Като излязохме на улицата, тя започна да се отърсва от унеса си. Обърна към мен изцапаното си с размазани сълзи лице.

— Но вие можете да виждате! — възкликна недоверчиво момичето.

— Разбира се, че мога.

— О, слава богу! Слава богу! А аз си мислех, че съм единствената — каза тя и отново избухна в плач.

Огледах се наоколо. Няколко ярда по-надолу имаше бар, откъдето се чуваше грамофон, чупене на чаши и изобщо цареше страхотна веселба. Малко по-нататък видях друго, по-малко заведение, където все още нямаше никой. Сполучлив удар с рамо ни отвори вратата. Почти внесох момичето вътре и го поставих на един стол. После измъкнах краката на друг стол и запънах с два от тях дръжките на люлеещите се врати, за да обезкуражават други евентуални посетители. Чак след това насочих вниманието си към възстановителните свойства на бара.

Не бързахме. Момичето отпиваше по малко и подсмърчаше над първата си чаша. Дадох й време да се посъвземе — въртях чашата си в ръце и слушах грамофона от съседната кръчма как ромоли много популярна, макар и малко мрачна песничка, и крадешком я наблюдавах. Дрехите й, или по-право техните останки, бяха от добро качество. Гласът й също беше хубав — най-вероятно естествен, а не шлифован на сцената или в киното, защото и след шока беше запазил качествата си. Цветът на косите й беше рус, но значително по-тъмен от платинения. Имаше вероятност под размазаната мръсотия да се крие симпатично лице. Беше три-четири инча5 по-ниска от мен, слаба, но не кльощава. Имаше вид на човек, притежаващ известна сила, но сила, която през приблизително двайсет и четирите й години не е била използвана за нищо по-съществено освен за удряне на топки, за танци, а може би и за езда. Добре оформените й ръце бяха гладки, а ноктите й — тези, които бяха останали — имаха дължина по-скоро декоративна, отколкото практична.

Постепенно алкохолът свърши своето. Към края на първата чаша тя се беше съвзела дотолкова, че инстинктите й отново да заработят.

— Господи, сигурно изглеждам ужасно?

Беше невероятно друг освен мен да е в състояние да я види, но си премълчах.

Тя стана и се приближи до едно огледало.

— Наистина, видът ми е ужасен. Къде…?

— Опитайте онази врата отсреща — предложих аз.

Изминаха около двайсетина минути, преди да се появи отново. Имайки пред вид ограничените средства, с които е разполагала, резултатът беше доста добър: духът й беше значително повишен. Сега тя по-скоро се доближаваше до режисьорската идея за това, как трябва да изглежда героинята след нанесения й побой, отколкото до истинската жертва.

— Цигара? — запитах и й побутнах втора подкрепителна чаша.

Докато възстановителният процес завършваше, ние разказахме един другиму историите си. За да й дам време, разказах първо своята. След като ме изслуша, тя каза:

— Дяволски се срамувам от себе си. Аз изобщо не съм такава. Наистина. Искам да кажа, такава, каквато ме видяхте. В същност аз съм достатъчно самостоятелна, въпреки че може да мислите противното. Но някак си цялата тази история ми дойде твърде много. Това, което се случи, само по себе си е достатъчно страшно, но ужасната перспектива беше още по-непоносима и аз се паникьосах. Започнах да си мисля, че може би съм единственият човек на този свят, който може да вижда. Това ме свърши и изведнъж се уплаших и изглупях, загубих ума си и заревах като девица от викторианска мелодрама. Никога, никога не съм предполагала, че мога да се държа така.

— Това не трябва да ви безпокои — казах аз. — Предполагам, че скоро ще започнем да научаваме още много неочаквани неща за себе си.

— Но това силно ме тревожи. Ако от самото начало започна така да се разкисвам… — тя остави изречението недовършено.

— В болницата аз самият бях много близо до паниката. Та ние сме хора, а не роботи.

Казваше се Джозела Плейтън. Струваше ми се, че името не ми е съвсем непознато, но нищо определено не се сещах. Домът й се намираше на „Дийн роуд“, „Сейнт Джонс ууд“. Кварталът горе-долу съвпадаше с моите предположения. Познавах „Дийн роуд“. Самостоятелни луксозни къщи, повечето грозни, но до една скъпи.

