— Томи е там — каза тя и посочи с пръст. Малко момченце, около четиригодишно, лежеше на миниатюрната моравка сред цветните лехи. Само един поглед ми беше достатъчен, за да разбера защо е там.

— Онова нещо го удари — каза момиченцето. — Удари го и той падна. Искаше да удари и мен, когато се опитвах да му помогна. Ужасно нещо!

Огледах се и забелязах върха на един трифид, който се издигаше над градинската ограда.

— Запуши си ушите, защото ще гръмна — казах й аз.

Тя ги запуши и аз отнесох върха на трифида.

— Ужасно нещо — повтори детето. — Мъртво ли е вече?

Тъкмо се канех да потвърдя, когато трифидът затрака с пръчици по стеблото си, точно както беше направил онзи в Стиипъл Хъни. Натиснах и втория спусък, както тогава, за да го накарам да млъкне.

— Да — казах аз. — Сега вече е мъртво.

Отидохме при момченцето. Огнената следа от жилото ярко се открояваше върху бледата му бузка. Нещастието трябва да беше станало преди няколко часа. Тя коленичи до него.

— Безсмислено е — казах й нежно.

Детето ме погледна с нови сълзи, бликнали в очите.

— Томи също ли е мъртъв?

Клекнах до нея и поклатих глава.

— Страхувам се, че е така.

След малко тя каза:

— Горкият Томи! Ще го погребем ли — както погребахме кученцата?

— Да.

Единственият гроб, който изкопах в това повсеместно нещастие — и той беше много малък. Момиченцето набра букетче цветя и го постави отгоре. После се качихме на камиона и потеглихме.

Казваше се Сюзън. Много отдавна, както й се струваше, нещо се случило с майка й и баща й и те вече не можели да виждат. Баща й излязъл, за да се опита да потърси помощ, и повече не се върнал. По-късно излязла майка й, като изрично забранила на децата да напускат къщата. Когато се върнала, тя плачела. На следващия ден отново излязла: този път не се върнала. Децата изяли всичко, което могли да намерят, след което започнали да огладняват. На края Сюзън била толкова гладна, че нарушила забраната и отишла да потърси помощ от мисис Уолтън в магазина. Самият магазин бил отворен, но мисис Уолтън я нямало. Никой не дошъл, когато Сюзън извикала, затова тя решила да си вземе малко сладкиши, бисквити и бонбони и по-късно да каже на мисис Уолтън. Докато се връщала, видяла няколко от онези неща. Едно от тях се помъчило да я удари, но не могло да прецени ръста й и жилото минало над главата й. Това много я уплашило и остатъка от пътя до в къщи тя тичала. След това вече много внимавала с тези неща и през време на следващите си експедиции научила и Томи да бъде внимателен. Но Томи бил толкова мъничък, че просто не е могъл да види онова, което се е криело в съседната градина, когато излязъл да си играе тази сутрин. Сюзън се опитвала няколко пъти да стигне до него, но колкото и предпазлива да била, забелязвала как върхът на трифида започвал да потрепва и леко да се поклаща…

Около час по-късно реших, че е време да спрем за през нощта. Оставих детето в камиона, докато обиколя няколко къщи и избера подходяща за целта, а после седнахме да вечеряме заедно. Не разбирах много от малки момиченца, но това, изглежда, беше способно да унищожи неимоверни количества храна, признавайки си междувременно, че диетата, състояща се предимно от сладки, бисквити и бонбони, се оказала далеч не толкова задоволителна, колкото тя предполагала. След като с общи усилия я поизмихме и аз под нейно ръководство започнах умело да си служа с четката й за коса, резултатите започнаха да ме задоволяват. А тя от своя страна като че успя за известно време да забрави всичко, което се беше случило, в радостта си, че има с кого да говори.

Разбирах я. Аз самият изпитвах абсолютно същото. Скоро обаче, след като я бях сложил да си легне и слязох долу, чух хлипане. Върнах се отново при нея.

— Недей, Сюзън, недей. Знаеш ли, Томи в същност не е усетил никаква болка. Толкова бързо става всичко. — Седнах на леглото до нея и хванах ръката й.

— Не е само заради Томи — каза Сюзън. — А след Томи, когато нямаше никой, съвсем никой. Толкова се страхувах…

— Знам — казах й. — Наистина знам. Мене също ме беше страх.

