечатление беше като от изложба-базар с нейната нетърпимост към човешките слабости — една книга малко изместена от мястото си или с неподходящ цвят на обложката би съсипала цялото внимателно премислено равновесие в общата тоналност; както и човек, достатъчно неразумен да облече неподходящ костюм, седнал на неподходящия луксозен фотьойл или диван. Обърнах се към Джозела, която гледаше всичко това с широко отворени очи.
— Тази скромна барачка ще ни свърши ли работа, или да продължим нататък?
— О, мисля, че и тук ще преживеем — каза тя и ние заедно нагазихме върху млечнобелия килим и се отправихме към дълбините на апартамента.
Направих го съвсем несъзнателно, но едва ли бих могъл да измисля нещо друго, което така сполучливо да откъсне мисълта й от събитията през деня. Нашият обход беше озвучаван от непрестанни възклицания, в които се примесваха едновременно възхищение, завист, възторг, презрение, а трябва да призная, и злорадство.
Джозела се спря пред прага на стая, пълна с атрибути на най-агресивна женственост.
— Аз ще спя тук — заяви тя.
— Господи! — възкликнах аз. — Е, всеки си има вкус.
— Не злобейте. Може би това ще е единственият ми шанс да си поживея като декадент. А освен това, нима не знаете, че във всяко момиче има скрита по една, макар и най-посредствена кинозвезда? Така че оставете ме да си поживея за последно.
— Ще си поживеете — казах. — Но се надявам, че ще се намери и нещо по-скромничко. Да ме пази бог, ако трябва да спя в легло с огледало над него.
— Огледало има и над ваната — обяви Джозела, надничайки в съседното помещение.
— Не знам дали това е израз на разцвета или на падението на декаденса, но така или иначе, няма да можете да го използвате. Няма топла вода.
— О, бях забравила. Жалко! — възкликна разочаровано тя.
Завършихме обиколката из апартамента, останалата част от който не беше толкова сензационна. След това Джозела излезе да разрешава проблема с дрехите. Аз проучих с какви ресурси разполагаме и какво липсва, след което се отправих в самостоятелна експедиция.
Тъкмо излязох на стълбището и малко по-нататък в коридора се отвори друга врата. Замръзнах на място. Оттам излезе млад мъж, който водеше за ръка русо момиче. Когато и тя прекрачи прага, той пусна ръката й.
— Почакай за секунда, скъпа.
Направи две-три крачки. Дебелият килим заглушаваше стъпките му. Протегнатите му ръце намериха прозореца на края на коридора. Пръстите му ловко напипаха дръжката и той го отвори. Отвън се виждаше стълбата, която трябваше да се използува в случай на пожар.
— Какво правиш Джими? — попита момичето.
— Просто проверявах пътя — бързо се върна при нея той и отново улови ръката й. — Хайде, скъпа.
Момичето не тръгваше.
— Джими, не искам да напускаме това място. Поне в собствения си апартамент знаем къде сме. Как ще се храним? Как ще живеем?
— В къщи, скъпа, съвсем няма с какво да се храним и следователно няма и да живеем дълго. Хайде, ела, любима, не се страхувай.
— Но аз се страхувам, Джими. Страхувам се.
— Всичко ще бъде наред, мила. Ела.
— Но, Джими, това е обратната посока…
— Объркала си се, скъпа. Това е пътят.
— Джими, много ме е страх. Да се върнем в къщи.
— Вече е твърде късно, скъпа.
Той спря до прозореца. С едната си ръка много внимателно провери точното си местоположение. После обви с ръце тялото на момичето.
— Може би беше прекалено хубаво, за да продължи — каза нежно той. — Обичам те, любов моя. Много, много те обичам.
Тя му поднесе устните си за целувка. Повдигайки я, той се обърна и прекрачи през прозореца…
Кожата ти трябва да надебелее, внушавах си аз. Трябва. Това е единственият изход. Другият е да бъдеш постоянно пиян. Подобни неща сигурно стават всеки миг. И ще продължават да стават. Това не зависи от теб. Да предположим, че им беше дал храна да продължиш живота им още няколко дена. А после?… Трябва да се научиш да го понасяш и да живееш с него. В противен случай единственото спасение е алкохолната забрава. Ако не се бориш за собствения си живот независимо от всичко, няма спасение… Ще оцелеят само тези, чийто разум надделее над чувствата…
Набавянето на необходимите неща ми отне значително повече време, отколкото бях очаквал. Бяха изминали около два часа, преди да успея да се прибера. Докато отварях вратата, един-два пакета паднаха на земята. Стреснатият глас на Джозела се разнесе от онази прекалено женска стая.
— Аз съм — успокоих я, мъкнейки товара си по коридора.
Стоварих нещата в кухнята и се върнах да събера изпуснатите. Пред вратата й спрях.
— Не можете да влезете — каза тя.
— Това не бяха точно намеренията ми — отговорих обидено. — Интересува ме можете ли да готвите.
— Мога да варя яйца — чу се приглушеният й глас.
— Точно от това се страхувах. Тепърва ще трябва да се учим на страшно много неща.
Върнах се в кухнята. Поставих примуса, който бях донесъл, върху ненужната вече електрическа печка и се захванах за работа.
Когато привърших сервирането на малката масичка в хола, резултатът ми се стори много добър. За да придам завършен вид на обстановката, донесох няколко свещи и свещници и ги приготвих за запалване. От Джозела все още нямаше никакви материални следи, въпреки че до преди малко се чуваше шум от течаща вода. Повиках я.
— Идвам веднага — отговори тя.
Приближих се до прозореца и се загледах навън. Съвсем съзнателно започнах да се сбогувам с града. Слънцето залязваше. Кули, игли на катедрали и каменни фасади белееха или розовееха на фона на гаснещото небе. Тук-там бяха избухнали нови пожари. Пушекът се издигаше на големи черни кълба, понякога завършващи с огнени езици. Нищо чудно, мислех си аз, никога вече да не видя тези толкова познати и близки сгради. Може би ще дойде време, когато ще бъде възможно да се върна обратно — но това няма да е същото място. Пожарите и дъждовете ще са казали думата си — отдалеч ще си личи, че градът е изоставен и мъртъв. Но сега, от разстояние той все още създаваше впечатление, че в него цари живот.
Веднъж баща ми разказваше как преди войната с Хитлер той обикалял из Лондон с очи по-широко отворени от всякога и откривал в сградите красота, която никога преди не бил забелязвал — и се сбогувал с нея. Сега и аз изживявах подобно чувство. Но това беше нещо по-лошо. Във войната оцеляха много повече хора, отколкото всеки смееше да се надява, а с този враг човек не можеше да се бори. Той не разчиташе на безсмисленото разрушение и преднамереното горене — сега врагът беше дългият, бавен и неизбежен процес на разрухата и разложението.