Нейното отърваване от всеобщото нещастие се оказа не по-малък късмет от моето — а може и по-голям. В понеделник вечерта била на някакво събиране, където, както ми се стори, алкохолът изобилствувал.

— Според мен някой, който смята, че това е забавно, е смесил питиетата. Никога не съм се чувствувала толкова зле, а не пих много.

Вторника смътно си го спомняше като едно безкрайно страдание и страхотен махмурлук. Към четири следобед решила, че това повече не се търпи. Позвънила и дала нареждане да не я безпокоят, та ако щат да падат звезди, да стават земетресения или да настъпи самият ден на страшния съд. След този ултиматум погълнала голяма доза приспивателно, което на празния й стомах подействувало като нокаут.

Оттогава до тази сутрин, когато баща й влязъл, препъвайки се в стаята й, не е знаела нищо.

— Джозела — казал той, — доведи, за бога, доктор Мейл. Кажи му, че съм ослепял. Че съм съвършено сляп.

С учудване разбрала, че било вече почти девет часа. Станала и бързо се облякла. Прислугата не отговаряла нито на нейните позвънявания, нито на тези на баща й. Когато слязла да ги извика, с ужас открила, че те също са ослепели.

И тъй като телефонът не работел, единственият изход бил да вземе колата и сама да доведе доктора. Тихите улици и липсата на всякакво движение й се видели странни, но трябвало да измине почти една миля, преди да се досети какво се е случило. Тогава изпаднала в паника и почти обърнала колата, за да се върне обратно, но разсъдила, че от това нямало да има никаква полза. Все още съществувала някаква възможност докторът като нея да се е отървал от болестта, каквато и да била тя. И така, отчаяна и все повече губеща надежда, Джозела продължила напред.

Била изминала вече половината „Риджънт стрийт“, когато двигателят започнал да киха и да кашля, докато на края спрял. В бързината, преди да тръгне, не била погледнала бензиномера: в резервоара нямало нито капка.

Известно време стояла слисана и уплашена. Всички лица наоколо били обърнати към нея, но тя вече знаела, че нито един от тези хора не можел да вижда, за да й помогне. Излязла от колата с надежда, че ще намери някой гараж наблизо, или ако не успее, решила да продължи пътя си пеша. Тъкмо затръшнала вратата зад гърба си и някой извикал:

— Хей, приятел, чакай за секунда!

Обърнала се и видяла един мъж, който се приближавал към нея.

— Какво има? — попитала. Видът му изобщо не й харесвал.

Като чул гласа й, той променил държанието си.

— Загубих се. Не знам къде съм.

— Това е „Риджънт стрийт“. Кино „Ню гелъри“ е точно зад вас — отговорила тя и тръгнала да си ходи.

— О, мис, само ми покажете къде е бордюрът — помолил я той.

Джозела се поколебала и в този миг мъжът се приближил. Протегнатата му ръка докоснала ръкава й. Хвърлил се напред и болезнено сграбчил и двете й ръце.

— Значи ти можеш да виждаш, така ли? Защо, по дяволите, ти да можеш да виждаш, когато аз не мога, нито пък някой друг?

Преди да успее да разбере какво става, той я бил завъртял и препънал и тя вече лежала на улицата с коляното му опряно в гърба й. Сграбчил и двете й китки в една от огромните си лапи и започнал да ги връзва с някаква връв, която извадил от джоба си. После се изправил и я издърпал да застане отново на краката си.

— Така, отсега нататък ще гледаш вместо мен. Гладен съм. Заведи ме някъде, дето има готина кльопачка. Айде тръгвай.

Джозела се помъчила да се отскубне.

— Никъде няма да ви водя. Веднага развържете ръцете ми. Ще…

Той бързо прекратил съпротивата й с един удар през лицето.

— Стига си се будалкала, малката. Айде! Тръгвай! Храна, ясно ли е?

— Никъде няма да вървя.

— Ще вървиш и хоро ще играеш — уверил я той…

И тя тръгнала.