Тя ме погледна.

— Но сега не ви е страх, нали?

— Не. И ти също не се страхуваш. Така че, виждаш ли, просто трябва да сме заедно и взаимно да си даваме смелост.

— Да — съгласи се сериозно тя. — Мисля, че така ще бъде добре…

После поговорихме още малко, докато накрая детето заспа.

— Къде отиваме? — попита на другата сутрин Сюзън, когато тръгвахме.

Казах й, че търсим една жена.

— А тя къде е?

В това не бях сигурен.

— Кога ще я намерим?

И тук информацията ми беше много незадоволителна.

— А хубава ли е?

— Да — казах аз, доволен, че най-после мога да дам по-определен отговор.

Това, по необясними причини, като че зарадва Сюзън.

— Добре — одобри тя и сменихме темата. Опитах се, заради нея, да заобикалям по-големите градове, но и извън тях беше невъзможно да се избягнат много неприятни гледки. След известно време престанах да се преструвам, че те не съществуват. Сюзън обаче ги наблюдаваше със същия безпристрастен интерес, с който разглеждаше и обикновения пейзаж. Те не я плашеха, въпреки че я озадачаваха и възбуждаха въпроси. И след като размислих, че светът, в който ще порасне, едва ли ще има нужда от прекалената изисканост и евфемизмите, с които аз бях възпитан, се стараех да коментирам всички тези ужаси и странности съвсем обективно. Това се оказа полезно и за мен.

Около пладне облаците се сгъстиха и отново заваля. Когато в пет часа спряхме точно пред Пулборо, дъждът все още се лееше.

— Накъде ще вървим сега? — попита Сюзън.

— Точно това — признах аз — е най-големият ни проблем. Някъде натам е — неопределено махнах с ръка в посока на веригата от хълмове, която прозираше в мъглата.

Напрягах се да си спомня какво още беше казала Джозела за мястото, но освен че къщата се намирала на северните склонове и впечатлението, с което бях останал, че била с изглед към ниска блатиста равнина, отделяща възвишенията от Пулборо, нищо друго не можех да се сетя. Сега, когато бях дошъл чак дотук, тези указания като че не бяха съвсем достатъчни: хълмовете се простираха на изток и на запад, докъдето погледът ми стигаше.

— Може би първото, което трябва да направим, е да се опитаме да открием дали отнякъде не се издига пушек — предложих аз.

— В този дъжд е ужасно трудно да се види каквото и да било — забеляза Сюзън практично и съвсем правилно.

След половин час дъждът послушно спря за малко. Слязохме от камиона и седнахме един до друг на една ограда. Известно време внимателно разглеждахме по-ниските склонове на възвишенията, но нито острите очи на Сюзън, нито моят бинокъл успяха да открият дим или следи от някаква дейност. После отново заваля.

— Гладна съм — каза Сюзън.

В този момент храната беше последното нещо, което ме интересуваше. Сега, след като бях толкова близо, нетърпението ми да разбера дали моето предположение е вярно, засенчваше всичко останало. Докато Сюзън все още се хранеше, изкачих се с камиона малко по-нагоре по хълма зад нас, за да разширя кръгозора си. В промеждутъците между пристъпите на пороя, при отслабваща светлина ние внимателно, но безрезултатно изучавахме другия край на долината. Цялата равнина беше безжизнена. Нищо не се помръдваше, с изключение на няколко овце и говеда и някой случаен трифид, който, поклащайки се, пресичаше нивата под нас.

По едно време ми хрумна идея и реших да сляза долу до селото. Не ми се искаше да вземам Сюзън, защото знаех, че мястото ще е много неприятно, но не можех да я оставя сама. Когато стигнахме, установих, че гледките я разстройваха много по-малко, отколкото мен. Децата имат различно понятие за ужасното, докато не ги научим от кои неща е най-уместно да се шокират. Подтиснатият бях само аз. Нещата, които я заинтригуваха, бяха много повече от тези, които я отблъскваха. А ако беше изпитала някаква печал, то тя изцяло се компенсира с радостта от един огненочервен копринен шлифер, с който се екипира, въпреки че й беше с няколко номера по-голям. Моите издирвания също бяха възнаградени. Върнах се в камиона натоварен с един фар, притежаващ качествата на малък прожектор. Бях го взел от един „Ролс-Ройс“, явно собственост на някоя знаменитост.